Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
VERBUM vs. SCRIPTUM et VICE VERSA*
.
Случвало ли ви се е да слушате пледоарията на някого, който говори 45 минути, и после да се опитате да свалите на бял лист, дума по дума, чутото?
Резултатът непременно ще ви изненада. Онова, което ви се е струвало убедително, ще се окаже просто несъстоятелно. Особено ако витията е от категорията на онези обиграни хора, които умеят да говорят дълго и красноречиво, без същевременно да казват нещо по съществото на проблемата. Внимавайте с такива велеречивци – зад многото думи те обикновено крият замисли, които не са на добро.
Апостол Павел споменава, че не е силен в говорене; но пък е написал почти една трета от Новия Завет. И вече 20 века посланията, излезли изпод перото му, се четат не от милиони – от милиарди.
Същевременно историята е запазила имената само на двама-трима оратори – Демостен, Цицерон – а това занятие е упражнявано – а и понастоящем се практикува усилено – от милиони.
Обръщали ли сте внимание кой от двата пола е по-предразположен към вербално общуване?
Няма начин да не сте забелязали, че нежната половина на човечеството е по-словоохотливата. Което си има и съответното научно обяснение.
Докато мъжете са били принудени да стоят в засада, изчаквайки едрият дивеч да падне в капана, и им се налагало почти да не говорят, дори да се обясняват само със знаци – то жените седели в безопасната пещера, поддържали огъня и от нямане какво да правят, бърборели неспирно. Чуруликащата, крякащата или кряскащата жена (в зависимост от децибелите и отношението на другия пол към конкретната дама) е нещо, което се възприема като нормално и естествено поведение. Обаче за мъж, който не спира да говори, казват, че има женски хормони; ако ли пък словоизлиянията му станат нетърпими за околните, диагнозата вече е логореа (по подобие на диареа).
Многото говорене не е еднопластово явление. Често то е опит да се прикрие страха от нещо, което измъчва човека. Именно край хвърлящото страховити сенки огнище в пещерата са се раждали приказките и легендите за чудовища, върколаци, вампири и тям подобни ужасии. Генетически предаван от поколение на поколение, страхът постепенно ставал иманентна част от вътрешната, подсъзнателна същност на индивида. При емоционално по-лабилните натури той избива на повърхността като отприщен поток от словоизлияния.
Но афинитетът към многословието не се изчерпва със страха. Нерядко зад него се крие опитът да се каже всичко друго, но не и онова, което говорещият не иска да се узнае от слушателите. Докато страхът е спонтанно, подсъзнателно чувство, скриването зад многото думи на истината си е съзнателно, умишлено действие. В този смисъл то е укоримо, именно поради неговата преднамереност.
Библията многократно предупреждава, че нито една изречена дума не се връща празна. Думата е действен фактор. Тя въздига, но и унижава. Лекува, но и разболява. Радва, но и огорчава. Ето защо не бива да се произнася, без предварително да мине през филтъра на разума и съвестта.
Впрочем, и светската наука не е на друго мнение. Педагогиката борави преди всичко с методи и прийоми, в които основен инструмент е словото. Лекарят лекува и посредством спокойния тон, когато беседва с пациента. Военачалникът се обръща с насърчителни думи към войската, преди да я поведе в сражението. Едва ли академик В.В. Вернадский случайно лансира концепцията за ноосферата – онова невидимо за човешките сетива духовно поле, което обгръща планетата ни. В този смисъл „verba volant“ е само частично вярна констатация – и казаното остава, но във вид, недостъпен за нашите физически рецептори.
Думата, очевидно, е нож с две остриета. Може да отреже парче хляб, но и да нанесе смъртоносен удар. Зависи от намеренията, склонностите и настроенията на произнасящия я. Още от древни времена водят началото си неизброими заклинания, клетви, наричания, ругатни, псувни – все „народно“ творчество, предавано „от уста на уста“ и от генерация на генерация.
Качеството – възвисено или принизено, висококултурно или вулгарно, въздигащо или унижаващо – зависи не само от интелекта на говорещия, но и от генетически унаследения му характер и темперамент.
Широко разпространено е схващането, че е по-добре гласно да изречеш онова, което напира отвътре, та „да ти олекне“; и то без да се съобразяваш с онези, които ще те чуят. Терапевтичният ефект е сигурен. Сигурно е и друго – че ти ще се освободиш, но и ще „натовариш“ своите волни или неволни слушатели. „Спонтанните“ душѝ не се замислят и плещят „каквото им падне“ („От препълнено сърце говорят устата…“).
Разумният първо „броѝ до десет“ (понякога – и до сто…), преди да реагира вербално. Защото е запознат със закона за обратната сила на – дори неволно – изпуснатата дума.
Не мислете, че пишещият е някакво изключение от правилото. Напротив. Често се хващам, че прибързано съм реагирал на (несправедлива) обида, а съм можел просто да премълча. Още повече, когато вербалният дразнител е прикрит или неосъзнат „енергиен вампир“, моята първосигнална реакция само е подхранила неговата склонност към ескалиране на словесната му атака.
„Дума дупка не прави“, казват. Не са прави. Прави, и още как (тафтологията не е случайна). Зависи кой, как, къде, защо я е казал. Случвало се е изпусната „без да искаш“ или нарочно фраза да е предизвиквала не просто елементарна ответна реакция, а сериозни социални, етнически и пр. катаклизми, дори военни конфликти. „Езикът е малък орган, а какъв пожар разгаря…“
Наблюденията на големия български учен Янко Н. Янков-Вельовски сочат, че демокрацията при своето раждане в антична Áтина има преимуществено вербален характер. Впрочем, този неин белег, както и паразитирането ѝ върху робския труд – класически и/или съвременен, я съпровожда през цялата нейна историческа изява. Риториката на харизматични личности, обещаващи и съответно неизпълняващи, е опиум за охлоса на всички времена.
Първосигналността на вербума идеално се съчетава с отработената в детайли система за въздействие върху психологията на тълпата. Плутократичният характер на демокрацията пасва най-добре на клептократично настроен демос. Всъщност, така са загивали и велики империи – какво да говорим за някакви си крехки демокрации. Отнасянето в Лèта на цели могъщи навремето народи, от които споменът е запазил само името им, е неопровержимият извод: вербалните, неписмени етноси, са обречени.
Затова: Scripta manent!
Но защо е така?
Историята доказва: народът е жив, докато е жив езикът му.
Но езикът е както устна, така и писмена, традиция. Кончината на коя от двете довежда леталния изход?
Тук е уместно сравняването им и преценката коя от формите е по-стабилна, т.е. по-консервативна, по-неподлежаща на странични, външни, влияния.
Вербалната изказност силно се повлиява от съприкосновението с по-високоразвита в културен аспект чужда вербална традиция. Войнствени, макар и многобройни номадски племена, се претопяват без остатък в ареала на завоювани от тях народности, загубвайки своята етническа идентичност. При това безписменият завоевател всъщност бива погълнат от физически победената, но духовно извисена, жертва. В крайна сметка на олтара на историята е извършено своеобразно самоизгаряне на онзи с мускулите, който си е въобразил, че победата е на върха на копието (меча, ятагана, сабята, щика и пр.). Да, плътта надделява, но временно; крайната, окончателната победа винаги принадлежи на Духа.
Онова, което се отнася до народите и техните социални организации (племена, племенни съюзи, държави), е валидно и за по-малките човешки групи.
Например, около София има десетки малки селища (някои по-отдавна или по-отскоро станаха столични квартали – спомнете си напр. Елин Пелиновите дядо Матейко и нане Стоичко от Подуене), които се отличаваха, всяко за себе си, със свой собствен диалект, специфични словоформи, особености дори в произнасянето на думите и изразите.
Поради неангажираното отношение на нискокултурната държавна власт от Освобождението (1878 г.) и до днес, никой не се нае да запази това езиково богатство за поколенията. То си отива безвъзвратно с последните автентични единици – негови носители. Особено с масовата миграция и тотално настъпление на провинцията, заселваща се в тези островчета на древна вербална традиция; миграция, размиваща строгите очертания на някога автентичен говор, фолклор и обичаи.
Незаписването на тези безценни за проникването в дълбочина на забравени или дори неподозирани страници от историята обрича науката на плъзгане по повърхността на предположенията – а преките доказателства са били „на една ръка разстояние“ – но „ръката“ е била заета с физически строежи и е загърбила духовното, което е потъвало в небитието.
Ставащото край големия град не е изключение. Същото се повтаря в цялата страна. Предполагам – не само в нашата. Залисани в трупането на материални богатства, „които крадец подкопава, а ръжда и молец изяждат“, плутократите лишават себе си и демоса от историческа личностнова идентичност, загърбват основите си и обричат всички – включително и тях самите – на безлично животуване „от днес за утре““ – своеобразно „дърво без корени“.
Вече почти четвърт век съм неизменният редактор на трудовете на моя колега и приятел Янко Н. Янков-Вельовски.
Силно ме впечатлява неординарният му подход при изследването на политическите и правните учения (досега издадени 9 тома при планирани 12) – той търси и намира аргументи за тезите си там, където другите не хвърлят дори и бегъл поглед: в произведенията на художествената литература на съответните исторически епохи.
Оказа се, че той просто е възродил стара, но забравена (поради наложена в Средновековието на социализЪма забрана) традиция: да се отдава необходимото внимание на литературните източници.
Цензурата е преследвала онези автори, които се облягали на писаното слово, а на второ място поставяли материалните артефакти.
Може да ви звучи странно, но дори и днес автори като проф. Петър Добрев са анатемосвани заради сполучливите им находки в областта на сравнителното езикознание и стопанската история. „Мастити“ учени високомерно пропускат покрай ушите си гръмогласни доказателства за идентичност на лични и фамилни имена, топоними, роднински звания сред народи от Северна Индия, през Кавказ и Персия до днешните български земи.
Вместо неопровержимото, очевадното – нерядко подкрепяно и от материални артефакти – съчиняват басни за монголски юрти, тюркски корени и всякакъв, ама буквално всякакъв, исторически тюрлюгювеч.
Поради властовите им позиции в официалната наука те могат необезпокоявани да пълнят главите на вече няколко поколения с фалшива история за произхода, културата, религията и останалите важни за народа ни страни от далечното, пък дори и от близкото му, минало. Възползайки се от възможностите, които съвременните комуникации предоставят на плутократичния елит, те вербализират свободните си съчинения в телевизионни сериали, псевдоисторически батални филми, многословни изявления пред жадната за сензации масова публика.
Разбира се, в края на краищата истината ще изплува на повърхността, но нанесените поражения върху душевността на поколения българи си остават.
Когато говорим, особено спонтанно и необмислено, постъпваме първосигнално, адекватно на най-дълбоката си вътрешна същност. Ако ми е позволено такова сравнение, облягаме се на талиона: „Око за око, зъб за зъб“.
Пишещият първо обмисля онова, което има намерение да изложи на белия лист, и едва тогава го материализира в писмени знаци. Освен ако не е воден от зли помисли, а се ръководи от принципа „Обичай ближния си като себе си“, скрипторът постъпва новозаветно.
Т.е., докато вербумът е преимуществено старозаветен, скриптумът по-скоро клони към новозаветната изповедност. Разбира се, последното зависи, както и при спонтанното говорене, от пълнотата на сърцето. „Наистина, Бог не слуша празнословието, и Всемогъщият не го зачита“ (Йов 35:13).
Както е видно от гореизложеното, скриптумът също не се отличава с хомогенност на изявите си. Няма застраховка от зловредни влияния, подложен е на всякакви издевателства. Важната му отлика от вербума, който потъва безвъзвратно в неосветените кюшета на историята, е неговото оставане – „черно на бяло“ – та грядущите поколения да могат да направят окончателната равносметка: кой е бил крив, а кой – прав.
Процесът е бил винаги мъчително продължителен, често съпроводен и с горчив, но очистителен катарзис на цели народи. И макар вербалната „политическа коректност“ на корумпираната плутокрация да се теши в мимолетната си самовлюбеност, упованието ѝ в хилядолетния райх не издържа изпитанието само няколко десетилетия.
Така рухна марксическият социализъм, не по-друга ще е съдбата на Новия световен ред. Още апостол Йоан е предрекъл не само идването му, но и политическата му същност – комунизъм – както и крехката му „вечност“ – седем години. Въпреки предупреждението с 20-вековна давност, могъщите му кукловоди методичо и упорито водят за носа населението на света в тази посока.
Тук виждаме още едно преимущество на писаното слово: ролята му на превенция. „Предупреденият струва за двама“, казва галската пословица.
За съжаление съвременният човек е не толкова Разумен Човек (Homo Sapiens), колкото Забавляващ се Човек (Homo Ludens). Той схваща четенето като тегоба, нещо несъвместимо с ỳклона му към все по-долни удоволствия.
Впрочем, мозъкът консумира непропорционално голяма част от енергията на организма, особено при напрягане на сивите гънки. Къде по-лесно е да си играеш, „да се кефиш“, отколкото да залягаш над натрупаното от живелите преди тебе, запазено в книгите, познание. Затова едва между 7 до 10-15, най-много 20% от световното население, е в състояние да разбере огромната полза от запазената посредством писмените знаци информация.
За съжаление светът, особено напоследък, става все по-подвластен на вербално изградени лидери и обръща гръб на истинските си доброжелатели. Но и това е било предвидено в аналите на Светото Писание: „Напоследък хората ще си издигнат служители, които да гъделичкат слуха им с басни…“
Все пак мисля, че въпреки тегобите на ежедневието, през което сме принудени да изживеем днешния си земен път, за нас като разумни същества по-важен е крайният резултат. А той е:
Verba volant, scripta manent!
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Казано срещу написано и обратно.
.
