Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ЧИЧО МÓНЕ
Знаете ли, че по време на Третия Райх (1933-1945) в Германия първо е имало концлагери не за евреи и цигани, а за германци и други националности, включително българи? Не?
И аз не знаех, но преди 65 години научих… от най-възрастния от братята на баща ми.
Чичо Мóне /1/ (Симеон)… През 1935 г. набирали български младежи с технически наклонности за специализация в Райха. Записал се и моят чичо – шлосер по професия. Заминал. Обучението вървяло нормално.
Но… по някое време се отплеснал и се включил в някакъв антиправителствен, вероятно комунистически, кръг. Полицията ги разкрила и съответно ги окошарили в близък до столицата концлагер.
Концлагеристите бивали принуждавани да работят тежка физическа работа, а храната била оскъдна. Разказвал ми е, че като ги водели към поредния обект и случайно в калта виждали коричка хлебец, по неколцина от конвоираните се нахвърляли да я сграбчат и да я набутат в устата си – така, мръсна и кална. Гладът е лош съветник, да знаете…
От българската дипломатическа мисия в Берлин все пак се погрижили за поданика на Царство България. Успели – благодарение на солидни връзки – да измъкнат блудния син от концлагера. Но – дотам. За вразумяване го оставили да се прибира пешком у дома – над 2000 километра…
Дошъл си слаб като скелет. Като забягвам напред, уточнявам: не беше искал, пък и да беше търсил признание като АБПФК (Активен Борец Против Фашизма и Капитализма) – все тая. Сега си обяснявам – в рамките на шегата – защо това е било невъзможно…
Много просто: фашизъм имаше в Италия; в Германия управляваше Национал-Социалистическата Работническа партия на Адолф Хитлер.
Представяте ли си как би звучало: „Активен Борец Против Социалистическата Работническа Партия и Капитализма“? Ерго, заменили германския работнически социализъм с италианския фашизъм – за благозвучие, разбира се…
Поради това премеждие (концлагера) ли, или по други причини, този ми чичо беше станал силно религиозен – докато у нас у дома имахме само Христовото Евангелие, той беше се сдобил със солидно издание на Библията (тежеше доста, или поне така ми се е струвало, когато съм вземал в слабите си детски ръце Книгата на книгите – Светото писание).
Четеше и често цитираше отделни притчи от Библията – винаги във връзка с конкретен повод. Обичаше да се шегува, но винаги с незлобива усмивка. А и целият му външен вид излъчваше своеобразна мекота.
След като се посъвзел от концлагера и хилядите километри пеши ход, се усетил, че неусетно се е оказал в квотата на старите ергени и е време да помисли за семейство. Харесал си мома от софийското село Мировяне. Оженили се. Родило им се момиченце – Красимира /2/.
За жалост скоро след раждането майката Мария починала. Симеон останал сам с невръстното бебе на ръце. Добре, че бабата на малката имала опит в отглеждането на четирима синове; тя поела грижата за живота и здравето на внучката си. И така – чак до последния ден на старата жена – те живееха в обща стая и споделяха един одър.
Рано овдовелият Симеон останал над десет години сам в северозападната стаичка на къщата. Един ранен следобед баща ми ни взе с майка ми в кабината на „Фаргото“ /3/ и заминахме за близкото до Новоселци (днес град Елин Пелин) село Мусачево. Там „взехме“ млада жена на име Тодорка и я „доведохме“ на чичо Моне. Така се сдобих със стрина, а братовчедка ми Краса – с нова майка („мама Дóка“).
Чичо ми работеше като шлосер в „Текстилна слава“ (национализираната италиански текстилна фабрика „Глория“). Веднъж ме разведе из цеховете ѝ (намираше се на източния бряг на Слатинската река – на ъгъла с днешния булевард „Ботевградско шосе“). Условията, при които работеха тъкачките, бяха ужасяващи: освен оглушителното тракане на становете, силната влажност и някаква особена натрапчива миризма не ми позволиха да се задържа вътре повече от десет минути. А как горките работнички издържаха шест дни в седмицата (тогава петдневката все още не беше въведена) по осем часа…
Симеон и Тодорка живееха скромно и тихо в тясната си стаичка. Деца не им се родиха. Тя работеше като готвачка във военното летище и когато той беше вече пенсионер.
Годините – еднообразни, полугладни-полусити, се изнизваха незабелязано. В същия ред, в който се бяха появили на света, си отиваха синовете на Михаил и Ангелина /4/. Първи си замина Симеон. Няколко години по-късно го последва Кръстан /5/. Дойде ред и на Григор /6/. Последен, през 2001 г., ни напусна баща ми Владимир /7/.
Всички се раждаме като надежда за родителите ни. После самите ние живеем с надежди за нещо по-добро. Докато се окопитим – и дните на живота ни се изнизали.
Както казваше моят дèде /8/:
„Гости сме на тая земя!“
.
Николай Гусев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Мóне – за да не се сбърка с Монè от импресионистката група на Манè, Монè, Дегà и Рьоноар…
/2/ Вж. „Дунди“.
/3/ Вж. „Фаргото“.
/4/ Вж. „Михаил и Ангелина“.
/5/ Вж. „Гàбровецо“.
/6/ Вж. „50/50“.
/7/ Вж. „Баща ни“.
/8/ Вж. „Деде“.
.
