Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ЍЦО „ДЖÉПО“
.
Доста време се колебаех дали изобщо да започвам темата за посочения в заглавието.
Накрая кандисах; казах си: „Как иначе хората ще получат представа що е то български лумпен?!“
Това съображение надделя над всички останали (твърде много, за да ги описвам тук и сега).
Христо (Ѝцо) беше първороден син на Димитър, известен сред съселяните си като „Старѝо Джèке“. Нямам идея за произхода на прякора, но някои детайли от биографията на носителя му биха хвърлили известна светлина върху същността на субекта.
Като всеки неукрепнал духовно, разбрал-недоразбрал за какво иде реч, и младият Димитър се включил в редовете на БРП/к в селото. След един провал членовете на партийната група били привикани в полицията, където всеки получил кой повече, кой по-малко, „внушения“. На дребничкия на ръст Димитър се паднали всичко на всичко два шамара.
Но и те били достатъчни. Дребосъкът мигом забравил партийните си пристрастия и още на другия ден се възползвал от древната привилегия на азайлума /1/, като потърсил покровителството на черквата, където започнал да приглася на дèдо поп. Завинаги загърбил комунизма.
Не знам кой и защо му беше прикачил на Ицо прозвището „Джèпо“, но имам известни предположения. Които, впрочем, впоследствие се потвърдиха.
Родили го около средата на 40-те години (1931-1940). Наследил физическите дадености на баща си („6х35“), но по душевност го беше задминал. Макар вече в напреднала младежка възраст, пращаха го да пасе семейния добитък, наравно с малолетните пастирчета. Които тормозеше по всевъзможни начини – бой, малтретиране, „господарско“ държание. Заедно с още двама-трима шашави акрани редовно организираше „плашене“ на децата (по-скоро на добитъка) – накачулени с обърнати кожуси изскачаха изведнъж от крайпътния царевичак с дивашки викове. Докато един ден ми писна и се оплаках на баща ми, който веднъж завинаги ги отучи от тоя навик…
„Джепо“ едвам беше завършил основно образование. Чиракувал в дърводелска работилница, купил банциг на старо и някой и друг дърводелски инструмент, и започнал самостоятелен бизнес – и то по времето на социализЪма, далеч преди прословутия Указ №56 /2/. Така неусетно беше натрупал солиден за времето си капитал.
Девизът му беше:
„Ккатто фффаннемм – ддèррреммм, ддèррреммм, ддèррреммм!“ – напълно в унисон с прозвището, прикачено му от някой наблюдателен шоп. И наистина – за услугите, които правеше на нуждаещи се съселяни, съдираше по девет кожи. Почти монополното му положение и вроденото му безочие („Луд, та му е лесно…“) принуждаваше клиентите по неволя да плащат „баща си и майка си“ – просто нямаше къде другаде да отидат за неотложната услуга.
По някое време новоизпеченият „бизнесмен“ решил, че социалистическа България е тясна за неговите способности, и се насочил към границата с Турция. Където, за разлика от Остап Бендер, бил прихванат още от нашата гранична охрана.
Каква била изненадата на граничарите, когато в чантата на беглеца открили невероятната сума от 50,000 (петдесет хиляди!) лева…
За да придобиете представа какво означаваха тези пари в ония времена, само няколко примери какво би могло да се купи с тях:
– 12 (дванадесет) гарсониери; или:
– 3 (три) четиристайни апартаменти в центъра на София;
– 7 (седем) леки коли „Волга“; и пр., и пр.
Това фъфлещо невзрачие се беше оказало нашенски еквивалент на Илф-Петровия Корейко…
Разбира се, след установяване на психическия му статус освободили „беглеца“ от наказателна отговорност за опит да премине нелегално границата между социализЪма и капитализЪма.
Прибра се по живо – по здраво и продължи по старому да дддèррре…
Имаше нещо – меко казано – особено в това семейство. Брат му Райчо („Вайче“ – и той имаше като брат си дефект в гласните струни) не беше по-различен от батко си. Възползаше се от всяка възможност да изнуди къде кого свари. Спомням си как се умилкваше около брат ми – негов съученик от основното училище – докато му помагаше да си вземе изпитите във вечерния техникум. После го „ддèррешше“ също като „Джèпо“. Ожени се, а съпругата се оказа със сериозни психопроблеми – все пак, от „тихите“. Осиновиха си момиченце, което незнайно как оцеля в тая обстановка, оцеля и роди извънбрачно на един известен с още едно-две отрочета етнически турчин, който така и не ги припозна за свои деца.
Ѝцо „гонеше“ вече осемдесетте. Засичахме се веднъж-дваж в годината в автобуса или на улицата. Видеше ли ме, плюеше настрани. Защо ли?
Може би защото е усещал, че ще го увековеча, което и сторих току-що…
P.S. Една сутрин чаках автобуса на спирката при кметството. Погледът ми привлече пресен некролог – „Вайче“ беше починал. След седмица погребали и „Джèпо“; научих го случайно – за него нямало кой да напише дори некролог. Тъжно…
.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Asylum (англ.) – азил, убежище от преследване.
/2/ „Указ №56 за стопанската дейност“, Държавен вестник бр.4 от 13 януари 1989 г.
.
