ПРОБЛЕМИ В ГИМНАЗИАЛНОТО ОБУЧЕНИЕ В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА ЗАД ГРАНИЦА. ПРЕПОРЪКИ И ПЕРСПЕКТИВИ
Доклад от семинара на АБУЧ, изнесен на 30.07.2015 г. в СУ „Св. Климент Охридски“ от ЗДРАВКА ВЛАДОВА-МОМЧЕВА, преподавател по български език и литература в Българското училище към Посолството, Лондон
.
Възникването на гимназиални курсове в някои от българските училища зад граница през изминалите години бележи добра тенденция в образователния процес по роден език и литература, и увеличава възрастовата граница, в рамките на която младите българи получават възможност да бъдат обучавани по тези, изключително важни за запазването на идентичността им, предмети.
Разширяването на списъка с изучаваните автори по литература, развиването на комуникативни, аргументативни и писмени способности в интерактивна българска езикова среда, допринася изключително много за утвърждаването на трайна културна основа по роден език и литература , създава самочувствие и осигурява ориентири за баланс в мултикултурната претовареност на младите българи, възпитавани зад граница.
Българските училища в чужбина са с полифункционална насоченост. Те са просветни центрове – „светилища“, хранилища на традиции и привързаност към дома. Българското училище към Посолството на Република България в Лондон е едно от тях и като такова обединява изброените дотук образователни и възпитателни роли.
Справедливо е да отбележим, че наред с постиженията, се трупат и проблеми. Целта на моето изложение е да се фокусирам върху конкретните такива, които възникват в процеса на работа с големите ученици, на възраст от 14 до 18 години. В тази възраст формирането на ясен светоглед и практическа насоченост на познанията по роден език и литература изисква добра ориентация за бъдещето и адекватна подготовка.
На първо място искам да посоча недостатъчния брой часове (един час по български и един по литература) веднъж седмично, по време на които преподавателят и учениците трябва да се справят с новия материал, често твърде обемен за усвояване в рамките на едно занимание. При нас, в Лондон, учебните занятия се провеждат всяка събота от 10.30 до 17 часа. Според годишния хорариум, поставен от МОН, пред гимназистите стои нелеката задача да усвоят познания по езика и литературните заглавия на предвидените за изучаване автори, в крайно неконсистентна и недостатъчна като продължителност академична ситуация. Имам предвид, че през останалите дни от седмицата те са заети с изучаването на всички предмети на английски език, без да броим ежедневната им комуникация и социалните контакти на него. Често се налага преповтаряне на вече взет материал, с цел да се запази връзката с предишните уроци и да се подсигури добра приемственост на изучаваните теми. Най-честите извинения за подобни „забавяния“ в пряката ни работа са с баналното „няма време“ (факт, който е абсолютно верен) и това затруднява и без това оскъдните възможности за разгръщане на една по- пълна и подробна картина на родните им литература и език. В такава ситуация работата на учителя е наистина много трудна. Налага се гъвкаво адаптиране на изучавания материал, каквото, уви, не е предложено в учебниците, които ползваме от 9-ти до 12-ти клас. Впрочем, с този проблем се сблъскваме от години и в настоящото изложение искам само разтревожено да го припомня.
Като преподавател с дългогодишен опит в системата на българските училища зад граница настойчиво препоръчвам учебниците за гимназиален курс да бъдат основно преразгледани и пренаписани от учители, работещи в чужбина, които са наясно с проблемите и спецификата на този вид обучение, хора с изпитани практически, езикови и педагогически умения. Тогава и само тогава, бихме могли да получим желания резултат, насочен към пълноценно и адекватно образование на младите българи по света. И ако решат да се завърнат и да кандидатстват в български университети, да са конкурентоспособни спрямо връстниците си в България. Крайно време е да се действа по този въпрос. Защото само със смяната на кориците на учебниците и механичното съкращаване на урочните статии резултатът е нулев. Езикът, на който са написани сегашните учебници, остава все така високопарно неразбираем, отблъсква децата от жизнено необходимия процес на четенето и обрича учителите в чужбина на възрожденски усилия да „превеждат“ и „очовечават“ написаното, тема по тема и час след час. За нас е неразбираемо защо в тези учебници трябва да се прилага сложна терминология с претенции за академизъм, вместо да се разговаря достъпно и интригуващо с учениците. Нали целта е първо да се научим, а след това да надграждаме академизъм. Без самоизтъкване, искам да припомня, че във връзка с дотук изложения проблем, като добра практика се наложи написаното от мен Помагало с методически разработки по старобългарска литература, което успешно прилагаме в нашите часове в този раздел от програмата за 9-ти клас. Същото се използва и от университетски преподаватели във Великотърновския университет, което доказва неговата жизнеспособност. Но само една стъпка в желаната посока не решава проблема, който завърта в омагьосан кръг всички нас, посветили време и отдаденост на българската просветителска кауза зад граница.
Следващ много важен проблем, който от години очаква своето решение, е въвеждането на матури, наречени GCSE във Великобритания, и по-високите степени A-levels по български език, които за много етнически общности са утвърдени със закон в Обединеното кралство. Позитивният успешен опит в тази насока в Ирландия и САЩ окуражават желанието да се стремим и да работим за извоюването на подобни права за нашите млади сънародници. Полагането на матури по роден език в страните – приемници дава много по-широки възможности на децата при кандидатстване в университети, както в държавите, в които живеят, така и в Родината им. Излишно е да се повтаря, че в условията на глобализация подобни инициативи за защита на правата на големи етнически групи са не само нормален акт на запазване на идентичността. Те са напълно осъществими начинания, стига правителствата и в случая това на нашата държава, да прояви глобално мислене и далновидност. Други държави като Полша го правят – сега е наш ред. И е похвално, че именно Асоциацията на българските училища в чужбина отново подема инициатива за активно действие и отправя поглед към българските евродепутати за съдействие в Европарламента. Само така ще се запази самосъзнанието и националната принадлежност на хиляди млади българи, които са последвали родителите си в емиграция и са реално застрашени от езикова и културна асимилация в страните, в които живеят. Говорим за опасност от отглеждане на невъзвращенци, които един ден ще декларират, че само родителите им са българи, а те самите – англичани, французи, немци или испанци, с български корен, който, уверявам ви, ще остане само екзотичен елемент в чуждоезиковото съзнание на децата на нашите деца.
Позволявам си отново да АЛАРМИРАМ за този проблем, защото в настоящата ми работа в системата на английското средно образование всеки ден се сблъсквам с деца с „бивши“ националности, абсолютно убедени, че са англичани, с всички позитиви и негативи от осъществената с тях асимилация. Стига се и до абсурди, в които тези, същите деца, се нуждаят от преводач, за да комуникират с роднините си (баби и дядовци) в родните им страни, тъй като не владеят друг език, освен английския. Би било жалко малка нация като българската щедро и безразсъдно да разпилее най-ценния си потенциал – своите умни, талантливи и успяващи млади поколения, които един ден биха могли да работят за нея, пък макар и от чужбина. Но без съзнанието, че са преди всичко българи, а след това граждани на света , те нямат шанс да го направят, а вината за това ще бъде единствено наша!
Затова, за да не отблъскваме децата ни, да не ги затрудняваме и правим невъзможно тяхното, дори и духовно завръщане сред нас, е необходимо да облекчаваме, да направим по-достъпно тяхното образование по български език и литература зад граница. Става въпрос за гъвкавост, която, в конкретния случай на гимназиалния курс на Българското училище към Посолството в Лондон, изисква не толкова държавна намеса, а разбиране и съгласие да се действа в желаната посока от страна на МОН. И тук ще отделя място на третия проблем, който ще изложа пред вас днес – получаването на разрешение за гимназистите да вземат две години (11 и 12 клас) за една, поради разминаване във възрастовите граници, конкретно в България и Великобритания, за кандидатстване в университет.
В Обединеното кралство тръгването на училище започва от 4-годишна възраст. В България – две години по-късно. Във Великобритания – на 16 години учениците вече полагат матури и съответно продължават в колежи, където се подготвят за кандидатстване за висше образование. На 18 години – вече са в университета. В България децата завършват на 18-годишна възраст своето средно образование. Не коментирам коя от двете системи е по-добра. Просто настоявам за разбирането, че в една ситуация, където нашите единадесетокласници са вече в колеж, ангажирани да полагат тежки предварителни изпити за университета, посещението на българско училище, което им предлага алтернатива за още една година в гимназиален курс, се оказва тежко бреме. И резултатът е печален както за българското училище, така и за самите деца. Мнозинството от тях не завършват 12-ти клас, поради невъзможност да бъдат едновременно първокурсници – студенти и ученици в последен клас на своето българско училище. Много често избраните от тях колежи са в различни краища на Великобритания, което също ги откъсва от възможността да продължат при нас. Да, имаме случаи на свои студенти, проявили неимоверен героизъм да завършат и нашия 12-ти клас, но повярвайте, те са единици.
Предлагам едно гъвкаво решение, към което самите ученици се стремят в желанието си все пак да завършат пълния цикъл на обучение при нас, в българското училище. И това е да се разреши образование в едногодишен курс на обучение за ученици, които желаят да вземат материала за 11-ти и 12-ти клас, когато програмата за посещение на тези класове позволява такава съвместимост. Идеята не е най-съвършената, но има начини да бъде приложена и осъществена. След като вече мнозина от нас, колегите – преподаватели зад граница, имаме квалификация да преподаваме родния си език като чужд, дори и на български деца, с пръв друг език, не виждам защо да не направим всичко възможно, за да улесним онези от тях, които владеят български език добре и могат да се справят със завършването на гимназия в рамките на една учебна година, която да обхване адаптиран материала за 11-ти и 12-ти клас.
В заключение, искам да изтъкна своята благодарност както към екипа от колеги, с който толкова отдадено работим вече много години в Българското училище към Посолството в Лондон, така и към самите гимназисти при нас. Те проявяват изключително постоянство и любов към заниманията в нашите часове, преминават през много трудности и най-важното – искат да останат българи. Знам, че всички по света искаме това. Ако работим по тези и всички останали наболели проблеми, заедно с подкрепата на своята държава, бихме могли да направим чудеса. Ние работим за България извън България. Но нека и България ни протегне ръка, в момент, когато имаме реална нужда от нея.
.
