Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
„ЧЕ ГИ ВÁРИМЕ, ЧЕ ГИ ПЕЧÉМЕ!“
.
Викаха му „Цàне Баницата“.
Така и не се поинтересувах за истинското му име и фамилия.
Външният вид подсказваше за душевност на селски тарикат. Заговореше ли, картинката ставаше пълнокръвна. Беше, меко казано, „цàпнат в устата“.
Шофьорската му професия беше причината въобще да съм го виждал и чувал – по онова време хората зад волана в селото наброяваха не повече от една дузина – днес са стотици в едноименния квартал. Идваше понякога я за съвет, я за услуга от по-стария и опитен колега – баща ми Владимир /1/.
Веднъж, не знам откъде-накъде, но разговорът им се беше отплеснал по съвсем нетипична за занаята им тема – богатата реколта орехи нея година. Трябва да съм бил някъде около 3-4-годишен, защото в един момент се намесих в разговора на възрастните с дълбокомисленото разсъждение: „Нèма страшно – че ги вàриме, че ги печèме!“.
Оттогава – десетилетия наред – винаги когато ме срещнеше, вместо „Здрасти!“ казваше: „Че ги вàриме, че ги печèме!“.
Всяко село си има своите зевзеци, та и нашето. Цàне принадлежеше към същата кръвна група. Друг негов събрат – Тончо Сърната /2/ – например плащаше на невръстни недоносчета… да го псуват! Да се чудиш и се маеш на акъла и на едните, и на другите…
Тогава, през петдесетте години (1941-1950) на ХХ век ситуацията в Европа и света беше повече от напрегната, международното положение беше обичайна тема за разговори „на маса“, пък и въобще. Цане Баницата ни беше подучил да отговаряме на уж невинно задавания въпрос „Как е международното положение?“ с вулгарното неакадемично „Положението си е е*ало мàмата!“.
Разбира се, тази просташка идилия продължи до момента, в който започнахме да осъзнаваме що е приемливо и що е неприлично; дотогава Баницата и приятелите му се забавляваха с тоя грубоват шарж.
Сега обаче си давам сметка, че това е било и своего рода отдушник за притиснатото от тоталитарния режим население.
Цане беше от хората, за които е валидно прозвището „сувирàч“. Умееше да се набутва там, където миришеше на келепир. На баща ми например беше категорично отказано да постъпи на работа като шофьор в международния транспорт – имали „по-подходящи кандидати“. Баницата, разбира се, беше сред последните…
„Международните“ шофьори си докарваха фантастични в сравнение с доходите на простосмъртните им колеги от „вътрешния“. Порасна му стандартът и на нашия човек, започна – не че и преди не беше го правил – да се заглежда „по чуждо“.
Някаква засукана циганка го беше омагьосала и взе, че се премести да живее при нея. Остави деца и съпруга да се оправят сами, но не се разведе.
Любовницата го коткà /3/, докато носеше долари и марки. По едно време обаче коварна болест го отряза от доходоносната му позиция.
И – дотам беше – циганката го натири. Добре, че съпругата му се оказа свестен човек – прибра го, грижѝ се за него, докато Баницата се пресели при баща си и дядо си.
Може би има нещо вярно в твърдението, че старците не помнят какво са яли снощи (пък и яли ли са въобще?!), но в детайли си спомнят за събития, станали преди повече от половин век. Не знам, може би и пишещият тези редове да плаща данък на този старчески синдром…
Или пък – не?
Просто в съзнанието на човека се запечатват картини и образи, които то пренася през времето, за да изплуват в един момент и да го обсебят.
В опит да се дистанцирам от най-натрапчивите сред тях, предприех и написването на тия спомени.
.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Вж. „Баща ни“.
/2/ Вж. „Тончо Сърната“.
/3/ Кóткам – а). Отнасям се любезно и внимателно към някого, за да го разположа към себе си; б). Забавлявам, залисвам.
.
