Смелостта на българските творци се изчерпва с мрънкане във Фейсбук и подписване на петиции и хонорарни листове
.
Милена Фучеджиева, Рloshtadslaveikov.com
Малко са писателите, които се осмеляват да имат публична позиция чрез книгите си по най-болните теми на обществото. Не говоря за България, където публичните позиции на „интелектуалците“ започват и свършват с кахърни статуси във Фесйбук, а за целия свят. Насаденият страх от 45 години комунизъм продължава да бъде проблем номер едно на България. Никой не би трябвало да бъде съден за страховете му, но когато живеем 25 години в демокрация, може би трябва да имаме по-високи изисквания не само към себе си, а и към околните предполагаеми флагмани на националния интелект. Каквито „интелектуалците“, такава и нацията, така че трябва да спрем да придиряме на народа.
Тези дни наблюдавах нещо интересно, макар и не изненадващо. В текста ми „До децата на под-човеците“ в който споменавам напълно хипотетично възможности за саморазправа с нетърпимите, не получих почти никаква подкрепа от предполагаемите „нетърпящи“ творци с високи изисквания към света. Подкрепата дойде от по-обикновените и нормални хора. Тези, които са непрекъснато обвинявани, че са стадо. Щом са стадо, значи някой трябва да ги води. Това не става с глави, заврени във Фейсбук, като в перверзна изповедалня, в която се лее хем възмущение от нетърпимите, хем безпомощност, хем нагнетяване на страховете и омразата с фрустрациите на „елита“, хем извън някоя петицийка НИЩО не се прави и никой не застава с името си в каквато и да било по-конфронтационна ситуация. Само киселеене и одумване. Поведение на междублокови бабички.
Когато някой тръгне да бута оградата на парламента, „интелектуалците“ писват, че не бива да има насилие. Когато някой каже, че без насилие явно нищо не става, не писват, а хвърчат плюнки от шушукане, че това са първобитни реакции. Какво подкрепят българските „интелектуалци“, освен собствената си мизерна сигурност? Кой книжка издал, философийка изфилософствал, стихотворенийце написал, пиеска поставил, картинка нарисувал, танцче изтанцувал, цигулчица застъргал. На какво друго са способни българските „интелектуалци“, освен на подписче под петиция или хонорарен лист?
Разбира се, в момента те са твърдите демократи, които смятат, че не бива да се съпротивляваме дори и вътрешно на мюсюлманската инвазия, а трябва да отворим държавата и да им дадем работа. Само че работа може да дава Германия, която преди два дни обяви 21 милиарда бюджетен излишък, а ние можем само да повтаряме в транс това, което ни шепнат Великите сили на ухо. Ясно е, че друг избор нямаме, но колко са мислещите публични личности, които поне ще кажат нещо срещу това насилие, слагайки си главата на дръвника?
Вчера гледах по BBC интервю с Роберто Савиано, онзи смел неаполитанец, който пише книги срещу мафията. Този човек, писател, живее от полицейски участък в полицейски участък и съжалява, че е превърнал живота на близките си в ад. Надеждата му за нормален живот за себе си е, че враговете му ще умрат преди него. Но най-впечатляващата му констатация беше, че хората мразят такива като него, защото с книгите си той им напомня, че те нищо не правят, а с правенето на нищо са съучастници. Заради книгата си за трафика на кокаин Савиано вече има и големи международни врагове и не може да стъпва в Мексико. Според него кокаинът трябва да стане легален. Приходите на мафията от нелегално разпространение на „бело“ се изчисляват на над 300 милиарда долара.
На въпроса какво за него е нормален живот, Савиано отговори, че Салман Рушди го е посъветвал да купонясва при всяка възможност, да се забавлява. Разбира се, че това ще бъде съветът на човек със смъртна присъда от милиони ислямски фанатици!
Друг смел и социално отговорен писател е Уелбек с романа си „Подчинение“. „Подчинение“ е сатира, а Уелбек се нарежда до Оруел и Хъксли, може би не толкова с изящен език, но с несъмнено познание на всички политико-обществени нагласи в съвременна Европа, както и с огромна искреност. За разлика от тези, които биха били наречени „писатели“, той не е втренчен в огромната вселена на пъпа си, а излиза много умело извън границите на политически коректното. Толкова умело, че книгата му не е ни най-малко ислямофобска. Тя е анти-елитна.
Парализирано от либералната политическа коректност френско общество не може да подкрепи дясно-центристките политически сили и затова избира хипотетична мюсюлманска партия. На моменти книгата е откровено забавна. Новият ректор на финансираната от Саудитска Арабия Сорбона вече има две жени. Една на 15 г. за секс и забавления и една на 40 за готвене на вкусни ястия. Заплатите на преподавателите са в пъти по-високи от преди и всички имат право да си изберат поне по две съпруги от студентките си. Това не е ли тайната мечта на всеки университетски преподавател?
Уелбек се гаври с академичната общност, същевременно показвайки напълно искрено личния си морален банкрут като мислещ, вярващ и действащ човек. А и като мъж, минал 40-те, който все по-малко може да разчита на реакциите на половия си орган.
Ако преди не съм харесвала Уелбек заради откровената му мизогиния, в тази си книга той е друг. Въпреки вече изморените полупорнографски пасажи, той в крайна сметка е повече феминист от много други. Дори и само защото разказва как на първия прием на новата финансирана от саудитците Сорбона не присъства нито една жена и това му се вижда леко зловещо. Радостно е, че съществува писател, намерил смелост да каже, че ислямската инвазия може и да не промени съществено възгледите на един мъж, но ще се стреми към възстановяването на тотален патриархат и премахването на жените от всичко обществено.
Политическата коректност е несъвместима с дълбоките цели на неизвестен брой ислямисти, смесили се с бежанците, които в момента търсят убежище в Европа. Тази неизвестност е плашеща. И аз като жена не мога да не се страхувам, виждайки какво става в Близкия Изток. От една страна съм потресена от ужасната съдба на бежанците. От друга знам, че дойде ли момент (а той ще дойде рано или късно) да бъдат защитавани женските права срещу хора, които имат по 21 братя и сестри, и сестрите трябва да ходят поне забрадени, няма да мога да разчитам на подкрепата нито на дълбокомислената българска мъжка академична общност, нито изобщо на мъжете в България. Няма да мога да разчитам на подкрепа и на мъжете хомосексуални борци за права, защото за тях нищо не би се променило. В Турция хомосексуалният секс между мъже не е събитие, той си върви паралелно с другия секс.
Разбира се, не говоря за идване на власт на ИДИЛ, а за хипотетичната ситуация от книгата на Уелбек. Интелигентни, образовани мюсюлмани, избрани да управляват от самия френски народ. Това не се ли е случило отдавна в България? Промяната няма да е съществена, само жените ще трябва да си затваряме устата и да се заврем обратно вкъщи по бельо от „Виктория Сикрет“.
Уелбек е от породата на Солженицин, Волтер, Оруел и Хъксли, и дебатите дали е писател, или не, са без никакво значение. Той ще остане в историята със смелостта и визията си, не дебатиращите.
А в България ние сме писатели на тъгата от липсата на смелост, от миналото, което все още не можем да си простим, от страха, с който не можем да се разделим. Миналото е оправданието, което не бива да подаряваме на младите. То е нашият срам и падение. Младите пък ще разберат, че политическата коректност ще се обърне срещу тях. Първо ще бъдат предадени жените, а след тях ще падне и западната цивилизация с цялата й гигантска култура. Но това ще са срамът и падението на новите поколения.
Провалът на свободите ни се готви в момента като бавно ястие – агнешко със стафиди, разположено върху басмати ориз. Яде се с пръсти.
.
