Руснаците имат страхотна дума – потресение. И аз се потресох от този монолог на Пьотр Николаевич Мамонов. И реших да го предложа на вниманието ви. Кой е Мамонов ли? Поет и музикант, бивш лидер на московския ъндърграунд през 80-те, владее английски и норвежки, негови преводи са публикувани в много поетични антологии. Бил е теляк, месар, полиграфист, коректор, огняр, завеждащ отдел писма в списание „Пионер“, общ работник в гастроном… Създава групата „Звуки Му“ и музикалния стил „руска народна халюцинация“ – безумна смесица от музика, поезия и театър. Преди години у нас Мамонов нашумя с филма на Павел Лунгин „Остров“ (2006), в който играе главната роля на разкаял се предател, самонаказал се да живее като въглищар в манастир на малък остров. Всъщност какво значение има кой е Мамонов? По-важно е, че думите му влизат като нож в маслото на душите ни…
Румен Леонидов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Как се извращава вече всичко. Когато критиката обсъждаше филма „Остров”, започнаха да говорят за Църквата като за нещо ветхозаветно, старославянско. Как ще живеем, ако в нищо не вярваме? Ще се бъхтим с лакти и шутове. Но ако имаме вяра, колкото и да ни се ще да седнем, ще отстъпим място на възрастната жена. Ето това е цялото християнство. Измий чиниите. Това християнско ли е? Християнско е. Хвърли боклука. Не се налагай. Недей да кряскаш: “Яденето е изстинало!”. Имай малко търпение. Сега ще го стопли, горката. И тя е уморена. И нея по своему я премята животът. Какво е това: “задължение на жената”, “задължение на мъжа”. Любовта не е цуни-гуни. Не е интимна лирика. Това е
усилието да носим бремето и на другия
Човек е паднал, забил е лице в снега. Защо го мислим за пиян, може да е инфаркт? Но и пиян да е. Вдигни го на пейка да не замръзне. Подминаваме го. Подминаваме себе си. Но ако сториш нещо добро… Лежиш си вечерта и си мислиш: “Що ти е толкова хубаво? Кво толкова те кефи? Хем не си пил. Защо ти е тъй комфортно на душата? Ааа… Пренесох торбата на една бабичка – три стъпала…”. Нали стократно ще ни се въздаде…
Една девойка тук ми разправя: “Не обичам родителите си.” Момент. А помагаш ли им? Пазаруваш ли? “Да – казва – върша всичко необходимо.” Значи ги обичаш, не се комплексирай. Зарежи тия чувства. С чувства не се живее. Днес грейнало слънчице. Утре падне дъжд. Спънеш се, счупиш си крака – трето чувство.
Живей по закона: не “Дай”, а “На”.
Как така, недоумяват, вземат ти палтото – дай и ризата? Свикнахме да живеем наопаки. Пипнеш си темето – там се е образувало едно плоско място, за да си стоим на главите. Така си живеем, нагоре с краката. Презираме всичко богоугодно. Силният да помага на слабия. Не, смачкай го. Богатият да даде на бедния. Напротив, нагуши се, та и охрана тури, да не посегне някой.
Имаме извратена представа за християнството. А е много просто: колко кръв можеш да дадеш за другия. Защото: “…Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Колко можеш да останеш до леглото на майка си, невменяема от старост и болести. Ето къде умираш всеки ден. Както в Чечня: група деца, един кретен вади граната, взрив, подполковникът веднага се хвърля. Разхвърчава се на парчета, осем души остават живи. Комунист, некръстен, никога не е стъпвал в черква, за Бог и през ум не му е минавало, но той е християнин. Направо в рая се изстрелва.
Иначе какво, ходи в храма, бие поклони, пали свещи. А сърцето му – празно. Това ли е християнското? Как не! Ако ще да се счупи от молитви, ако ще да обиколи всички Атонски манастири, да изцелува всички мощи. Полза никаква. Гледаш просяците: “А, лъжа и измама. Нали даваха по телевизията за тая мафия.” Абе, дай му някой грош. Ще обеднееш ли? Нека това ти е грешката. На телевизията ли ще вярваш? Истинската мафия тъкмо там държи джойстика, пет души ни манипулират всички нас. Ама не са познали. Няма да мине номерът.
От 11 години живея в провинцията. И там народът се труди. И там стават по тъмно. И там девойче стои десет часа на минус 30 градуса: “Билетите ви? Вашето билетче?”. Питали ли сте какво й е? За минимална заплата. Ето на тези съм депутат. За тях работя. Макар да е трудно, старая се да живея според закона. На десет опита два пъти успявам. Да си стисна проклетата уста, за да не изскочи оскърбителна дума. Да не отблъсна човека. Да не го прекъсна. Да го изслушам. Както пишат светите отци, трябва да стоим един пред другиго като пред скъпоценна икона.
Какво значи да не съдим? Да не изнасяме присъда. А мнение сме длъжни да имаме. Господ се опитва да вразуми фарисеите и гневът му е праведен.
Праведен е, когато се гневиш на себе си
Че пак свински си се напил снощи. Когато възненавидиш греха си. Мерзкия навик, който те е обсебил. И не можеш да го пребориш. Трябва да се отвратиш от него, да започнеш да го побеждаваш.
Гледам да си вадя поуки, макар че съм вече на години.Например автобусът от Верея (Московска област) – директен до Москва. Два часа път без спирки. Местата са номерирани – не можеш да се преместиш. С ужас гледам: пред мен се строполяват двама пияни, току-що приключили с казармата. Псувни, цинизми за жени… Както си знаем. Мисля си: два часа няма мърдане, кошмар. После си казвам: “Ало. Я дай да поразсъждаваме… Спокойно и внимателно. Какви са тези момчета? Отраснали са на село. Когато още не съществуваше обещаваният сега подем. Какво знаят? Бащата пие, млати майката, постоянни псувни. Телевизорът бълва простотии. Докарали са някак до осемнайсет. И в казармата. Там са ги млатили. После те са млатили. И ето ги “на свобода”. Какво искам от тях?… Аз самият на какво съм ги научил? Влизал ли съм в домовете им? Чел ли съм им книги?” По едно време гледам, пристигнали сме – не съм усетил пътя.
Всичко зависи от нас: има ли чуваемост. Замътени ли са ни очите. Заглъхнали ли са ни ушите. Захабила ли ни се е душата.
Съвестта ни да не спи, повита във вата. Ето това трябва да е важно за нас. Светците ни учат: спаси себе си, това е достатъчно. Сега се надвикваме: „Правова държава!”, „Законът над всичко!”. А шепа хора вече си я е заплюла. Дадат те по телевизията с детенце. После как уреждаш някоя бабичка с пенсия… И така по петстотин пъти на ден. Ще те изберат точно теб, не ще и дума. Без кой знае какви усилия.
Какъв е начинът? Прави себе си
Тази малка точица. И ще стане с една малка точица по-светло. Ако само се пениш: така повече не може, пенсиите са малки, долу правителството, американците на боклука, Бин Ладен е гаден… нищо няма да помръдне. Само ще се множи злобата, която бездруго е предостатъчно.
Нека намалим злобата. Ще се помъча да обясня защо. Какво става с човека, когато е повярвал и се е устремил към Бог?… Колко е тягостен и отговорен грехът? Ние през цялото време забравяме, че мракът е липса на светлина. Той няма същност.
Злото като субстанция не съществува
Ние го овеществяваме. С раздразнителността си. С неуважението си един към друг… Какво е рай и ад? Светите отци ни учат, че всички сме в море и океан от божествена любов. Грешниците Бог наказва с бича на любовта. Представете си – океан от любов и всички взаимно се обичат.
Вие в този живот не сте се научили да обичате. Влизате – и какво да правите там? Ето ви ада. Вечните мъки. Щом мракът е липса на светлина, мрачната душа, влизайки в светлината, там ще изчезне.
Древните евреи са били най-вече скотовъдци, овчари. Кое им е най-ценното? Стадото. В стадото кой е най-любимият и милият? Новороденото агънце. Пастирът го носи на раменете си, пази го от студ и глад, лекува го. И тъкмо него трябва да принесе жертва. Защо? За да може народът, вече повярвал в единия Бог, да види със собствените си очи последиците от греха.
Грехът винаги пада върху невинния
Караш пиян, удряш човек. Твоят грях пада върху невинния. Като се замислиш, това си е закон. Силният, дебелокожият, нахалният, надменният няма да пострада. Ще пострада деликатният. Чувствителният. Невинният. Той ще погине. Щом го осъзнах, се потресох… Как живея аз? Какво творя, гадина долна. Моят герой във филма – отшелник – си дава сметка, че няма малък грях. Ако дори в малкото не можеш да се справиш, в голямото ще си неверник.
Такива световни глупости: държави, граници, националности. Какви ти националности сега – вавилонски плен. “Аз съм чистокръвен евреин.” Как чистокръвен, като не знаеш даже от кое коляно си, не знаеш, че са били дванайсет колена Израилеви. Какъв руснак съм аз? След като имам в рода си поляци, татари, какви ли не. Езикът е културният слой, традициите.
Това е националността. Човешкото ни призвание е да бъдем синове Божии. Не роби, не наемници, даже не и приятели. Вие разбирате ли,
че шест години се движи към нас светлината
от най-близката звезда? И сега ни светят звездите от двехилядната година. Това нищо ли не значи? Такива са мащабите ни. Нашите глъбини. А ние се опитваме да ги запълним в най-добрия случай с качествен филм. С общуване с приятели. В най-лошия – с водка, с порно.
Унинието е повсеместно. Затова гърми музика, екраните бълват кръв, еверести от голи тела. Затова всичко е “тук и веднага”. “Всичко е кока-кола”, “Поддай се на изкушението”, “Истински шшшвепс тоник”, “Екзотични пътувания целогодишно”. Защо дебели чичовци от екрана непрестанно ни правят муцки… Препоръчват ни какво да изберем? Не, ние поръчваме тази гадост. Скучно ни е насаме със себе си. Остани си в стаята. Прекарай сам около час. С ужас ще откриеш колко ти е скучно.
Нищо не проповядвам. Споделям собствен опит. Аз съм същият – слаб, немощен. Същият всякакъв. Но ме обзе ненаситност. Чак ми пресъхва гърлото. За Истина. А едно от имената на Христос е Слънце на правдата. Към това слънце съм се устремил с всичките си силици на насекомо. Чета: „Ние не живеем с мига на настоящето. Дори и на трапеза погледът ни обхваща едновременно и краставичките, и рибата, и кваса. А животът ни обхваща едновременно въжделения, желания, дружби, вражди, надежди, стремежи… Опитайте се поне минутка дневно, когато нищо не правите… да се концентрирате изцяло под собствената си кожа и да живеете сега. В тази минута. Много е трудно. И вследствие на такова външно усилие ще усетите Божието присъствие.” (Митрополит Антоний Блум)
Всичките ми разнолики дарби не са моя заслуга
С щедра ръка са ми били отмерени… С това усещане живея. Искам да не съм продажен. Да не проституирам. Да не се опиянявам от собственото си “аз”. Разбирам, че самият аз нямам никакви заслуги. Аз съм пропил, да речем, петстотин песни, които може би биха помогнали на хората. Втъпках ги във водката, в калта. С това ли да се хваля? Че ние, поетите, един вид, можем и от калта да прогласяваме истината? Глупости. Точно ние, дарените, трябва да живеем колкото се може по-чисто, по-прибрано. Защото всичко е толкова крехко, незащитено. Нали сте виждали как мощно избуяват плевелите…
.
Превод: Румен Леонидов, от Fakel.bg
Източник на текста на български: Zadrugata.com
