Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
МИЦКА И ЛИСА
.
Дядо ми (дèде Кóла /1/) беше техният най-верен фен.
Правеше-струваше, ала три четвърти от денонощието прекарваше при тях. Хранеше ги, поеше ги, тимàреше /2/ ги – направо ги глезеше…
Но и те богато му се отплащаха: винаги в готовност, винаги „на линия“, без значение за кой от четирите сезони иде реч.
Особено им се радваше, когато баща ми постла дотогава студения каменен плочник с три пръста дебело дървено дюшеме. Помещението придоби някак си не само по-цивилизован вид, но и сякаш се позатопли.
Да бяха хора, да го разбереш. Майка и дъщеря – кобили – Мицка и Лиса.
За дъщерята е ясно защо беше с това име – голямото бяло петно на челото ѝ съвсем естествено го подсказваше. Що се отнася до Мицка, днес си давам сметка, че може би я е кръстил на майка си Мица – съпруга на баща му Вълкадин. Възможно е и да не е било така, но нищо друго не ми идва наум.
Както и да е – важното е, че тези две благородни създания вярно и предано служеха на семейството ни над четвърт век. Впрягани в плуг. Дърпащи претоварената талига в пек, дъжд, сняг и студ.
Подтичващи по бетона на „Орханийското“ (преди да стане „Ботевградско“) шосе, пред взетия назаем кабриолет на път за традиционния събор в Долни Богров. Дори достолепно чаткащи с копитата си по булевард „Витоша“, теглещи натоварената с няколкостотин тома от разпродажбата в двете руски книжарници селска каруца.
Откъдето и да ги погледнеш – наистина благородни същества! Конят, а не кучето, е най-добрият приятел на човека – знам го от личен опит.
Понякога и на мен ми позволяваха да се погрижа за конете. Това ставаше в редките свободни от усилна полска работа дни. Тогава яхвах Лиса (ръбестият гръбнак на Мицка направо срязваше седалището ми) и с лек тръс потегляхме към Крива бара /3/. Там ги пусках да пасат на воля, а привечер ги прибирах поживо-поздраво в кошарата.
По разбираеми причини (все пак – селскостопански труженици, а не елитни ездитни) гърбовете им никога не бяха познали седло. Нямаха и юзди: просто се държиш за гривата на коня и се стараеш да пазиш равновесие, за да не се окажеш изведнъж на пътя с натъртени задни части („извадих“ късмет – когато това все пак се случи, паднах в прясно изорана нива…).
Преди да започнат да механизират вършитбата (с т.нар. „вършачки“), тази работа се вършеше с конски впряг, завързан за стожера на гỳмното /4/ (всеки сериозен селски двор имаше такова). Снопите се развързваха и се разстилаха в кръг около стожера; въже с дължината на радиуса на гумното се завързваше с единия си край за стожера, а на другия му край връзваха конете.
Тогава даваха на децата един специален дълъг камшик, с който те подкарваха конете. Животните тичаха, въжето се навиваше на стожера, докато се увиеше напълно около дървото. След което „обръщахме“ впряга и започваше „развиването“.
Така, след няколкочасово препускане по снопите, под копитата оставаше слама, плява и онова житно зърно, което след време разбрах, че се наричало „твърда пшеница“. Добивите бяха ниски – 100-120, максимум 150 кг от декар. Ама само какви самуни ставаха от нея! – нищо общо с днешния хляб от високодобивна, но фуражна, т.е. за говедата, пшеница…
Отдавна я няма прилепената до старата къща кошара. Разрушихме я дори преди строената през 1921 г. от прадядо ни Вълкадин къща /5/. Пък и за какво да стои – празна, глуха, студена – без топлината на откараните на заколение в „кооперативното стопанство“ Гюра, Миче и Спаска /6/ (кравите), Мицка и Лиса (конете).
Скоро след тях си замина и дèде – техният ангел-хранител.
.
Николай Гусев
_______________________________________________________________
/1/ Вж. „Дèде“.
/2/ Тимàрене – чесане космената покривка на кон или друго добиче.
/3/ Вж. „Крива бара“.
/4/ Гỳмно – равно и изгладено кръгло място за вършитба; харман.
/5/ Вж. „Старата къща“.
/6/ Вж. „Гюра, Миче и Спаска“.
.
