Американската кинорежисьорка и документалист Мелъди Гилбърт е носител на наградата на Щатите за „Разследващи репортери и редактори”, ЕМИ и много други. Експертите от Документалния канал в САЩ я определят като “един от най-безстрашните кинотворци в съвременното документално кино”. Нейни филми са награждавани на фестивали като Sundance Channel и представяни в едни от най-гледаните телевизии в САЩ и по света като – PBS, RTL Germany, TF1 France, YLE Finland и др. Документалните творби на Мелъди Гилбърт са дискутирани и в шоуто на Опра Уинфри, по CNN, ABC News, както и в New York Times и Newsweek. Понастоящем тя е преподавател по кинодокументалистика и мултимедийна журналистика в Американския университет в Благоевград. Заради последния филм, по който работи – The Summer Help*, запознаващ ни със съдбите на няколко български студенти, идващи всяко лято на бригада в САЩ, тя се е преместила временно в Чикаго, където се намира студиото й за документални филми – Frozen Feet Films – www.frozenfeetfilms.com.
.
Интервю на Симеон Гаспаров с Мелъди Гилбърт,
– Проф. Гилбърт, какво ви свързва с България?
– Пристигнах в България да преподавам журналистика и режисура в Американския университет в Благоевград, но връзката ми започва от преди това. С моя съпруг Марк Уолмън бяхме приемно семейство за международни студенти в Макалистър Колидж, Минесота, където живяхме около 20 г. Една от нашите студентки, Екатерина Петрова, беше от България и тя бе като дъщеря за нас. Когато завърши обучението си, ние й казахме, че един ден ще дойдем да я посетим в нейната страна и тя ни покани: „Добре, заповядайте“ и ние пристигнахме.
– Знаехте ли нещо за България преди това?
– Не, нищо не знаехме. Пристигнахме през 2010 г., за да посетим Екатерина, и веднага се влюбихме в страната. Докато бяхме в България, ме попитаха дали ми харесва да преподавам. Аз отвърнах: „Разбира се“. Тогава ме попитаха дали бих искала да преподавам в АУБГ. Моят отговор беше: “Какво е АУБГ?” Представа си нямах, че ставаше въпрос за Американския университет в България. Отидох на интервю за работа и след осем месеца ми се обадиха с предложение да преподавам в университета. И така започна всичко.
– Какво заварихте, когато пристигнахте тук?
– О, Господи! Преди всичко ние се впечатлихме от красотата, защото Благоевград е заобиколен от планини и е много красиво. Останахме приятно изненадани също и от това, че университетът беше толкова модерен, за такъв малък град в България. Така че, това беше много приятно. Хората бяха много гостоприемни и всички бяха мили към нас. Фактът, че в университета всичко е на английски, бе добре за нас, за преподавателите, но не успяхме да научим достатъчно български, както бихме искали. Наистина, много харесахме България. Хубаво вино и добра храна.
– Кое ви провокира да направите филм за летните студентски бригади в САЩ (чието заглавие на английски е “The Summer Help”)?
– В първите няколко седмици в университета чувах как моите студенти започваха да говорят за “W.A.T.” Попитах ги какво е това и те ми отговориха: “Не знаете ли – това е работи и пътувай (на английски Work And Travel – W.A.T., б.а.). Тогава аз отново ги попитах: “А какво е работи и пътувай?”. Просто нямах никаква представа за тази програма. И тогава моите студенти ми обясниха, че са прекарали лятото в САЩ, работейки в някои от най-големите туристически обекти като Уисконсин Делс, Оушън Сити – Мериленд, Провинстаун, Мъртъл Бийч – предимно като работници в кухнята или като камериерки. И това е по програмата – Работи и пътувай. Ето така аз разбрах за тази програма, което много ме озадачи, защото тези студенти, които според мен са едни от най-добрите и умните на Балканския полуостров, идваха в Америка, за да вършат тези нискоквалифицирана и нископлатена работа.
– Вие казвате, че това са едни от най-добрите студенти. Добре, но кое кара тези млади хора да тръгнат отвъд океана и да вършат такава тежка работа?
– Точно това и аз исках да разбера и точно заради това аз направих този филм. Кое ги кара да вършат този труд? Защото американските деца не искат да го правят. Повечето от тях не искат да работят за минимално заплащане. А тези деца от България, защо те искат?
– Може би да помогнат на своите семейства?
– Със заработеното по този начин те плащат обучението си и помагат на своите семейства. Което също е много изненадващо. С минимално заплащане не можеш да стигнеш далеко в САЩ, но тук парите помагат доста на техните семейства.
.
– Когато тези деца пристигнат в Америка, с какво се сблъскват? Има ли го този културен шок, имат ли ги тези очаквания или разочарования от новата среда, в която попадат?
– За моя филм аз съм подбрала специално студенти от първи курс, които никога не са напускали България преди това и никога не са се качвали на самолет. Това са моите две главни героини на филма – Николета и Елена. Можете да си представите – в техните мисли Америка е това, което са чели по книгите, учили в Американския университет или гледали по филмите. Но, това не е Америка! Така, че да, те идват тук и се сблъскват с много изненади и това е, което документалният ми филм разследва. И вие го виждате през техните очи – от техния първи полет със самолет, та до пристигането им в САЩ.
– Кое е най-шокиращото, с което тези момичета се сблъскват?
– Всичко! И това е толкова интересно за мен. Аз ги интервюирах преди да тръгнат за бригадата, после как се променят и адаптират по време на лятото. Те работеха като камериерки по хотелите и бяха много изненадани от това колко много храна хората оставят по хотелските си стаи. Защо оставят толкова много храна? Те не могат да го разберат. Но затова пък решават да си вземат храната в къщи и цялото лято изкарват без да дават пари за продукти. Докато техните приятели работят на други места и си купуват храна през цялото лято. Но тези две момичета – не. Така че това е едно от нещата, които ги изненадва в Америка, колко много храна се изхвърля.
– По колко часа обикновено работят на седмица?
– Двете момичета от България, които аз проследявам в моя филм, работят около 80 часа на седмица. Повечето от тях имат по две работни места, някои дори три. А двама души, които интервюирах за филма, работеха на четири места! Те не си вземат никаква почивка цяло лято.
.
– Как се чувстват след това?
– Тук вече трябва да гледате филма, за да разберете. Затова го направих, за да намеря отговор на въпроса: “Как се чувстват от опита, който натрупват? Какво научават за живота?“. А така също: „Какъв отпечатък у тях оставя този труд и как това се отразява върху техния живот за в бъдеще?”
– Какво очаква героите ви от филма, когато се приберат обратно в България?
– Много от тях като се приберат, след това са изтощени. Отнема им две седмици да се възстановят. Не са почивали цяло лято и ето, отново ги срещаме в университета.
– Какво донасят вътре в себе си като емоции, чувства?
– За всички е различно и аз не искам да говоря от тяхно име, но това, което виждам, че донасят със себе си обратно у дома е, че се научават да ценят тежката работа. Те работят най-много от всички. И това е истина. Много от техните работодатели казват същото. Тези студенти не се оплакват. Така че когато се приберат обратно у дома в България, те идват с идеята, че ако те са успели да се справят с тези трудности от бригадите в САЩ, то те ще успеят да се справят с всички трудности! И към всичко подхождат по същия начин и със същата нагласа – те ще се трудят най-много от всички. Това е, което аз виждам в тях, героите във филма. И другото, което научават понякога, са неща, които не харесват. Научават кои и какви не биха искали да бъдат. Понякога научават неща, които искат да надмогнат. Научават например, че искат да имат бизнеса, в който са работили отвъд океана. Така се връщат с нови идеи за успех.
– Добре, но ако някои от тези студенти, за които става въпрос във филма, решат да останат в САЩ, след студентската бригада?
– Не казвам, че те би трябвало да останат в Америка. Тази програма е само за лятото – да работят и да пътуват. Това е целта. Но повечето източноевропейци само работят, а не пътуват.
– Какво е сравнението със студентите от Западна Европа? Те работят ли така?
– Може би те също работят много, но те също може би имат по-лек живот, когато се приберат обратно в техните страни. Западноевропейците идват да работят, може би да направят малко пари, да се повеселят и да пътуват. Но повечето от студентите, които следвам във филма, не го правят. Повечето идват да работят, да си платят следването и да помогнат на своите семейства. Просто от това те научават също толкова много за себе си – и добри, и лоши неща. Придобиват един невероятен опит.
– Този опит определено оставя отпечатък върху техния живот. Можем ли да си представим какво ще стане с тези студенти в бъдеще?
– Във филма ми проследявам живота им три години по-късно. И това какво става с тях и в каква посока поема животът им. И как този натрупан опит оказва своето влияние над тях. Но отново, трябва да видите лентата, не искам да ви разказвам всичко предварително, нали. (Смее се).
– Проф. Гиберт, освен кинорежисьор, вие сте също и журналист. Според вас накъде отива журналистическата професия?
– Аз мисля, че сега е вълнуващо време да си журналист, защото можеш да правиш всичко сам. Можеш да направиш интервю на телефона си, да направиш видео на телефона си, да направиш снимки, да ги пратиш или да ги качиш в блог в интернет. И аз на това уча моите студенти. Сега сами те могат да правят толкова много неща, които преди бяха невъзможни.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още за документалния филм на проф. Гиберт ‘The Summer Help’ и набирането на средства за неговото довършване може да се прочете тук.
.
