Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ЧИЧО ВАНЧО
.
Беше дребен, под среден ръст, винаги усмихнат, с хубава, тъмночерна къдрава коса.
Но не беше външният му вид, който ни впечатляваше. Нито пък мекият му баритонов глас.
А нещото, което носеше като армаган за малките любители на захарните изделия.
Майстор-сладкар, чичо Ванчо нито веднъж не дойде ей така, „с празни ръце“. Винаги вадеше от чантата и слагаше на масата я баклава, я някакви пасти, я странния – в смисъл непознат за нас, селянчетата – кадаиф.
Знайно е, че децата са големи фенове на сладкишите. Пък и в ония купонни времена подобни разкошотии бяха рядкост.
Вярно, и „нашите“ – дèде /1/, майка ми /2/ и баща ми /3/ – не му оставаха длъжни. Тръгваше си с пълни торби полски дарове: фасул, кромид, чесън; есен – с въʹрви сушен червен пипер, тежки връзки праз, тикви. Петчленното му семейство все пак не можеше да яде само пасти (което едва ли им се е случвало – пък и той не беше преродена Мария Антоанета…). Върху неговите крехки рамене лежеше грижата за бащата дядо Коста Уручев, съпругата леля Николина, сина Константин-Коцето, дъщерята Екатерина-Катето.
Затова веднъж-дваж в месеца се качваше на мазния влак /4/ и, рискувайки да го „закопчаят“ тогавашните страшни антимафиоти – „комисари“ (всъщност, ловци на кокошкари), успяваше да набави за семейството си и за „производството“ брашно, сирене, масло, месо.
Живееха в тясно апартаментче на първия етаж – над сутерена – на ул. “Веслец“ №23. Гостувал съм им няколко пъти – като ученик в гимназията. Привличаха ме – вече – не сладките изкушения на чичо Ванчо, а радиолюбителските увлечения на Коцето – студент във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет (преди да го преместят в Стара Загора). Особено ме впечатляваха цветните картички, които получаваше откъде ли не. Признавам без бой: „взех“ си няколко от тях, без да питам…
Коцето и Катето се бяха „метнали“ на майка си – високи, едри. Леля Николина стърчеше с две глави над съпруга си. Законът за привличането на противоположностите тук се беше проявил в цялата си прелест: той – дребосък, тя – повече от солидна; той – весел, отворен, тя – пасивна, интровертна.
Що се отнася до характерите, Коцето беше „взел“ повече от баща си, докато Катето клонеше към майчиния си образ. Тия черти от характерите се отразиха по-късно и в семейния им живот – сполучлив при Коцето и нещастен при Катето.
Но юношеските години на Коцето не са били никак розови. Глезен като първороден син, в ония тежки времена дори му купили ски. И си взели белята – детето чупи крак и окуцява за цял живот. Но не се свършва с това – на петнадесет години се включва в „нелегална група за сваляне на властта“. Разбира се, окошарили ги незабавно, но скоро ги пуснали след „чистосърдечните им признания“ – всичко се разминало с няколко шамари… все пак били деца в последния клас на прогимназията.
Странната симбиоза между дребничкия сладкар Иван и едричката модна шивачка Николина има своята комична предистория, с която моят дèде – ктитор на църквата „Свети Никола“ – се шегуваше. Ето и самата случка.
Освен със сладкарския занаят, Иван си докарвал по някой лев и като певец в храма. Свещеникът имал дъщеря, която „хванала“ окото на църковния псалт. В един момент момъкът се престрашил и съвсем чинно се обърнал към бащата на момата с молба да му „даде ръката“ ѝ.
Как ли е бил шашардисан младият мераклия, когато дедо поп избухнал вулканично: „Какво?! Да я дам на тебе?! Аз искам мъж, мъж, мъж да я хване, дребосък такъв!“.
Семейството на чичо Ванчо Уручев са бежанци от Гръцка Македония. Подгонени от елинската асимилаторска политика, етническите българи, отказващи да се гърцизират (да приемат гръцки имена и да престанат да общуват на майчиния си език), потърсили спасение в Царство България. Дошли голи, боси и гладни. Оцеляването им е равносилно на чудо, в което взели участие множество български домове, един от които е и този на моя дèде. Приютили, „прикóткали“ малкия Иванчо (да не се бърка с едноименника му от вицовете!), дали му онова, което модерните времена нарекоха „начален тласък“.
А и момчето се оказало добро, разумно, схватливо, търпеливо, пък и способно. Постепенно си стъпило на краката, създало и поддържало семейство. И най-важното – оставило след себе си добри спомени.
Особено у онези, които преди петдесет-шестдесет години бяха деца; децата, както е известно, помнят най-дълго.
Чичо Ванчо!
.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Вж. „Деде“.
/2/ Вж. „Майка ни“.
/3/ Вж. „Баща ни“.
/4/ „Мазният влак“ е влакът „Видин – Лом – София“. По онова време (1945-1950 г.) Северозападна България е цветущ район със значителен селскостопански потенциал, снабдяващ гладуващата столица с даровете на земеделския труд – брашно, мляко, сирене, месо и пр.
