В днешния свят бремето на успеха и приспособяването към изискванията му вече е непосилно. Всеки, който иска да се наложи над останалите, трябва да даде максимума от себе си. Да бъде инициативен и гъвкав, да работи за най-продаваемия продукт, независимо дали е дреха, кола, техническа джаджа, специфична услуга, доставка и пр. Физическият стрес се изразява в хронично претоварване, психическият – в страха, че не отговаряш на изискванията и можеш да загубиш работата си. И си в непрекъсната надпревара с бездушни устройства или с бездушни хора. Недоволството и несигурността вървят ръка за ръка. Според някои социологични проучвания, всеки трети, независимо, че в момента е с постоянна работа, търси друга, като сърфира за целта в обявите на трудовите борси в интернет.
В очите на класика на капитализма Адам Смит е било ясно какво има да върши един работник на работното си място. В съвременния „гъвкав режим” това, което има да върши, е неразпознаваемо и размито. Има една повърхностна идентификация на човека с работата. Съвременният труженик е в състояние на „дрейф”, отнасян от течението, като непрекъснато мени работа, местоживеене, форма на живот, дори и гражданство, за да бъде в съответствие с изискванията на глобалния свят, на глобалния капитализъм и неговия стремеж към бързи и максимални печалби. Последствията от този стремеж са социално изключване, лабилна личностна и професионална идентичност, стрес и апатия.
Но този синдром важи и за високите мениджърски етажи, където властта е брутална и непрекъснато се преразпределя, а чувството за отговорност, респективно моралът, са екзотична рядкост. Кариеристът от върховете е максимално впрегнат в преследването на оптимален „пърформанс” и суперлативни оценки. Така лесно се стига до самоизхабяване, правещо невъзможни нормалните човешки връзки и отношения. Независимо, че времето му е пари, то му се изплъзва. И най-страшното е, че „босовете” започват да не могат да изразяват собственото си състояние. Езикът им се превръща в сбор от клишета, в „сапунен мехур“ без стойност и съдържание, който се пука лесно. Безинтересен и заменим. Това особено важи за социолози и политици, говорещи с часове, без да казват нещо съществено. Успехът, търсен в името на конформизма, „бляскавостта“ на „високите” постижения, поставянето им на абсолютно разположение, с подразбиращото се пренебрегване на личната сфера, са атрактивни, но за кратко време. Подобна работа може да промени характера, да направи личността зависима и похабена.
Някои си мислят: „Ще работа като вол до петдесет, ще направя пари и после ще си живея живота!”. Хубав план, но илюзорен. Защото жаждата да получим максимума от живота като пари и удоволствия ще продължи да ни пришпорва, което води отново до напрежение и дефицит от време за себе си и близките. На работата е присъщо това, че е жизненонеобходима, но често и досадна. Тя далеч не винаги е удоволствие. Важно се оказва паричното й изражение. Именно то прави възможни отпуската, почивката и забавленията. И това е скъпо заплатено чрез ангарията на едно изтощително ежедневие. Освен това схващането за значението на труда е, че чрез него не се грижиш за „подобряване на света”, а само за собствения си просперитет. Той ни служи за набавяне на нови и нови вещи – коли, жилища, имоти, обзавеждания и т.н. Количеството е изместило качеството, защото животът се измерва с паричните знаци.
А още старите гърци са осъзнала разковничето на житейската хармония с мита за трите хори. Еуномия – закон и ред, Дике – справедливост, Ейрена – мир. Тези ценности не са подвластни на пораженията на стреса, на конкуренцията, дори на препускащото бясно време. Затова не бива да ги забравяме, а да се стремим към тях и те да станат наше ежедневие.
Светослав Атаджанов
