Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„ГÁБРОВЕЦО“
.
Семантичното послание на този термин сочи към „човек сметкаджия, стиснат, скръндза, изключително пресметлив, упорито преследващ собствената изгода за сметка на другите, при това без да си дава особен зор в работата“.
Веднага бързам да възразя: горният автошарж само подчертава силното чувство за хумор на самите „вариклечковци“ (габровците). Всъщност, автентичните габровци са с диаметрално противоположна менталност: широко скроени хора, ларж, не жалещи собствени средства за добри дела, изключително трудолюбиви, пословично гостоприемни. Знам го от собствен опит – контактувал съм с мнозина от тях.
В конкретния случай, за съжаление, сме изправени пред карикатурния образ на „габровеца“, който отгоре на всичко е и принадлежен на друг, негабровски регион на България – шопския.
Думата ми е за втория син на Михаил и Ангелина /1/ – Кръстан.
Роден около две години преди Балканската война, той беше с подчертано астенична конструкция – слаб, скулест, с някак си потъмняла, болнава кожа и рядка коса. Навярно тези външни особености на телесната конструкция по някакъв своеобразен начин се отразяваха на душевността му.
Запомнил съм го като човек с бавни, премерени движения, пестящ усилия и думи, немногословен и никога не повишаващ глас – дори, когато се сърдеше.
Живееше с жена си стрина Наста – долнобогровка – в две стайчета до конюшнята. Той – хърбав, кожа и кости, тя – ниска, набита, тантуреста – сякаш слезли от страниците на елин-пелиновите разкази Вуте и Дуда. С тази разлика, че докато големият сърцеведец на Шоплука се чудеше какво ще се пръкне от това чудновато съчетание на хикс- и игрек-хромозоми, Кръстан и Наста си родиха три прекрасни отрочета – Кирил /2/ (1939), Цветанка /3/ (1944) и Милка/4/ (1950). Всичките израснаха високи, стройни, красиви – да ти е драго да им се любуваш.
А бяха тежки следвоенни години – купонна система, хлябът се разпределяше според тежестта на физическата работа, която труженикът извършваше. Категориите бяха три: „Ре“ („работа“ – най-ниската), „ФеРè“ („физическа работа“), и „ТèФеРе“ („тежка физическа работа“) – полагаше се само на подземни работници, водолази, подводничари и летци. Запомнил съм недоволното мърморене на чичо Кръстан: „Сакам работàта да е лека, ама купóно да е ТèФеРе…“
Само че „Габровецо“ не си беше дал зор да изучи някакъв занаят – за разлика от братята си: Симеон /5/ – шлосер, Григор /6/ – дърводелец, Владимир /7/ – шофьор.
Препитаваше се с класическото през ония години за селото ни песъкчийство /8/ – вадеха пясък, баластра и чакъл от Искъра, и продаваха в столицата. (Впрочем, така постъпваха и всички учили-недоучили селянчета, които отрано започваха „да печелят“ и с чаши ракия в ръка се подиграваха на безпаричните си доскорошни съученици, прегърбени над учебници и тетрадки; ето нагледен пример за влияние на природните дадености върху душевността и духовността на конкретното население).
Купонните следвоенни години отминаха и самосвалите замениха селските талѝги на песъкчиите, а чичо Кръстан беше принуден да потърси държавна работа. Стана общ работник по поддръжката на Ботевградското шосе. Чистеше задръстени с шума и боклуци канавки, подрязваше клони на крайпътните дървета, наместваше разбутани от ставащите все по-бързи, все по-тежки и все повече камиони, трактори, автобуси павета. „Ботевградското“ тогава не беше асфалтирано като днес – дори не беше булевард, а тясно шестметрово шосе – колкото да се разминат две превозни средства.
Но и тези години отшумяха. По някое време той си намери работа като пазач в някакъв секретен военен обект. Там май се и пенсионира – с непълна, но все пак – пенсия. И, въпреки слаботелесността си, надживя с десетилетия пълничката си жена. Вече живееше в новата къща на сина си, който го гледаше „като писано яйце“ и му угаждаше във всичко. Най-после имаше в изобилие храна, вино, бира и ракия. Беше задомил и дъщерите си. Въобще – пей сърце…
Бяха изминали 40 години от кончината на дядо им Вълкадин /9/, а внуците още не бяха поделили наследството му. Затова първата ми фамилна грижа като стажант-адвокат беше да им помогна да уредят наследствените си правоотношения.
Което се оказа баяʹ нелека задача. Тъкмо сколасвах да убедя чичо Мóне (Симеон) за неговия дял, чичо Кръстан надаваше глас: „Малко ми è!“. Добре, че чичо Гого (Григор) и баща ми (Владимир) постоянно отстъпваха, та след шестмесечни усилия успях да постигна изглеждащия невъзможен консенсус. Старите опитни адвокати от известната XII столична адвокатска колегия, при които стажувах – Вениамин Терзиев и Александър Тризлинцев – се удивляваха на успеха ми: те не бяха виждали в дългогодишната си практика такива óпъки сънаследници. Но, както се пее в прекрасната немска кинокомедия „Призраци в замъка Шпесарт“: „Важен е ефектът!“
А ефектът се изразяваше във възможността всеки от съделителите самостоятелно да се разпорежда с вече собствените си имоти – построиха се три солидни нови къщи, насадиха се десетки плодни дръвчета, асми; вместо бодлива тел, се издигнаха прилични огради.
Един случай от 1943 г. е особено показателен за душевността на „Габровецо“.
Бездетният дядо Никола /10/ поискал да осинови братовия си син Кръстан, но последният поставил предварително условие – чичото да му „припише“ целия си имот. Усетил алчната жилка в характера на племенника си, Никола се отказал от първоначалния избор, и предложил осиновяване на най-малкия братов син. Владимир приел без каквито и да е уговорки.
Та такъв запомних „Габровецо“…
Природа ли, среда ли – май някаква своего рода амалгама между двете – беше оформила тая екзотична за Вълкадиновата фамилия личност.
Какво повече да кажа, освен: „Бог да го прости!“
.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
/1/ Вж. „Михаил и Ангелина“.
/2/ Вж. „Да си учѝл още три месеца, да си станàл шафйóр!“
/3/ Вж. „Парашутистката“.
/4/ Вж. „Мики“.
/5/ Вж. „Чичо Мóне“.
/6/ Вж. „50/50“.
/7/ Вж. „Баща ни“.
/8/ Вж. „Песъкчиите“.
/9/ Вж. „Лечителят“ и „Вълкадиновите лобеници“.
/10/ Вж. „Дèде“.
.
