Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
САИД
.
Младите преподаватели (днес – мастити пенсионирани професори, членове на „Конституционния съд“ и пр.) от „Големия конкурс“ (1974 г.; всъщност – повече от 10 конкурси за асистенти) от единствения тогава Юридически факултет в България – този на Софийския университет – го помнят много добре.
Просто изпъкваше над сивата маса студенти (и аспиранти от Третия свят). Нямаше как да не бъде забелязан – не само с благородната си осанка, аристократични обноски и владеене на езици (английски, арабски, руски, френски).
Всички го наричахме Саид, без да подозираме, че това не е името му. Всъщност младежът се казваше Ахмед Зейн Ахмед Айдрус. Проверих нарочно – оказа се потомък на стар йеменски благороднически род, корените на който се губят някъде в античната история на неговата древна държава.
Еманация на хилядолетна културна традиция, Саид носеше с достойнство името си. Отде да знам, че сънародниците му по този начин се били обръщали към него с уважение и почтителност като към по-висшестоящ, като към „Ваше Превъзходителство“, „сър“, „господарю“?
Както и да е. Макар оттогава да изминаха над четири десетилетия, езикът ми не успя да се преобърне и да го назове с иначе популярното в неговия свят име Ахмед. И защо ли да си кривя душата, след като никой от нас не помни Ахмед, но всички се оживяват при споменаването на Саид?
Беше дошъл в Юридическия факултет на Софийския университет след година и половина в Оксфорд, където е бил изпратен от предишното правителство на Йемен. След революционната смяна на властта всички йеменски студенти, следващи в западни университети, са били пренасочени към вузове в социалистически страни. Така Саид се оказа в София.
Запознах се с него вече след дипломирането му. За научен ръководител на аспирантурата му беше определена проф. Слава Стефанова. Като неин асистент ми беше възложено да помагам на младия аспирант при подготвянето на кандидатската му дисертация. Темата ѝ беше свързана с тежката проблематика на йеменските граници.
Моята задача не беше свързана с темата по същество – само в някои дребни детайли от общата теория на международното публично право. Основното ми съдействие се състоеше в привеждане текста на дисертацията в съответствие с изискванията на литературния български език.
Тези три години, през които Саид работеше над дисертацията си, а аз му помагах да ѝ придаде читабелен вид, нашето служебно контактуване прерасна в спонтанно приятелство, надявам се – взаимно. Оттогава и до ден-днешен този тъмнокож наследник на Савската царица има запазено място в сърцето ми.
Асистентските ми задължения включваха и ръководенето на кръжока по Международно право. Освен обичайните сбирки, на които обсъждахме доклади и реферати, организирахме традиционна ежегодна обиколка в страната със същата цел. Предварително се свързвахме с колеги от съда, прокуратурата и/или адвокатската колегия в съответния (окръжен) град, канехме ги на нашите обсъждания, гостувахме в техните офиси. Това, впрочем, имаше характер и на т.нар. „практика“ (е, спецификата на материята изискваше това да става в централи на международни организации, посолства и търговски представителства, но ограниченият бюджет на Университета не допускаше предоставянето на такива – на пръв поглед логични – екстри).
Позицията ми на кръжочен ръководител ми даваше известна свобода на действие. Можех по своя преценка да поканя и външни лица за участие в тези т.нар. научни екскурзии. Разбира се, Саид и съпругата му Олга (рускиня, студентка английска филология в Университета), бяха моят избор. Така им давах шанс и да опознаят страната, в която бяха изпратени да следват.
Излишно е да подчертавам, че защитата на дисертацията му мина блестящо. Поради големия интерес на студенти и преподаватели не се проведе в обичайната Заседателна зала №2, а в най-голямата аудитория на Юридическия факултет – 292-ра.
Бяха ме определили да протоколирам процедурата. За разлика от предишни (и следващи) „защити“ на аспиранти от Азия, Африка и Латинска Америка с дежурните похвали за труда и „В.О.“ (“Bon pour l’Orient”) /1/ кандидата, този път суперлативите бяха искрени и заслужени. Поне докато преподавах в Университета (1992 г.), легендата „Саид“ беше жива сред преподавателската гилдия. Да споменавам ли, че единодушното мнение за присъждане званието „кандидат на юридическите науки“ /2/ беше последвано от ръкоплясканията на препълнената аудитория и възгласи „Браво!“.
Разделихме се през лятото на 1978 г. Изпратих го до летището, откъдето отлетя към по-нататъшната си неординарна (както по-късно разбрах) съдба.
В онези времена нямаше нито Интернет, нито GSM; имаше само възможност за размяна на пощенска кореспонденция. Само едно-две писма успяхме да споделим; новини за приятеля Саид научавах от новодошлите йеменски студенти.
Така узнах, че е създал Юридически факултет към Аденския университет. Последователно бил избиран за декан, зам.-ректор и ректор на университета.
1988 г. беше юбилейна за Софийския университет. По този повод бяха поканени ректорите на десетки университети. Един летен следобед синът ми Владимир дойде от улицата и ми каза: „Знаеш ли кой те търси? Няма да познаеш!“. Излязох и видях спряло такси, от което слизаше старият ми приятел – вече ректор на Аденския университет. Прегърнахме се, поканих го в моята барака /3/, където ми беше гостувал нееднократно със съпругата и дъщеря си като аспирант. Обикновеният старши асистент се зарадва искрено на професора и ректора, но и донякъде му завидя: в изостаналия Трети свят научно-преподавателската кариера зависеше само от личните качества на ỳчения, докато в страната на реалния социализъм се подчиняваше на непотични и тем подобни партийни зависимости.
Гостуващите ректори бяха получили специални юбилейни куфарчета. Странно изглеждаше в очите на университетските ми колеги, че един от тях „разхожда“ дипломатическо куфарче в цвят „бордо“ – също като това на техния ректор… Саид ми беше подарил своето, ведно с неговия учебник по Международно публично право на арабски език.
Отново изпращах сърдечния си приятел на Аерогара София (днешния „Терминал 1“), без и двамата да знаем дали някога ще се срещнем пак. Къдравата му глава беше леко оплешивяла и тук-таме белязана със седината на възрастта.
По едно време до мен достигна слух – оказа се верен – че е назначен за министър на правосъдието на НДРЮЙ /4/. Новината ме озадачи, защото знаех, че не е политически ангажиран. Беше ми изповядал, че не иска да е член на никоя партия, за да не го постигне съдбата на по-големия му брат – върховен съдия, убит по време на един от многобройните военни пучове: „Как да се ангажираш в политиката, когато знаеш какво си мисли последният маршируващ на парада войник, смятащ себе си не по-малко достоен от президента на републиката да е начело на държавата?!“.
Скоро събитията обаче взели коренен обрат. Северен Йемен нападнал Южен Йемен и след няколко месеци го беше превзел и присъединил към Сана /5/. Моят колега и приятел, министърът, бил търсен под дърво и камък, за да бъде убит. Успява като по чудо – в едноместна лодка – да прекоси Червено море и да се озове в Сомалия, откъдето се добира до столицата на Египет. Започва работа като преподавател по Международно право в престижния Каирски университет.
Всички тези подробности научих няколко години по-късно лично от него, когато отново се срещнахме. Не знам в резултат на какви дипломатически и политически комбинации, но един от по-късните ми йеменски студенти – настоящ аспирант по Международно право – го беше поканил за консултации по дисертацията си. Трябва ли да обяснявам, че „трудът“ на Мохамед беше на светлинни години назад от равнището на този на Саид…. Синекурният дипломат – родственик на поредния президент на Йемен – обаче компенсираше с огромно самочувствие, което избухна като фойерверк след поредната „В.О.“ научна степен: „Благодаря на България, която ми даде повече от моята родина! Сега Саид Ахмед е нищо пред мене!“.
За трети път се разделяхме, без да знаем дали някога отново ще се видим. Той се завърна в Кайро. Получих колет с обувки (беше видял, че ходя със стари оръфани) и запис със сто долара. Известно време попадах на някакви следи в Интернет, които ми даваха увереност, че е жив и се бори за своето място под слънцето. После Google престана да вади хипервръзки на сайтове, където се споменаваше името му. На два пъти безуспешно се опитах да се свържа с дъщеря му – Ирина Айдрус – преподавател в Университета „Патрис Лумумба“ в Москва.
Нямам никакви известия за Саид. Но когато някой трайно се е настанил в сърцето ти, той духовно е с тебе всеки ден.
Където и да си, приятелю Саид – знай, че с тебе е и искрената ми обич!
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
1 „Bon pour l’Orient“ – „Валиден за Ориента“ – такива дипломи издавали западноевропейските университети на завършилите там висше образование младежи, идващи от териториите на Османската империя. Това им давало право да практикуват специалността си на Изток, но не и в Западна Европа. В днешно време – подигравателна оценка за нискокачествено висше образование.
2 „Кандидат на науките“ – еквивалент на сегашната „докторска“ степен PhD.
3 Вж. „Спусницата“.
4 НДРЮЙ – Народно-демократична република Южен Йемен.
5 Сана – древната и съвременна столица на Йемен.
.
