Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
СРЕЩА С АЙЗЪК
.
Не, не може да става и дума за старозаветния библейски патриарх /1/ („Айзък“ е английското произношение на „Исаак“). Все пак още не съм навършил 74 години (до 3 ноември 2015 г. остават още 36 дни)…
Не бих описвал и онези интимни преживявания с многобройните разкази на един от най-популярните автори на научна фантастика и същевременно забележителен популяризатор на биологията и химията. „Аз, роботът“, „Фондацията“, над 500-те му научно-популярни книги го нареждат сред най-значимите автори на отминалия ХХ век.
Баща му, руски евреин – емигрант в САЩ – така и не научава английски. Синът Айзък така и не проговаря руски. Каза ми го лично великият писател при единствената ни vis à vis среща в Манхатън в края на далечната 1979 г. Вам лъжа – мене истина, но дори влязохме в нещо като спор. По-скоро диалогът в един момент зави в посока на леко противопоставяне на мнения.
Ето как се случи тази случка…
„Интернешънъл Хауз“ (“International House”) е едно от най-известните студентски общежития не само в Ню Йорк, САЩ, но и на планетата Земя… Обитавано предимно от учащи се в разположените наблизо Колумбийски университет (Columbia University) – един от реномираните членове на „Бръшлянената лига“ („Ivy League“) и Музикалното училище „Джулиард“ (“Juliard School of Music”) – мечтата на всеки уважаващ себе си музикант, търсещ световно признание за своя талант, но и от немалко преподаватели и учени от други държави. Спомням си например, че там беше настанен и възрастен (75-годишен) румънски професор – бивш стипендиант на Фондация Рокфелер (Rockefeller Foundation). Моя милост заемаше гледащата към вътрешния двор стая №1017 на последния етаж.
Общежитието не беше само десететажна спалня на хвърлей камък от мавзолея на Грант /2/, монументалната катедрала на Riverside Drive и Hudson River. Тук кипеше и интензивен културен живот. Веднъж годишно се провеждаше “Ден на нациите“, когато сградата отваряше вратите си за външни посетители (само тогава, в „Деня на отворените врати“, можеше да влезеш непоканен от някой от нейните обитатели – пропускателният режим беше много строг). По моя инициатива представих тракийското златно съкровище – чрез колекцията диапозитиви, която предвидливо бях закупил в София. Повечето присъстващи се отнесоха скептично към видяното и разказаното (особено една туркиня!); опонираха, че навярно представям произведения на гръцки художници. Както и да е – това между другото…
Случайно видях на таблото с обявите (наистина превъзходна западна мода – за разлика от многото отвратителни днешни – която по-късно намери благодатна почва и у нас) съобщение, че група ентусиасти планира да посети местната квартална библиотека. Но не с опознавателна цел, а с оглед на… нейното спасяване! Оказа се, че общинските власти са планирали закриването ѝ, щото тежала на бюджета.
Идеята ми се стори благородна, пък и като студент спасявах читалищната библиотека в квартала /3/, така че без колебание се записах, и в уречения ден и час седем-осем души тръгнахме към застрашената квартална институция.
Когато пристигнахме, заварихме неколцина, които на смени пазеха библиотеката. Носеха спални чували в раниците си. Наистина когато американецът симпатизира на някоя кауза, той остава докрай солидарен с нея. Впечатляващо и вдъхновяващо!
И тук дойде изненадата. Оказа се, че гвоздеят на програмата ще бъде… самият Айзък Азимов!
Лично, на живо – великият писател-фантаст и не по-малко прославен популяризатор на науката!
Първоначално изслушахме словата на местните активисти, които описаха историята на създаването и многолетната полезна дейност на книжовното средище. Американците слушаха, седнали направо на пода – столове липсваха. Аз, ретроградният европеец, стоях прав и ги „благославях“ на ум, че не ме бяха предупредили за участието на големия писател, с когото бях общувал единствено от страниците на есетата, разказите, научно-популярните му книги и романи. Поне пътьом щях да купя някоя от неговите книги и да го помоля за автограф – изпуска ли се такъв шанс?!
Азимов дойде със закъснение от няколко минути. Оказа се мъж малко над среден ръст и над средна възраст (59-годишен). Впечатли ме ексцентричното му облекло – зелен панталон и виненочервено сако – впрочем, типичният американец не обръща внимание на тия подробности…
Дадоха му думата. Произнесе кратко слово за библиотеката и заяви, че ще ни прочете откъс от неговата нова книга на научно-популярна тема. Книгата е в издателство и излизането ѝ от печат е предстоящо, а ние сме първите, които ще узнаем част от нейното съдържание.
Заслушах внимателно. Авторът четеше, а у мен с всяка минута изненадата от чутото нарастваше експоненциално… Азимов едва ли не цитираше текста на публикация, която само преди по-малко от половин година бях прочел в руското научно-популярно списание „Знание-Сила“/4/! В главата ми нахлуваха една от друга по-каверзни мисли. „Тяни-Толкай“ от „Д-р Айболит“ или „Тегли-Бутай“ на „Д-р Дулитъл“ /5/?! Вероятно! Едва ли големият писател би си позволил да посегне на чуждо творение. Неслучайно руснаците имат фразеологизъм „Идеи носятся в воздухе…“.
Беше ми неловко, но се престраших. Ръкувах се с легендата на научната фантастика, поисках му автограф /6/ и изразих учудването си, че абсолютно същото съм прочел само преди месеци в руско издание. Той остана не по-малко изненадан от самия мен. Потвърди, че ние сме първите читатели (слушатели в случая), които узнават част от предстоящата да излезе от печат книга. И до днес нямам представа какво си е помислил големият писател за неочакваната интервенция в неговия творчески периметър, предприета от един случаен представител на малка иноезична страна…
За съжаление не мога да предоставя нищо друго като доказателство за случилото се, освен автографа, който Айзък Азимов все пак ми даде…
.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Вж. Библия. Стар Завет. Книга Битие, Глави 21-28.
/2/ Генерал Улисис Грант (1822-1885), 18-ият президент на САЩ, е погребан със жена си Юлия в мавзолей в парка „Ривърсайд“.
/3/ Вж. „Читалище без библиотека?! Няма да го бъде!“
/4/ „Знание-Сила“ – списание, едно от няколкото научно-популярни периодични издания на руски език, за които бях абониран в течение на десетилетия („Наука и жизнь“, „Техника-молодежи“, „Юный техник“, „Вокруг света“, и пр.).
/5/ Една изключително объркана история. Навремето ни обясняваха, че двама писатели – единият в САЩ (Хю Лофтън), а другият в Русия (Корней Чуковский) – едновременно, без да се познават и без да а чули един за друг, написали книги с един и същ сюжет, и едни и същи герои… Днес обаче чичко Гугъл сочи, че Лофтън е написал първата си книга за добрия доктор през 1920 г. (серията от 12 книги със същия герой – в периода 1920-1952 г.), а Корней Чуковский публикува „Айболит“ през 1929 г. Не знам какво да мисля… днес.
/6/ Като нямах друго парче хартия, на което Азимов да положи автографа си, извадих пропуска си от ЮНЕСКО и на гърба му получих скъпоценната реликва, която пазя като скъп спомен от тази знаменателна среща.
Авторът на този текст не е журналист, а юрист, г-жо Русева, бил е преподавател по международно право. Той е човек с широка култура, изключително почтен. Специализирал е по линия на American Council of Learned Societies Морско право в New York University School of Law. Публикувал е в далечната 1974 г. двутомен сборник „Документи и нормативни материали по Международно публично право“, където за пръв път в България са отпечатани Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, както и Пактовете за правата на човека (за граждански и политически права, и за икономически, социални и културни права). Николай Гусев разказва за своята среща с Айзък Азимов през 1979 г. Нищо измислено няма тук, нито копирано.
Е, все пак вие имате някакво мнение след като познавате творбите на Айзък. Съвпаденията са възможни само ако са малка част от това което някой е създа.
Аз съм виждала локални журналисти да се изкушават и преписват дори от википедията.
Who knows?