Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
НАСКО
8 декември 1974 г., ресторант „България“ на бул. “Руски“ (днес носи старото си име „Цар Освободител“). Първият студентски празник в битността ми на преподавател. Голяма маса в североизточния ъгъл на партера е събрала младите асистенти. Студентите се вихрят в танци, а нашата група е съсредоточила вниманието си към млад, напет атлет (както по-късно разбрах, бивш републикански шампион по бокс за младежи), очертаващ се като тамада /1/. „Клечка“ някаква от ЦК на Комсомола /2/ и хоноруван асистент на проф. Иван Дерменджиев /3/. Атанас Димитров Александров. Вкратце: Наско.
Докато всички колеги се умилкваха около „фактора“, моето внимание беше съсредоточено върху единствения представител на нежния пол на масата. Заговорих я. Студентка втори курс – за щастие, не от нашия, а от Химическия факултет. Имаше нещо завладяващо мъжкото въображение в това съчетание на откровена женственост със спонтанна девическа невинност. И макар да не съм „на ти“ с изкуството на танца, щом оркестърът засвири блус, я поканих, и…
…И след две седмици неколцина от младите колеги (Георги Петканов /4/, Симеон Тасев /5/, Димитър Костов /6/) започнаха да ме кандърдисват да отидем на гости на „фактора“. Не помня повода. Няколко дни им отказвах, но кандисах, когато ми казаха, че и „Тя“ ще бъде там.
Човекът от ЦК на ДКМС живееше с жена си и малкото им бебе в една от сградите на студентските общежития. Вероятно не защото беше преподавател в нашия факултет, а поради основната му работа разполагаше със самостоятелна голяма стая. Домакините се оказаха весели и гостоприемни хора, но моят интерес беше другаде. Вечерта Я изпратих до квартирата ѝ, но – само до входа на кооперацията. Все пак откраднах една целувка…
Разказвам неща, на пръв поглед странични за темата. Но го правя поради съдбоносните последствия, които щяха да променят по-нататъшния ми живот. /7/
Следващите срещи с Наско бяха по коридорите на Юридическия факултет. Беше един от десетките колеги-преподаватели. Весел, занимателен, непринуден. Има такива личности – родени за артисти, но възприели друго амплоа. С дарбата да се държат сериозно, когато другите се превиват от смях, и да се надсмиват над страха – няма как да останат незабелязани. Обикновено са „душата“ на всяка „институционализирана“ или дори спонтанна компания, група, общност. Предполагам, че това качество на бедния младеж от пловдивския Кючук Париж е било забелязано в съответните среди, за да го привлекат към обществена дейност.
Да, човекът несъмнено беше част от комунистическата Номенклатура. Но, както и друг път съм имал повод да обърна внимание на далтонистите, светът не е и не може да бъде черно-бял. Така се оказа и в този случай.
Бащата на Наско – бай Димитър – е бежанец от Гръцка Македония. Бяга в България и зарязва стотици декари имот, родители и братя. Защото не иска да бъде наричан „грък“ и задължително да говори, чете и пише на гръцки. Споделя съдбата на хиляди автентични българи /8/. С много труд успява да построи едностаен кюмезарник /9/ в пролетарския район на Пловдив. Там му се раждат дъщерята Величка и синът Атанас.
Запознах се с бай Димитър няколко години по-късно. Насковото семейство вече живееше в двустайно жилище в кв. “Младост 2“. Беше извел баща си от съборетината в Кючук Париж и го беше настанил в кухнята на апартамента. Старецът беше тежко болен и синът се грижѝ за баща си до последно.
Есента на 1978 г. участвах в конкурс на Американския съвет на научните дружества (еквивалент на нашата Академия на науките). Бяхме над 450 кандидати за 15 стипендии. Спечелих една от тях – за 9 месеци, удължена после с още 3. Заминах в качеството на гостуващ учен в Юридическия факултет на Ню-Йоркския университет /10/. Освен обичайната за случая завист у колегите, забелязах и повишен интерес сред някои от тях. Особено активен беше споменатият хоноруван асистент по Административно право.
По някое време се чу, че е напуснал ЦК на ДКМС. Доколкото разбрах, „не мелел брашно“ с някои важни фигури. Оказа се, че и там – както навсякъде в царството на Номенклатурата /11/, имало не само „наши“, но „по-наши“ и дори „най-наши“. Обикновената практика е да те свалят на някое по-ниско равнище – в случая – заместник-директор на Института по културата /12/ .
Така му и потръгна – последователно беше заместник на известния професор Елит Николов, после го прехвърлиха – пак в сферата на изкуството – зам.-директор на ДО „Българска фотография“, и последно – заместник на често сменяните директори на Института по демография на БАН. Въобще – абониран за длъжността „зам.-директор“. Ако живеехме в обстановката на класическия капитализъм, бихме могли да кажем, че е достигнал своето „равнище на некомпетентност“ /13/. Но в системата на комунистическата партийна Номенклатура върлуваха други механизми – непотизъм, подлизурство, подмолна битка на всеки срещу всички…
В тоя зверилник Наско беше rara avis /14/. Спомням си как със зет си Бакиш /15/ се майтапеха по адрес на Тодор Живков, и то далеч преди „сакралната“ дата 10 ноември 1989 г. Тия двама веселяци дори записваха с касетофон злобните си импровизирани скечове, осмиващи „първия държавен и партиен ръководител“, а после се кефеха, като ги прослушваха и коментираха, докато си пиеха сутрешното кафе с обикновени бисквити.
Дори веднъж – беше по време на поредния конгрес на БКП и пръв в новопостроената сграда на еНДеКа /16/ – Наско изведнъж изтърси пред мен, „ни в клин, ни в ръкав“: „Ех, както разгеле сега са се събрали накуп – де да вземе да падне покривът и да ги затрупа!“.
Изгледах го озадачено – все пак това беше ръководството на партията, член на която беше и той.
– Ама ти наистина ли го желаеш това?!
– Да! Да! Да! – беше възторженият му отговор.
Замълчах. Като типичен опортюнист. Помислих, че може и да е провокация – изпробване реакцията на върналия се от града – символ на световния капитализъм. Днес, над 30 години по-късно съм убеден, че беше искрена реакция на човек, запознат отвътре, „от кухнята“, с клоаката на партийната Номенклатура. Ето какво ме кара да мисля така.
Тия дни прослушвах във Фейсбук запис на интервю с Костадин Чакъров /17/. На въпрос на водещия – „Наистина ли напоследък Тодор Живков смятал БКП за „лайно“?“ – последва утвърдителен отговор. Впрочем, Чакъров и Наско бяха отраснали от деца в бордеите на Кючук Париж, бяха следвали в един и същи курс на Юридическия факултет. Явно той го и снабдяваше с пропуски за партийните конгреси, където по принцип „и птичка не можеше да прехвръкне“ без разрешение. Присъствието му в тази „зона на здрача“ всяваше смущение в най-висшата партийна Номенклатура, която знаеше за ниското обществено положение на въпросния.
В тази връзка си спомням как било разтреперано „страшилището“ за всички юристи – зам.-председателят на Държавния съвет Ярослав Радев /18/ на поредния конгрес на БКП. На високомерната, типична за нрава на големеца, забележка: „Ти пък какво правиш тука?!“ – Наско с присъщата си невъзмутимост троснато отвърнал: „Скоро ще Ви се изясни, но вече няма да сте тука…“. Разбира се, блъфирал, но блъфът „хванал дикиш“ – „Ярето“ /19/ смутено се отдалечило.
След обновяването на „Яйцето“ /20/ Наско беше сред най-честите „заседатели“ на моята „Кръгла маса“ /21/. Вписа се безпроблемно в идиличната картина на нейните безпартийни рицари – той, партиецът, членът на БКП (впрочем, имаше още един „партиец“ /22/). Включваше се винаги със сполучливи интермедии в разговорите ни на предимно злободневни теми. С две думи – „дялан камък“.
За Наско може да се пише още и още. Ще споделя само няколко заключителни щрихи.
Напоследък – имам предвид последните две-три години – ми звънеше почти всяка седмица. Не се виждахме – жалката ми преподавателска пенсия не позволяваше да имам какъвто и да е социален живот. Говорехме не повече от минута-две, „щото сметката на джиесема цъка“. Обаждах му се и аз, но по-рядко – на рождения му ден през август и на имения му ден – 18 януари – задължително.
Но на поредния Атанасовден не вдигна. Помислих си най-лошото. Така и беше. Няколко дни по-късно ми позвъня Соня, за да ми съобщи печалната новина – Наско беше починал на 10 януари.
Панихидата по повод 40-те дни от кончината на пред-предпоследния рицар на „Кръглата маса“. Не ми беше удобно да попитам от какво и колко е боледувал. Синът му Димитър, нотариус в столицата, го беше обдарил с внук, така че Наско не беше си отишъл „с отворени очи“.
Впечатли ме обстоятелството, че след църковната служба в обредния дом се оформиха три групи: едната – от бивши комсомолски величия; втората – от университетски колеги; в третата, семейната, освен съпругата, сина, сестрата, племенника Емил с дъщеря си, бяхме аз и големият ми син.
После, като размислих, осъзнах, че в това „разположение на силите“ имаше и своеобразно символно послание.
Вие как мислите?
.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Тамада – водещ на пиршество или друго масово мероприятие.
/2/ Комсомол – казионна младежка комунистическа организация, в която задължително членуваха всички над 15-годишна възраст.
/3/ Вж. „Проф. Дерменджиев, 1977 г.: Ако Живков посмее да се яви на изпита, ще му пиша двойка!“
/4/ Вж. „Помакът“.
/5/ Вж. „Симката“.
/6/ Вж. „От Батак съм, чичо…“
/7/ Все пак Тя е майката на малкия ми син…
/8/ Вж. „Чичо Ванчо“.
/9/ Кюмезарник – струпана набързо мизерна постройка, барака (диал.).
/10/ Един от най-авторитетните юридическа факултети в САЩ, мерещ ръст с Харвард и Йейл. Години по-късно бившият министър на външните работи и председател на Общото събрание на ООН Стоян Ганев – преподавател по Държавно право на СССР – беше кооптиран да чете лекции по Международно публично право там.
/11/ Номенклатура – ограничен кръг от хора, обикновено елит от партийни функционери в Съветския съюз и други социалистически държави, които държат ключови държавни позиции във всички сфери на обществения живот: в правителството, икономиката, образованието и др. Членовете на номенклатурата могат да променят мястото си в йерархията, но е рядкост те да излязат от нея. (Уикипедия)
/12/ Институтът по културата беше създаден от дъщерята на Тодор Живков – Людмила Живкова. Там работеше и най-известният български дисидент – комунистът-марксист Желю Желев, първият български „демократично избран президент“.
/13/ „Равнище на некомпетентност“ или „Принципът на Питър“ е публикуван за пръв път през 1969 г. в едноименната книга на Лорънс Дж. Питър и Реймънд Хул, където в хумористичен стил са изложени възгледите на авторите. В общи линии Принципът на Питър гласи: „В една йерархия всеки се стреми да достигне своето ниво на некомпетентност“. (Уикипедия)
/14/ Rara avis – буквално „рядка птица“, преносно „уникална личност“ (лат.).
/15/ От тази фамилия – но не и от едноименната на богатия производител на гумени изделия Бакиш – е и братовчедката му Соня – съпруга на известния партиен и държавен деец Станко Тодоров.
/16/ НДК – Народен дворец на културата.
/17/ Костадин Чакъров – съветник последователно на Председателката на Комитета за култура Людмила Живкова и на баща ѝ Тодор Живков.
/18/ Вж. „Ярето“.
/19/ Така зад гърба му го прекоросваха неговите подопечни в Университета и в Правния институт.
/20/ Вж. “Яйцето“.
/21/ Вж. „Кръглата маса преди и след „Кръглата маса“.
/22/ Вж. „Отец Паисий не ще да става владика“.
.
Аз съм онзи Емил. Наско ми беше вуйчо. Бакиш ми беше баща. На всичко написано съм бил свидетел.
Това, което искам да кажа е, че ми е омръзнало да се лепят етикети и чета клишета. Баща ми беше член на БКП, но всяка сутрин между 6.30 и 7.00 слушаше радио „Свободна Европа“. Наско беше член на БКП, но имаше красива душа, остър ум и голямо сърце. Бяха истински хора -умни, с чувство за хумор, порядъчни и добри. Комунистите бяха най-добри в заклеймяването и поставяне на дагми. Много „демократи“ усвоиха перфектно това им качество. Даже ги надминаха.
Благодаря на автора за смелостта и честността. Разказът му ме натъжи и усмихна едновременно.
За старите, които живеехме в онези времена, всеки ЗАМ беше човек на ДС. Видимо приятен, услужлив, богат с „вицове“, критикуващ „свободно“, докато някой се опари и котка му мине пътя, ако повярва в мимикрията. Портрета за Наско на г-н Гусев е верен. Питам се колко от тези замове е излязал да каже смело – бях заблуден, не разбирах нещата, правихме големи злини на невини хора. Смачканите са си смачкани. Умрелите кокошки не се броят, но и за мръсните съвести няма светлина. Колко от тях сега са пак големи „борци“, „демократи“. „капиталисти“ подкрепящи своите хора, Христо Христов знае и има документите, но никой не ги чете, защото били „стари“ и младите не се интересуват. За „академиците“ историци назначавани от ДС, „тяхнотот“ минало беше за тях много по добро от колкото настоящето. Пък и какво, такива бяха времена там и както тогава, така и сега те си уреждат нещата. Прехода си е пак за своите и си го пазят. Защо се борят вече седемдесет години способните и кадърните в България да не виреят и да им пречат. Те да се изпаряват там където ги ценят.