Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„НАШ ГОШО ОТ ПЕТ СЕЛА“
.
Средата на април 1944 г. Последната бомбардировка /1/ на смелите англоамерикански въздушни асове над беззащитна София. Семейството ни е евакуирано в махала Кациляне на с. Долни Богров /2/. Не е много далече – само на 15-16 км. от столицата, но поне до онзи момент нито една бомба не е паднала там. Докато полето на Враждебна още дълго ще живее с ужаса, белязал го с дълбоки пет-шест метрови рани. Помня как се свирахме – ние и съседите – във вкопаното в земята мазе в двора ни. Керемиденият покрив би могъл да ни предпази в най-добрия случай от някоя и друга дребна осколка /3/ – но не повече. Високо в небето тътнеше особеният звук на хиляди самолетни мотори. Кучето в двора виеше в унисон със сирените и напираше да влезе при хората.
Пишещият тези редове – тогава на цели тридесет… месеци – му пригласяше, като през сълзи молеше да пуснат кучето при нас…
Всъщност този е единственият, но достатъчно ярък, за да се запечати завинаги в паметта ми, спомен от героичните подвизи на цивилизованите варвари. Изглежда точно тогава сме се и изнесли на десетина километри по-далече от ада на западния държавен тероризъм /4/.
17 април 1944 г. Бременната с втория си син дъщеря на Трайко Панчев Лашов /5/ усеща първите родилни болки. Контракциите все още не са чести, но раждането изглежда ще е трудно. Само бабешки /6/ умения явно няма да са достатъчни. Запрягат конете в каруцата, постилат слама, метват черги отгоре и качват родилката. Тръгват да търсят лекарска помощ.
В София? Абсурд – най-жестоката бомбардировка е в тоя ден! Медиците, както и правителството, и парламентът, са се евакуирали. Първата спирка по пътя е Бусманци /7/. Няма лекар. В Кривина /8/ – също.
Щастието им се усмихва в Казичене /9/, където акушер-гинеколог е евакуиран барабар с кабинета си.
Раждането е трудно и продължително – плодът е едър и главест. След неколкочасова борба изваждат нещо, изцяло посиняло, дори и устните – сини. Когато бащата го вижда „с черво в носа“ /10/, си казва: „Нèма да го бъде…“.
Но, Слава Богу, не познава. Бебето оживява. Следва задължителната според православната християнска традиция процедура – кръщенето /11/. Двама попове – на Казичене и Кривина – отказват. Бусманският кандисва. Но… не ще да даде кръщелно свидетелство. Чак след половин година, притиснат „политически“ /12/, се омилостивява и издава този пръв документ, формално (юридически) удостоверяващ появата на нова човешка душа на Земята.
Войната запраща бащата на фронта, а когато се връща, заварва едногодишния Гошко физически укрепнал, „отпрал бузи“ /13/, но иначе много сериозен, дори намръщен. Изглежда прекараната всред експлозиите на авиобомбите бременност на майката се е отразила върху психиката на детето. За което, впрочем, никой не бива да го вини.
Годините вървят, децата растат. Гошо е вече четиригодишен, когато му идва „умна идея“: да си напали огън, за да опече нещо си. Къде ли е най-удобното за целта място? Разбира се, в двора, и то зад купàта слама – така няма да го видят и да му се скарат мама, тате, дèде и баба. До този момент всичко се нарежда идеално – никой не забелязва изчезването на кибрита…
Трябва да беше някъде към 4 следобед. Бях задрямал, когато ме събуди някакъв особен шум. Помислих си – дошла е вършачката. Ама каква ти вършачка към края на август?! Пък и нещо миришеше – като на опърлено. Изскочих на двора, разтърках сънени очи. Сламата пушеше. Шумът идваше от помпите на две пожарни коли, които гасеха. Скоро пожарът беше потушен, но димът продължи още известно време да пушляви и да задавя гърлото ми.
После видях някакъв мъж – помня, косата му бе сресана назад; не носеше пожарникарска униформа; беше облечен в хубав костюм. Та тоя чичко клечеше до малкото ми братче, говореше му нещо, а то намусено мълчеше. По едно време Гошко смутолеви нещо и отиде до съседната купа сено, бръкна под нея и извади един кибрит. Тук давам думата на малкия палавник, за да обясни от първо лице какво се беше случило:
– Ами бяха ми се прияли пържени яйца. Откраднах кибрита и отидох до купàта слама, за да си наклада огън. Но той взе, че стана много голям. Скрих кибрита под купàта сено и се прибрах вкъщи ни лук ял, ни лук мирисал…После дойдоха пожарните… и си казах всичко на чичкото, защото обеща да ми купи бонбони. Заведох до мястото, където бях скрил кибрита.
Тия подробности бяха необходими, защото в ония времена къде по-дребни простъпки пращаха хората в социалистическите лагери на смъртта – Белене, Ловеч, Скравена… Властта, както често повтаряше дядо ми, се боеше „и от сèнкята си“. Добронамереният следовател обаче беше установил по безспорен начин, че не е налице “умишлен палеж“, извършен от „кулаци – врагове на социализЪма“, а е резулат от „играта“ на едно четиригодишно хлапе.
Така семейството ни се размина само с частично погубения фураж за добитъка (частично, защото го използвахме две-три години подред за постилка на свинете в кочината, на конете и кравите – в кошарата).
Дядо ми и баща ми „отърваха“ иначе неминуемото въдворяване, откъдето често нямаше връщане.
Гошко пък се задоволи с временния прякор „Палѝ-слàма“. Което понякога (когато се сетеше за тоя епизод от биографията си) дори го разсмиваше.
Детето „от пет сèла“ растеше. Не му се размина нищо от онова, което съпътстваше всяко селянче: „карачката“ /14/ по прашните улици; джопането в близката вада, където хващаше я някоя жаба, я водна змия; тичането подир кравите по „Ливагьето“ и „Крива бара“. Впрочем, последното беше негова тегоба чак до завършване на 130 у-ще /15/.
В тази връзка – куриозна случка от лятото на 1951 г. Дядо ни засяваше над двадесетина декара твърда пшеница, която не можехме в кратките срокове, отредени за жътва и вършитба, да приберем сами. Наемахме срещу заплащане едни и същи познати жени от Подуене и кв. Левски, с които за четири-пет дни сколасвахме да спасим реколтата. Майка ми жънеше наравно с наетите. Така че някой трябваше да остава у дома, да се грижи за стоката, да почисти, премете и приготви вечеря (обяда майка ми наготвяше още от предната вечер).
Тук идва и смешното. Бях вече почти десетгодишен. Майка ми ме беше научила как да варя боб, картофи с ориз (манджа), още едно-две яденета. Така че ме оставяха вкъщи, роденият преди две години най-малък брат го отнасяха на нивата, а Гошко трябваше да пасе кравите – работа, която по онова време явно не му допадаше. И в един прекрасен ден се разбунтува и настоя за смяна на ролите. Нямаше как – съгласих се, макар и неохотно.
Вечерта морните жетварки насядаха около паралѝята /16/ до огнището. Майка ми насипа картофената манджа в чиниите, но още първата лъжица едва не счупи зъб на най-гладната жетварка. Оказа се, че брат ми беше сварил картофите, но забравил да сложи ориза; когато се усетил, било минути преди да се приберат жетварките. Все пак решил, че трябва да изсипе и ориза в манджата (което и направил).
Понеже нямаше счупен зъб, на Гошко му се размина само с кръшен спонтанен смях. Майка ми набързо опържи яйца за изгладнелите жени, а брат ми отново пое пастирската си орисия…
Училището му се удаваше, особено математиката. До четвърто отделение класна му беше Влъчкова – съпруга на директора Иван Влъчков /17/. Нямаше оплаквания от ученика – само похвали: примерен, старателен, любознателен.
В прогимназията ни учеха едни и същи учители. Когато бях в седми клас, той беше вече в пети /18/. Пак така прилежен, ученолюбив, сериозен. Не си спомням никакви лигави простотии от негова страна – характерни за средностистическия селски (само селския ли?) тийнейджър.
Когато в 130-о училище майка ми отишла (за първи и последен път) на родитело-учителска среща през 1960 г., учителите я попитали: „Ама Вие и на Николай ли сте майка?!“. Тя, горката, която нямаше време очи да повдигне от работа, сколаса веднъж на шест години да разбере „от първа ръка“ как се учат децата ѝ в гимназията. Добре, че свише ни бе даден ум и разум да прозрем, че е подло да преживееш живота си с дребни хитрувания и тарикатлъци, включително и в учението.
Като гледам днешните разхайтени ученици със свински халки в носовете, ушите, устата, езика, голите пъпове (и къде ли не още) /19/, се питам какво ли би ни се случило, ако и ние бяхме носители на подобен дух. Най-вероятно отдавна нямаше да сме живи – както немалко от съучениците ни. Но – такава е и „държавната“ политика спрямо охлоса – плутокрацията /20/ може да вирее само в атмосфера на клептокрация /21/, като двете взаимно се възпроизвеждат и подхранват – за сметка на нормалните хора.
Годините в гимназията отлетяха неусетно. Казармата не пропусна да призове и него. Наборната комисия беше благосклонна и не го запрати някъде по границите на България. Изглежда са отчели математическите му способности. ІV километър на бул. “Цариградско шосе“ е едва ли не в центъра на столицата. Там трябваше да изкара курс за мерачи в артилерията. Материята е свързана със сложни математически изчисления, които „не са лъжица за всяка уста“. Само не и за Жорж (така го бяхме „пофранцузили“ и него).
Но… военните лекари откриха мъртва кост в левия му крак. Последва операция във Военната болница и… тримесечен домашен отпуск (на легло) за следоперативно възстановяване. Почти в самото начало на военното обучение.
И така – вместо „набиване на крак“ на чакълестия плац – принудително лежане в кревата. Скука. До мига, в който му донесох седем от осемте тома на „Тысяча и одна ночь“ (липсваше т.2). Сложих на нощното шкафче до главата му и дебел руско-български речник – доста тежичък.
В гимназията познанията на Жорж по руски език бяха не повече от скромни – като на всеки средностатистически българин, който „и без това си го знае“ (толкова „си го знае“, че срам да те хване, като го слушаш да се обяснява на руски).
Тежък ли му се стори речникът – едва ли – той си беше силен в ръцете – но го полза само до 14-та страница (да не се бърка с Манилов на Гогол!) на том първи. Фабулата на тайнствените арабски нощи, умело развъртяна от сладкодумната Шехеразада, така го беше завладяла, че посягането към речника му се беше сторило напразна загуба на ценно време, през което биха могли да се научат нови важни подробности за приключенията на Али Баба, Синдбад Мореплавателя и стотиците други приказни герои…
Години по-късно успях да си обясня какво се беше случило. Седях в една от големите заседателни зали на ООН и си водех записки от поредната дискусия на Ню-Йоркската сесия на ІІІ Световна конференция на ООН по морско право. Бях сложил слушалките на ушите си и превключвах симултатния превод от английски на другите официални езици /22/. Спрях се на руски, но след няколко минути свалих слушалките. Ораторите говореха на английски, бях в атмосферата на този език вече няколко месеца, и слушането на друг, макар и в известна степен по-близък език, ми изглеждаше някак си непривично. Мозъкът ми си беше изработил паралелен канал за четвърти пореден език (след български, руски и френски). Защото истинското овладяване на чуждия език започва от онзи миг (оставащ незабелязан от иначе будното съзнание), когато преставаш да съчиняваш първо на родния си език поредната фраза, която смяташ да произнесеш, а тя се формира директно. Дотук – за „активния“ език.
Пасивното (слухово) овладяване на езика идва, когато спонтанно преставаме да си превеждаме дума по дума и изречение по изречение чутото. Вместо това започваме да възприемаме информацията „ан блок“, като обобщена мисъл. Възможно е да не знаеш значението на две-три или повече думи, но си схванал смисъла на чутото. Същото се случва и при четенето на непознат текст на чужд език.
Така брат ми Жорж не само се научи да чете и пише на руски, но дори и проговори. След най-прочутата арабска книга изчете и много други на този език, което много му помогна по-късно като студент, а и в практиката му на инженер. Може би трябва да уточня, че в ония времена руската книга беше много по-достъпна от българската – продаваше се дори с 20% по-евтино, отколкото в самата Русия.
Тук лиричното отклонение свършва и отново се връщаме към суровата казармена действителност. Три месеци отсъствие от тежки и сложни учебни занятия си е сериозен пропуск. За всеки друг, но не и за редник Георги Михайлов. След няколко седмици „отпускарят“ не само наваксва пропуснатото, но и оставя сънаборниците си „да му дишат прахта“. Изпреварването е толкова смайващо, първенството му е така категорично открояващо се, че бива забелязано – на ученията в реална бойна обстановка – и от „голямата началство“. Дори в-к „Народна армия“ изпраща свой кореспондент, който в специален репортаж отразява феномена /23/.
Казарменият живот едва ли може да бъде заключен в графа „привлекателен“. Ежедневието е подчинено на строг разпорядък, който допълнително доскучава с еднообразната си монотонност. Годините обаче заличават негативите и в дългосрочната памет остават само ярките, веселите, дори комични, ситуации. Помнят се лица и емоции, излезли „извън стандарта“, проявили се по свой особен, неповторим начин.
Да вземем старшината на ротата. Как да забравиш „бисерите“, които старшина Сандо щедро изсипваше от необятния си фразеологичен речник. Например: „Другарю капитан, в строя има свине, които мяучат като жаби!“.
Този иначе добродушен като човек великан на фелдфебелската мисъл беше дори възпят в разказа „Аве Мария“ на писателя-сатирик, а тогава само редник – Кунчо Грозев /24/.
Там служел и един хокеист – Хвърчилков. На вечерна проверка спортистите, назначени от старшината да метат и мият, се оплакали, че те не цапат и не трябва да мият. Тогава старшината отрязал мерака им с категоричното „-Абе, вие от входа на сградата до леглата хвърчите ли?“
Почти всяка неделя ходех на свиждане на брат ми, пък и той често получаваше „градска“ /25/ или „гарнизонна“ /26/ отпуска. Така че казармата – тези иначе „тегави“ двадесет и четири месеци – се изтърколиха незабелязано. Много му помогна и навикът да решава сложни математически задачи през „свободното“ време – винаги носеше със себе си тетрадка, сметачна линия и остър молив.
По този начин доста време преди събличането на военната униформа Жорж беше в активна подготовка за конкурса в Инженерно-Строителния институт (ИСИ) /27/. Порочната (вероятно преднамерено) практика да се дава висока квота на оценките по съответните предмети в дѝпломата от гимназията (в случая – математика и физика) за сметка на резултата от конкурса не му позволи да се класира по първо желание (Язовири и каскади), а едва по втора специалност – Хидромелиоративно строителство.
Студентските години обикновено са белязани не само със залягане над „тухлите“ /28/, но често и с разгулен и необуздан изблик на хормоните.
Но не и в нашия случай. Жорж възприемаше студентството прекалено сериозно, за да може „да му отпусне края“ /29/. Учеше здраво. Не беше и възможно другояче – семейството ни не позволяваше начин на живот, наподобяващ този на „надвилите на харча си“ /30/. Пък и необходимостта да се помага в домакинството, на полето – не беше за подценяване. Въпрос на оцеляване, изискващ обединените усилия на всички в къщата.
Беше се сприятелил с двама състуденти от „неговата черга“ – и двамата от провинцията: Никола Поптолев /31/ от Панагюрище, Павел Николов Коклев /32/ от прочутото с. Мечка /33/. Не бяха в неговия профил, но учеха в ИСИ-то. Останали без квартира. Приютихме ги за няколко месеци. На пълен пансион (що боб се изяде „на корем“!). Разбира се, безплатно. Всички бяха сериозни, но и весели, младежи: сериозни – в учението, весели – в ежедневието. „Голямата стая“ в „новата“ (тогава) къща може да разкаже много смешни истории от ония времена. Станаха добри, високоценени специалисти. И добри приятели – до пенсионерски старини.
По онова време летните студентски бригади в чужбина (кой знае защо наричани „учебен стаж“) бяха нещо традиционно, ежегодно. Въз основа на сключени договори между съответни висши училища на различни соцдържави се разменяха студентски групи. Юридическият факултет на Софийския университет например имаше такова споразумение с Ташкентския университет /34/ и с Карловия университет /35/ в Прага. ИСИ-то пък – с Университета на Новосибирск.
Когато разбра за тази бригада, Жорж се записа веднага без колебание. Пътуването до сърцето на Сибир само по себе си е цяло приключение.
Но големите изненади очакваха нашенците на място. Не се наемам да описвам неща, които не съм видял с очите си. Само преразказвам най-силните впечатления, поразили младежите ни.
Маслявинският район, където се провежда учебният стаж, е голям, колкото няколко Българии. Лятото често е необичайно горещо за тези географски ширини – температурите стигат и до 40 градуси (над нулата!). Но не жегата ги смаяла, а т.нар. „мошкарà“ – нещо подобно на нашите комари, но неколкократно по-дребни. Тази напаст се навира навсякъде – в устата, в ноздрите, в очите, в ушите. За да се предпазиш, трябва да носиш специална мрежа, скриваща изцяло тези части на тялото. Само така може да се работи.
Маслявинският район граничи на юг с Китайската народна република (КНР). Там, по самата граница, е р. Усури с прочулия се навремето остров Даманский /36/, за който световните осведомителни агенции бълваха ежедневно военни комюникета. Китайците неколкократно се бяха опитвали да го превземат, но всеки път биваха отблъсквани.
Оказало се, че сред студентите-бригадири от руска страна имало и неколцина участници в тези сражения. Според техния разказ, когато от китайска страна било предприето най-мащабното нападение, руснаците приложили една българска военна тактика, но обърната наопаки. Става дума за т.нар. „оръдеен вал“, изпробван за първи път при атаката на българската армия за превземането на „непревземаемата“ Одринска крепост /37/.
В случая руското командване постъпило по обратен ред – оръдията започнали да стрелят зад гърба на нападателите – по тоя начин прекъснали връзката им с основните сили, снабдяването и продоволствието. След което продължили да придвижват огъня все по-близо към руската граница, докато принудили неприятеля да измести позициите си в самата река.
Тогава откъм ошашавените интервенти се чул мощен глас от многокиловатен рупор, който на чист руски език започнал неспирно да повтаря: „Братья русские! Что вы делаете?! Не надо!!!“.
Този бил и последният акорд в битката за о-в Даманский. След него всичко утихнало. Останал само споменът, разказван край лагерния огън на студентската бригада…
Неколцина от руските студенти гостуваха на брат ми. Видях ги: снажни, стройни, яки сибирски момчета; девойките – високи, естествени, сърдечни. Сибиряците и сибирячките са друга порода – нищо общо с опиянчения класически руски мужик, прежълтял или по-скоро посивял от прекомерна употреба на долнокачествен метилов алкохол. Тъй като руският не създаваше проблеми нито на Жорж, нито на мен, разговорът вървеше гладко, шегувахме се с какво ли не. Дори ни похвалиха за езика – имаха само една забележка: че не сме овладели т.нар. „блатной жаргон“ – т.е. речника на „мръсните вицове“. Но… било ни простено, пък и не било кой знае каква загуба…
Но когато сибирячките ми подариха няколко автентични кедрови шишарки, ревнивата ми съпруга направи огромен скандал и провали доброто впечатление, което до този момент бяхме оставили у гостите. Излязох на двора, за да не се стигне до непредвидими последствия (нали си знаех характера ѝ), но след няколко минути девойките дойдоха да ме успокояват – което още повече разяри ревнивата Елена /38/.
Гостите си тръгнаха. Години наред след това Жорж си кореспондираше с руските си колеги.
Споменах колко силно бях впечатлен от вида на сибиряците (и сибирячките, разбира се). Но и брат ми не им отстъпваше. Висок вече над метър и деветдесет, по-добре слὸжен и от самия Аполон Белведерски /39/, той нямаше нищо общо с онова посиняло телце в импровизираната акушерска клиника на с. Казичене „с черво в ноздрите“. Изваян сякаш от древногръцки скулптор – съчетание на сила и изразително, интелигентно, мъжествено и едновременно одухотворено, лице – каква метаморфоза наистина за по-малко от четвърт век! Да, младостта е пролетта на човека, когато разцъфтява неговата Божествена същност. Осъзнаваме ли го? Едва ли…
Като студент Жорж се движеше в „златната среда“, но отвреме-навреме „изхвърчаше“ високо над нея, с което сякаш показваше на останалите, че не е от „случайните“. Истинските му интелектуални качества проличаваха при най-тежките изпитания, където мнозина „отличници по всичко“ се препъваха. Да вземеш от първи път изпит при „Козата“ (проф. Марин Козарев /40/) си беше истински подвиг.
А пък страшният професор Станчев по Хидрàвлика да ти стане на крака?! Да ти стисне ръката – на тебе, студента?! Да произнесе пред смаяната аудитория: „Колега! Поздравявам Ви с отлично дадения отговор!“. И с другата ръка да ти връчи студентската книжка с прясната, още незасъхнала „шестица“ (6) – как ви се струва?! Отгоре на всичко след този случай на Жорж му излезе и прякор – „Хидравлѝка“…
Трудовата биография на брат ми премина през Районната инспекция по опазване на природната среда. Ще припомня само два характерни случаи, които го представят в неподправена светлина като специалист и гражданин.
Когато постъпи в РИОПС – София, завари пълен хаос в картотекирането на наличните водоизточници в региона. Явно работещите там са възприемали длъжността за синекурна и не са си помръдвали пръста (и краката) в течение на десетилетия. Брат ми тръгна и картотекира над хиляда автономни местни водоизточници – собственост на различни предприятия и институции – държавни, общински и кооперативни. Със съответни административни актове задължи собствениците да престанат да ползват водопроводната мрежа и да започнат да снабдяват нуждите си от свои водоизточници.
Което предизвиква недоволството на мнозина местни „велможи“. Сипят се оплаквания срещу напористия „чиновник“ (що за „чиновник“ е онзи, който всеки работен ден изминава пеш десетки километри, за да издири, „запише“ и задейства стотиците водоизточници?!). Чашата прелива, когато написва акт за глоба на някакъв „голям човек“. Началникът на Жорж – АБПФК /41/ в пенсионна възраст, му крещи в лицето: „Ти знайш ли к’во прайш?! Ти знайш ли кого глобяваш?! Ти знайш ли, че другарйа Х., който си глобѝл, е човек на другарйа У. от ЦеКа!“.
Брат ми, разбира се, си подал оставката, но не отменил глобата. Такъв е Жорж – шоп /42/, та дрънка!
Ожени се относително късно. Елена Попмилева му роди две прекрасни момиченца. Раснаха, пораснаха, изучиха се. „Българският преход“ ги запрати чак в Испания, където Калина работи в малък семеен хотел и се готви за магистърска степен. Боряна също учи – в Барселона, специализира Вътрешна архитектура. Мама и тате пък чакат момите да се задомят и да им поверят внуци и внучки „за гледане“ (както повелява традицията).
Една от характерните черти на Жорж е неговата пословична пресметливост. Зад гърба му майка ни и баща ни го титулуваха „нàшио габровец“ /43/. При него всичко е с математическа точност „заблаговременно“ пресметнато – било то дърва и въглища за зимата, сол и пипер за кухнята, сапун за мивката, перилни препарати за пералнята… Знае се винаги и кое къде е. Нèма „Изтъкà си платното – ритнà кроснòто“. Стриктен като германец, точен като швейцарец. Но когато през 1971 г. спечели петица от тотото (6400 лева – по онова време немалка сума), ми даде 1500 лв., за да внеса първоначална вноска за отпускане на жилищен заем (който така и не получих от социалистическата държава – но това е друга история /44/). Важното е, че „нàшио габровец“ не беше чак такъв „габровец“, щом беше способен на подобни жестове.
Точно преди пенсионирането го сполетя голямо премеждие. Инсулт. Исхемичен. Докато се разбере какво е – взе, че го повтори. И така младежът, който беше изминал хиляди километри пеш, преброждайки нашир и надлъж Софийската котловина в търсенето и нанасянето на карта на практически всички налични водоизточници, беше прикован на легло. След което патериците станаха редовна принадлежност при придвижването му из дома и по двора. Вместо пенсия за прослужено време и старост – инвалидна такава. Беднотия… Добре, че отвреме-навреме се продава по някой и друг поземлен имот, та някак си се оцелява. Тежки времена, световна криза (а нашата, българската, е както преди, така и след световната). Без война – по-зле, отколкото при война. Какви времена доживяхме… на стари години.
Впрочем, би ли могло да бъде и другояче? Та нали през всичките тези почти седемдесет години (след 9.09.1944 г.) на власт са все същите „другари“ (самопровъзгласили се днес за „господа“), които АБПФК-ато от РИОПС бранеше с нокти и зъби. Та тия именно синекурци му бяха намерили „цаката“ – просто заграбиха „тайно и полека“ националните богатства на България, омърсявайки всичко, до което се докоснеха.
И как да не го сторят?! Освен политическата, докопаха и икономическата, а покрай нея – и всички останали власти. Инженер Георги Михайлов беше изхвърлен своевременно от системата за контрол – последствията не закъсняха.
Бедна, бедна Българийо!
Николай Гусев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Последната бомбардировка над София се извършва на 17.4.1944 г. В нея вземат участие 350 бомбардировача Б-24, Б-17 и „Стърлинг“. Те се охраняват от 100 изтребителя П-47 „Тъндърболт“ и П-51 „Мустанг“. Ударът е нанесен в 12,20 ч. последователно на 8 вълни с излизане на групите от запад, северозапад, север и североизток. http://www.roguewarriorbg.com/heroes/wwii
/2/ Долни Богров е “Негостолюбивото село“ от едноименния разказ на Иван Вазов.
/3/ Оскòлка – малко парче от снаряд или бомба.
/4/ Макар че на широката публика е внушавано, че тероризмът е или личен, или противодържавен, но всъщност най-отвратителната му проява е когато е превърнат в държавна политика и практика.
/5/ Вж. „Дядо Трайко и баба Тодора“.
/6/ Допреди половин век акушерските услуги на село са били предоставяни не от квалифицирани медицински кадри, а от самоуки жени, наричани „баби“, а самият процес на раждането бил назоваван „бабуване“.
/7/ Бусманци – село на изток от столицата, прочуло се подобно на Габрово, но с шопския си хумор.
/8/ Кривина – село също източно от София – родно място на големия български режисьор Рангел Вълчанов и на баба ми Ангелина (вж. „Михаил и Ангелина“).
/9/ Казичене – съседно на Кривина село, а също и малка гара, на която домувал т.нар. „царски локомотив“, каран от НВ цар Борис Трети.
/10/ „С черво в носа“ – т.е. с тръбичка за улесняване на дишането.
/11/ Православен християнски обичàй, осъществяван от свещеник, по онова време и свързан с издаването на документ, валиден за удостоверяване появата на света на нова личност.
/12/ Вж. „50/50“.
/13/ „Отпрал бузи“ – напълнял, наддал телесно тегло.
/14/ Карàчка – извита по особен начин тел от бетонно желязо, с която подкарвахме по прашните селски улици какви ли не железни колелца – от шина на каруца до джанта на камион.
/15/ Т.е., до няколко месеци преди свикването „под бойните знамена“ на задължителна военна служба.
/16/ Паралѝя – ниска трикрака масичка.
17/ Иван Влъчков беше дългогодишен директор на създаденото през 1879 г. основно училище в селото – днес 85 СОУ „Отец Паисий“.
/18/ Поради ускорената му акселерация бяха разрешили да тръгне на училище една година преди набора си.
/19/ Впрочем, според Стария Завет по този начин са били белязани робите.
/20/ Плутокрация – власт на клика богаташи, придобили богатството си по нечестен път и за кратко време.
/21/ Клептокрация – власт на крадците. В случая авторът има предвид клептоманските настроения на охлоса – благоприятна почва за увековечаване статуквото на плутокрацията.
/22/ Официални и работни езици на ООН – английски, арабски, испански, китайски, руски и френски.
/23/ Да отсъстваш повече от четири месеци и не само да наваксаш онова, което сънаборниците ти са изучили за двойно по-дълъг период – едва ли се случва често, и то в армията…
/24/ Кунчо Грозев – дългогодишен сътрудник на в. „Стършел“.
/25/ Градска отпуска – еднодневно освобождаване от задължението да си в пределите на казармата и под разпореждане на командането.
/26/ Гарнизонна отпуска – предоставя се обикновено за два дни – предимно събота и неделя, често като награда за добра служба.
/27/ ИСИ или ВИСИ – днес, в крак с демократичната мода – УАСГ, акроним на „Университет за архитектура, строителство и градоустройство“.
/28/ „Тухлите“ – така иронично студентите наричаха дебелите учебници, по които се подготвяха за бъдещите си специалности.
/29/ „Да му отпусне края“ – фразеологизъм, означаващ пренебрегване на текущите задължения и отдаване на весело безхаберие.
/30/ „Надвили на харча си“ – хора без финансови проблеми.
/31/ Вж. „Йес, ъфкоз!“
/32/ Правнук на лицето, посочило на Георги Бенковски местността „Оборище“, където се е състояло първото Народно събрание.
/33/ Село Мечка – автентичното име на сегашното с. Оборище.
/34/ През лятото на 1977 г. трябваше да водя там студентска група на т.нар. международен стаж. Предпочетох да заведа моя кръжок по Международно право в Прага, а колегата Георги Петканов оглави групата за Ташкент.
/35/ Карловият университет (на чешки: Univerzita Karlova v Praze, Karlova univerzita v Praze, на латински: Universitas Carolina Pragensis), наричан също Пражки университет, е главният университет в Чехия, най-старият в Централна Европа и сред най-старите университети в света.
/36/ Остров Даманский – въпреки дадените жертви от двете страни, в края на краищата през 90-те години на ХХ век е даден на Китай.
/37/ За пръв път в историята бива използана военната тактика „огневи вал“ – артилерията прикрива настъплението на пехотата, която следва отблизо.
/38/ Вж. “От „чадо“ до „дзверо“.
/39/ Аполон Белведерски – римско мраморно копие на бронзовата статуя на древногръцкия скулптор Леохар (придворен скулптор на Александър Македонски, ок. 330—320 пр.н.е.).
/40/ „Апропо – за проф. Марин Козаров. Той е странен случай. От една страна – фанатизиран партиец, от друга страна – поканиха го да чете лекции в Канада. От една страна – публикациите му след като стана шеф на катедра „Техническа механика“ сякаш не вълнуваха никого, но дисертацията му се цитира в много голям брой книги по теория на черупковите конструкции – всичките издадени извън България. Не съм сигурен, но мисля, че е бил асистент на самия Власов, докато е писал „кандидатската“ си. Сложен е светът, а битието на учените – още по-сложно.“ http://de-zorata.de/new_forum/index.php?action=printpage;topic=96.0
/41/ АБПФК – Активен борец против фашизма и капитализма.
/42/ Шоп – етноним на населението от Западна България, често иронизирано заради упорития си нрав в отстояването на вековни ценности, саркастично назоваван от недоброжелатели шопски инат – всъщност, силна и непоколебима воля.
/43/ Габровец – синоним на човек, който „си знае сметката“.
/44/ Вж. „Двуетажна къща за 54 лева“.
.
