Димитър Денков, в. „Сега“
.
Свободното движение – само за хора с капитали; останалите са стока в позабравеното нашенско значение за домашни животни, но не толкова мили, както се пее в песента.
Забележително е истинското лице на оная част от света, към която ни казват, че сме избрали да принадлежим – евроатлантическата цивилизация. Разбира се, за префърцунените й радетели откъм нашенско през седмицата най-забележителна би била простотията, с която сред бутафорните възстановки на Плиска се пличкаше важната част от кабинета с „жива вода“, далечна родственица на оная, с която се поливал равноапостолният светец цар Борис-Михаил, покръстител на българите. Отклоним ли се обаче по тая тема, ще стигнем както до политнекоректни изводи, така и до не особено щастливите избори, всеки от векове за векове. Те правят нашенската забележителност някак детински невинна дори в своята простащина – напук на изчезващите учителки по литература, ронещи сълзи по европейски префинения Алеко, макар да нямат нищо против срещу една по-така среща с балканеца Бай Ганьо, както показва и актуалната правителствена конструкция.
Забележителното лицемерие, зад което прозира озъбено лице, засяга едно прастаро отношение, отношението между хора и животни. Както повечето естествени неща, това отношение попада под преоценки, при които нормалното се изтиква от претендираща за права перверзия, силово налагана със средства, срещу които иначе самата перверзия истерично се противопоставя, когато се използват срещу нея. (Самата дума „перверзия“ напоследък се дамгосва като част от „речника на омразата и неравноправието“.) Тая инверсия, типична за садомазохистични шизоидни типове и за най-напредналите до гибелта си цивилизации, светна от едната страна на Атлантика по стените на Empire State Bulding със снимките на застрашени животински видове. Сред тях като стъклописан светец грееше лъвът Сесил, убит от зъболекаря Уолтър Палмър (вж. http://edition.cnn.com/2015/08/02/travel/endangered-animals-empire-state-building-lights-feat/). За да не се губи гражданската енергия, потекоха разкрития и доноси срещу някоя си Сабрина Коргатели, счетоводителка от университета в Айдахо, която пуснала снимки с убит от нея жираф. Тия човешки зверства отпушиха добре насочвана по медиите активност, която бързо направи темата централна „за света и социалните мрежи“. По тия поводи отвъд и отсам Атлантика се проведоха множество демонстрации в защита на правата на животните в естествените им „хабитати“. Умерени любители на животински видове протестираха срещу затварянето им дори в зоологически градини, тъй като това представлявало репресия срещу тях. По-крайните от умерените набъркаха и демократичното възпитание на децата с анимационни филмчета, в които не бивало да се привилегироват едни животни за сметка на други. В това се включиха аниматори на „Цар Лъв“. За да се изживее пълноценно трагедията, по-встрастените се накичиха с табели и значки „Аз съм Сесил“. Най-крайните поискаха смъртно наказание за убиеца му и затвор за убийцата на жирафа, която си признала донякъде вината, но и достойнството на животните. В сериозни и не толкова сериозни, но влиятелни медии вече цяла седмица текат дискусии, в които доминира гледището на защитниците на животински права под лозунга „Това е война в Африка и ние трябва да помагаме на героите в нея“ (Evenning Standart, 25; 04.08.) на фона от страховити снимки на препарирани лъвове, камари слонова кост и одрани крокодили. Естествено липсват снимки на умиращи от глад африкански деца: това би означавало да се измести темата. В разрез със стремежа към печалба от високи такси американски авиокомпании решиха да спрат превоза на ловни трофеи – лъв, леопард, слон, носорог и бивол. Понеже все пак става дума за бизнес, се предлагат „щадящи“ и „отговорни“ алтернативи: вместо ловджийски да се организират повече фотосафарита (http://www.spiegel.de/wissenschaft/mensch/umstrittene-grosswildjagd-trophaeen-fuers-wohnzimmer). Така нечовешкото щастие от препариран лъв в хола ще се смени с уникални снимки, които се споделят в социалните мрежи и чрез рекламно-възпитателни пана на фотоапарати и айфони в метрото; могат да се видят по цивилизования свят от Манхатън до Обеля.
Тоя маскарад на хуманно отношение към животните съвпада с преместването на човешки маси от Африка и Азия към европейския край на Атлантика. Дотам съвпада, че човек би си помислил за преднамереност, с която виновниците за новото преселение на народите отклоняват вниманието на бездруго видиотената от телевизии и „социални мрежи“ публика от съдба на хора към съдбата на изчезващите животински видове. Но дори неосъзнато, самата словоупотреба говори за прогресиращо отъждествяване на хора и животни. Докато се лутаха из покрайнините на „европейската цивилизация“, тия маси се наричаха бежанци от зверствата на екстремисти и терористични режими. Медийно най-често се представяха като жени, старци и много деца. Когато те все повече взеха да заливат Централна Европа, станаха емигранти с тенденция към имигранти, поради което Европейският съюз определя и квоти за разпределение по страни. В снимки и репортажи започнаха да преобладават младите мъже. Откакто се появиха при Кале, тая тънка разлика между емигранти и имигранти изчезна и набързо всички станаха мигранти. Дори и у нас напоследък те се наричат с това име, общо за животинските видове, значи и за хората, понятие, описващо груповото преместване в циклично търсене на по-благоприятни за живот места без силна тенденция за застояване.
Преди година по света и у нас се изляха кофи публицистична жлъч срещу кметове и „националисти“, които отказваха да допускат в селата и общините си „бежанци“ и „сирийски деца в училище“. Днес на изявленията на Дейвид Камерън за мигрантския „рояк“, срещу който „ще направим още огради, ще дадем повече средства за защита и за патрулни кучета“, се реагира с общоевропейски апели и суми за справяне с „напастта“ около тунела. Затова разбираемо той е символ на „тъй необходимия нов сърдечен съюз между всички нас, за който трябва да работят Франция и Великобритания“, както правилно мисли бившият главен редактор на Le Figaro Ж.-П. Муло, и той „мигрант“ между двете страни.
От другия край на Атлантика се вижда кристално ясно, че вина за проблема имала Европа, тъй като нямала идеи, докато такива имал един човек: Путин!?, което било опасно. (http://www.nytimes.com/2015/08/04/opinion/roger-cohen-the-migrant-crisis-in-calais). По подобен начин от тоя край на Атлантика вината се прехвърля към вътрешността на континента, все на югоизток. Това лесно обяснява съжалението на Тереза Мей, британски вътрешен министър, преди това и министър за жените и равните права, за бързо падналите граници в Европа, както и премерените похвали в жълтеникавия Daily Mail за пограничните телени мрежи в България (http://www.dailymail.co.uk/news/article-3183352). В тях в стила на английското възпитание одобрението се удържа с леко укорително заключение, че тая ограда е и „край на една отчаяна мечта за хиляди ужасени семейства, бягащи от екстремистите“. Всяка по-близка до конфликтите европейска държава е по-виновна за това, доколкото не опазва границите си и съответно тия на съюза. Редки за политици са очевидните обяснения, каквото е това на Милош Земан, президент на Чешката република: вината е на САЩ и ония европейски страни, които са участвали в безразсъдни акции в Ирак, Либия и Сирия (www.hrad.cz/cs/prezident-cr/soucasny-prezident-cr-milos-zeman/vybrane-projevy-a-rozhovory/760.shtml).
Същите страни в „сърдечен съюз“ отдавна участват и в „мироопазването“ в подсахарските си бивши колонии, вековни източници на робска работна ръка за тия примерни демокрации. Реакцията им срещу дошлата до тях малка част от вълната, предизвикана от самите тях, лесно разкрива идеологическото лицемерие и ни връща към исторически стереотипи, които изобличават всякакви приказки за всеобщи права. Никак не е случайно, че гордите апели за независимост и човешки права все пак са писани и приемани от робовладелци; не е и учудващо, че за техните наследници свободното движение на хора, стоки и капитали има същински смисъл, когато свободно се движат само хора с капитали. Останалите са стока в позабравеното нашенско значение за животни.
Това е обаче едната страна на въпроса. Като видим другата, авангарда от млади „мигранти“ между Харманли през Женския пазар в София и лагерите край Дрезден до Кале, мнозина от които очевидно с боен опит и дух, милата идеология за човешките права и свободи ще се изпари така, както се изпаряват медийните залъгалки за правата на животните. И никак няма да е учудващо, ако примерни европейци почнат да демонстрират под лозунги „Искам чип за благонадеждност и сигурност“. Какъвто имал и лъвът Сесил, което не попречило да го застрелят.
Тая инверсия, типична за садомазохистични шизоидни типове и за най-напредналите до гибелта си цивилизации, светна от едната страна на Атлантика по стените на Empire State Bulding със снимките на застрашени животински видове. Сред тях като стъклописан светец грееше лъвът Сесил, убит от зъболекаря Уолтър Палмър. Отпушена бе добре насочвана по медиите активност, която бързо направи темата централна „за света и социалните мрежи“.
.
