„ШУМЪТ РАСТЕ С ВСЯКА СТЪПКА…“
Стара истина е, че българинът е духовно свързан с природата. Обича нейното цветно многообразие и се чувства чист, добър и естествен в лоното й. Свят, кодиран от Създателя да приема и изпраща неизброими поколения във времето, пространството и светлината. И където и да се намира, нашенецът усеща тази първична красота, запечатвайки впечатленията си в картини, песни и слово.
Така е сторил в пътните си бележки „Ниагара“ и Генчо Пирьов, отпечатани в сп. „Възраждане“*. Авторът от Казанлък (1901 – 2001) е бъдещ професор, член-кореспондент на БАН, дългогодишен ръководител на катедра към СУ „Св. Климент Охридски“. Известен с мащабни изследвания върху педагогиката и психологията, оставяйки след себе си 40 книги, 14 монографии и стотици публикации.
Още като млад – и това е неговият голям шанс – получава възможност за двегодишна специализация по педагогика и психология в Колумбийския университет в Ню Йорк: 1925-1927 г. Тогава се запознава с Джон Дюи и Едуард Торндайк – утвърдени светила в тези две научни области, които повлияват върху бъдещото му професионално израстване. Сред всички изписани страници, завещани ни от него, интерес будят и впечатленията му от природния феномен Ниагара.
Те намират място в цитираното по-горе списание неслучайно. През ученическите си години Пирьов сериозно се увлича от толстоизма, а сп. „Възраждане“ е орган именно на толстоистите в България. Обемът на самата творба е кратък и пресъздава тържеството на стихийната речна мощ. Див оркестър от звуци под диригентската палка на Вечността. Допуснала по милост човеци с тленен взор до необхватната си същност. За да докоснат само за миг космичното безвремие: „Каква магическа трансформация на материята, Боже мой! Като че ли някакъв невидим философски камък се разпорежда над тази стихия! Тежка, плътна, като разтопен метал, маса се провлича над ръба на скалата. И веднага се преобразява в някаква все още тежка, но вече разцъфнала снежна стихия, която се свлича в бездната, като грамадна разчорлена от буките пряспа. Там по-надолу вече всичко се губи и прелива в някаква снежна бурлива мъгла, която на бели облаци се вие над самата бездна, потъва в нея или понесена от ветровете, изникващи из тая неведомост, се разнася наоколо и освежава удивения зрител. И всичко това става под такта на такава очарователна стихийна музика! Някакво симфоническо съчетание от блясъци и тонове. Като че ли всяка капка носеща свят от отражения и блясъци в своя овал, се слива с отраженията и блясъците на своите несметни сестри. И като че ли всяка падаща капка, вибрираща своя тон, превнася го към хармонията на тая стихийна симфония“.
Всъщност, разказът на Пирьов започва със спомени за пътя му към Ниагара. За фабричните комини от двете страни на железния път и за полетата, нашепващи му с разноцветните си квадрати нещо родно и познато. Той не пропуска да отбележи новопостроения тогава огромен мост, свързващ САЩ и Канада. А също – възхитата си от електрическата феерия в среднощните часове. Като философски заключава: „Може би тоя нощен вид на Ниагара представлява символа на гигантската среща между природа и цивилизация, с всичките им борби, трансформации и взаимопомощ“. Което прозрение навярно е и напомняне към читателите за потребността от разум. От равнопоставеност между двете понятия-символи, определящи нашето съществуване върху планетата Земя. Нещо, може би все още неосъзнато докрай и в наши дни. За жалост. За тревога. И смирение. Защото без тях стремежът към хармония е само лозунг, изпепеляван в атавизма на човешкото подсъзнание…
„Ниагара“ – пътни бележки, е само бегъл щрих в творческото наследство на проф. Генчо Пирьов. Любопитен, вълнуващо предаден, интересен. Аз пък си мисля колко са българските автори, писали за водопада като Алеко Константинов: „Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствования, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече, когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!..“. И много по-късно, ала със същия възторг, Йордан Радичков добавя: „Ако започне някой ден всемирен потоп, то мисля, че той ще започне с бученето на Ниагарския водопад, в дъждовен есенен ден, сив, неуютен, изпълнен с напрежение поради бученето на падащата вода… Ето и сега, подир толкова много години, като пиша и споменавам бученето на водата, мисля си, че не това определение е най-важното. По-скоро би трябвало да се говори за сгромолясване на реката… Една огромна река тече, сгромолясва се в каменна пропаст и без да изгубва нищо от своята цялост, продължава да тече между бреговете си.“
Да, колко са нашите творци до средата на ХХ век, оставили спомените си за природния феномен и колко – до политическите промени на 1989 г.? Любопитна статистика, която заслужава да бъде превърната в стойностно проучване. Днес е лесно да се пътува до всички точки на света. С модерните информационни технологии пътеписният жанр добива други форми, поставяйки аудиторията в пряк визуален контакт с географския обект. А разказът на пътешественика играе поддържаща роля.
Толкова по-интересни и важни за литературната история са ранните български пътеписи. Създавани в предначертани пътувания, много често и в емиграция. Или по вътрешно убеждение, че българинът трябва да познава света и светът – него. Но каквито и да са причините, сериозна част от по-старите пътеписи още очакват някой да ги преоткрие за новото време. Като пътните бележки на Генчо Пирьов за Ниагара, например.
.
Георги Н. Николов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* С., Год. ХVІІ, февруари 1928, кн. 6
.
