СТЕНАТА ПАДНА, А „PINK FLOYD” СЕ РАЗПАДНА.
НО ОТНОВО… ИЗГРАЖДАМЕ СТЕНА!
„Pink Floyd” окончателно се разпадна, съобщи наскоро „Ентъртейнмънт уикли”, като се позова на китариста на състава Дейвид Гилмор, който заяви в Лондон: „Пинк флойд умря!“. Но, преди предизвестената смърт на дълголетния състав, основан в далечната 1965 г., падна и символът на групата – рушащата се стена. Пинк Флойд бяха прочути със своите пищни сценични шоута, в които тяхната музика се комбинира с визуални ефекти. Това бе главната тема по време на турнето с шоуто „The Wall“ („СТЕНАТА“), в което култовата песен „Тухла в стената” се изпълняваше с гумени маски на лицата. По-нататък в шоуто между публиката и групата се издига бутафорна стена, която на финала биваше взривена, като символ на падането на бариерите между Изтока и Запада. Твърде хубаво, за да е или за да остане истина…
Специалистите в анимацията биха възстановили целостта на тази стена за секунди, с връщане на кадрите. Но този процес на възстановяването на Стената в живия живот продължи разбира се доста по-дълго. И тя вече не е само една, а възпроизведените й аналози са многобройни в разни краища на света. Физическа, икономическа, идеологическа, междуетническа и цивилизационна – въпреки благите и лицемерни приказки за повече свобода и демокрация.
Физическата стена се оказа вече символ на новия ни, „отворен и демократичен” свят. Простираща се не на 80 км, както някога между източен и западен Берлин, а на хиляди километри между цели държави. Между САЩ и Мексико, между Израел и Западния бряг на Палестина, между Турция и Сирия, както и изграждащите се нови валове на границите на Европейския съюз. Дори тунелът под Ламанша се огражда със стена, в името на безопасността на пътническите и товарните превози по него. Но от кого и от какво се пазим?
Емиграцията е новото „преселение на народите”, което се превърна в самовъзбуждащ се процес. Основният й закон, формулиран от Майрън Уайнър, гласи, че: „Миграционният поток, веднъж тръгнал, поражда от себе си вторичин поток. Мигрантите дават възможност на останалите в родината приятели и роднини да емигрират, като им подават необходимата информация за това и им съдействат за намиране на работа и жилища. В резултат се получава глобална миграционна криза”.
Но освен легална икономическа емиграция от бившите соцстрани, хаосът и разрухата в редица азиатски и африкански страни, след проведените там пролетни, „нежни“ и пр. революции, които трябваше уж да ги демократизират и да сложат край на диктаторски и силови режими, доведоха до нови вълни от емигранти. Продължаващите въоръжени конфликти и унищожената икономика и инфраструктура отприщиха допълнителни бежански потоци.
Известно е, че преди десетилетия, поради ниската раждаемост и демографската криза в развитите страни, те започнаха законодателно да поощряват имиграцията от по-слаборазвити държави, с оглед поддържането на социалните и пенсионните си системи. Новите имигранти идваха от незападни общества, предимно от ислямския свят, характеризиращ се с висока раждаемост и неприемане на западния начин на живот. Днес нещата стигнаха дотам, че населението на приемащите страни вече има основание да се бои не от нашествие на армии и танкове, а на мигранти, говорещи други езици, имащи други верски канони и представи, понякога прекалено примитивно и отчайващо фундаменталистки; на твърде много хора, имащи чужда на западната култура.
Мнозина местни се страхуват, че пришълците, които някъде са вече трето и четвърто поколение, ще се настанят в земята им, ще се издържат от социалните им фондове, ще им отнемат работата и пр. Че те са заплаха за местните обществени нрави и начин на живот. Тези фобии се основават на реални конфликти между противоположни култури и на вече закъсняла загриженост за националната идентичност. Предизвикателството е и демографско и е напълно реално. Имигрантите осигуряват близо една трета от раждаемостта в Западна Европа, а арабите – над 50 % от тази в Брюксел – столицата на обединена Европа. Значителна част от емигрантите мюсюлмани не се интегрира към ценностите на приемните страни и дори не дава знаци, че това ще се случи. Те изграждат вътре в съответните страни свои общности, квартали, „анклави“. Във Франция думата „immigre” е синоним на исляма, който е втората по значение религия в страната. В Западна Европа антисемитизмът към арабите е изместил този към евреите. Обществените настроения на враждебност към носителите на друга култура и вяра се засилват след актове на насилие, като терористичния акт с „Шарли Ебдо” и др. Тези насилствени актове и съществуващите културни различия пораждат подкрепата за крайно десни партии и движения. Последните избори за Европарламент ясно показаха това явление, което е на път да разклати Евросъюза отвътре.
Европейските и мюсюлманските политически елити реагираха на тези процеси. В някои мюсюлмански страни правителствата придобиват все по-ислямистка ориентация, възприемаща все повече религиозните символи и практики. А в европейски страни вече и основните партии възприемат реториката на крайно десните, антиемигрантски настроени партии, и прилагат някои предлагани от тях мерки. Въпросът е не дали Европа ще бъде ислямизирана, а САЩ – полатиноамераканчени, а в това дали те ще се превърнат в общества на разлом на разделени, противостоящи си общности. Което на свой ред зависи от числеността на емигрантските поселения и възпроизвеждания, и от степента на асимилирането им в западната култура, доминираща в Европа и САЩ. Във всеки случай, продължителната и многочислена имиграция в страните от ЕС създава вече една друга Европа, чиято култура и демократични ценности понякога се обръщат срещу самата нея. Защото толерантността към представи и порядки, които са чужди за европейската цивилизация, има някаква мяра и предел, след който се промяна самата Европа.
Ще се наложи вероятно някои страни да платят цената на ограничаването на имигрантския процес, включващ провеждане на антиемиграционни мерки, със съответни социални последствия, свързани с недостига на работна ръка и по-ниски темпове на растеж. Но и в отношението към емигрантите от новоприсъединените към ЕС източноевропейски страни не всичко е гладко. В Англия дори възникна митът за „полския водопроводчик”, който щял да изместил местния Джон от работното му място. Също и истерията с неосъществения десант на румънци и българи на Острова, след отпадане на ограниченията за работа за граждани от ЕС.
Освен това политическо напрежение между страните на ЕС и Русия, което започна с украинската криза и присъединяването на Крим към Русия, и в което напрежение важна роля имат и САЩ, доведе до политическо и икономическо противопоставяне, съпоставимо с нова „студена война”. Взаимните загуби за икономиките на ЕС и Русия са от десетки милиарди евро. Между тях се спуска някаква нова икономическа и политическа „желязна завеса“, при което бившите соцстрани се превърнаха от васали във врагове на предишния си сюзерен.
Разбира се и за България емигрантската тема е много важна. Повече от четвърт от населението на страната вече живее извън нея, най-вече в Западна Европа, САЩ, Канада, Австралия и пр. А напоследък България се превърна и в приемаща страна за бежанци от Сирия, Ирак, Северна Африка и пр. Емигрантският натиск по границите ни ще се усилва, поради непреставащите военни конфликти на югоизток, и от стремежа на Европейския съюз да преразпределя бежанците към всичките си членове, които бежанци в някои европейски страни са доста повече от тези в България.
На този фон българската еврокомисарка Кристалина Георгиева, бившата й посестрима Меглена Кунева, разни правозащитници и пр. възторжено ни убеждават, че мюсюлманските емигранти и родните ни плодовити роми са изходът от демографския ни колапс. Но тогава защо и ние издигаме отново, заедно с останалите, СТЕНА?
Светослав Атаджанов
