Разказ от Радостина Ангелова
Оказа се, че у нас има само двеста вълка. Само толкова? Да, ама има и друго… А поленовият дъжд? Олеле, каква красота е това, видях го в Родопите миналата седмица, от боровете. Че какво му е опасното? Ами алергиите, от какво мислите са? А къде слагате затварянето на сградите? Всичко минава през филтри, няма естествено вентилиране. Да вземем да учредим едно движение “Еко-дзвирки срещу кихането”, а? Леле как ме разсмиваш, що не се виждаме по-често, бе, хора? Всъщност, какво стана с вятърните двигатели край Калиакра? Нееее, то е защото няма държавна политика, затова… Ние си чешем езиците за науката, докато другите я правят. Но други са им държавите, какво да се мерим с тях… И пчелите свършват, изтрепахме ги с тия препарати, сега нямало кой да опрашва. Бе то ние свършваме, та пчелите ли…
Шестимата гръмнаха в дружен смях. Трима мъже и три жени седяха край малката масичка в откритото кафене до църквата. Изгонени отдавна от храма, търговците от векове заемаха всички стратегически места около него. Но причината да седнат тук заедно не беше нито кафенето, нито църквата, а слънцето. След изнурителната среща в полутъмната зала на академията и проточилите се дебати в името на науката, душите на всички копнееха за нещо истинско.
Трима мъже и три жени, но когато умовете на хора като тях бяха заети с работа, бяха безполови същества. Водеха един през друг някакъв външно несвързан диалог, но той напълно съответстваше на вътрешния им свят. Радваха се на интелектуалното си познанство и – поради случайността на срещата им – се опитваха да разменят колкото се може повече мисли за по-кратко време. Не пустословеха, не се надскачаха, макар в техните среди да си беше нормално и това. Може би причината беше, че рядко се виждаха, така че очите им бяха отворени само за меда, но не и за жилото, което всеки носеше в себе си.
– Едно цветенце, баби?
Тъкмо станал да купи цигари, мъжът с бялата коса погледна по посока на гласа, но нямаше никой. Сведе очи надолу и видя крехката баба в черно, която държеше малка кофичка с бели нарциси. Беше толкова мъничка, че чак се притесни и я огледа от глава до пети. Нищо особено, просто много мъничка, много възрастна, много автентична баба със забрадка и вълнени дрехи в обедната жега стоеше пред него.
– Таман съм ги брала, ей на… При църквата съм тръгнала, ама ако искате…
Професорът – мъжът с бялата коса, беше истински професор и отвън, и отвътре – се усмихна мило. Не можеше да устои: често жена му се караше, че не подминава просяк и особено – възрастна жена, без да им даде каквото искат. “Мафия са, не разбираш ли?” – тръскаше грива тя, ядосана искрено. “Нали знаеш защо го правя? – всеки път търпеливо обясняваше той – Приличат ми на майка ми. Ако беше жива, можеше и тя да е на тоя хал…”
Бабата – с онзи нюх, който децата, болните и животните имат – разбра, че срещу нея стои добър човек. Светло беше край лицето му, не само заради бялата коса. Усмихна се и тя. Вдигна възлестата си ръка, в която времето беше издълбало спомените ѝ, и доверчиво каза:
– Виж каква красота са, баби.
В ръката на старицата се кокореше шепа сняг – толкова изумително бял беше нарцисът.
– По колко ги даваш? – мъжът говореше внимателно. Искаше тя да го чуе, но не искаше да я счупи.
Беше най-крехкото нещо, което напоследък беше попадало пред очите му.
– Мислех по петдесет стотинки, ама колкото дадеш, ако са ти много…
Не въртеше номера. Не каза “Петдесет стотинки – като за тебе, иначе са по лев”. Беше набрала цветята от градината си. После пътува с автобуса от онова, което някога се наричаше село, а днес – квартал, смени автобуса с тролей и на здрачаване щеше да измине същия път обратно. Ако Бог решеше – кофичката ѝ щеше да е празна. Ако не – щеше да остави непродадените нарциси под лозата навън на хладно, а утре да дойде пак.
– Я дай тук на всяка жена по едно цвете, да ги зарадваме, нали така?
Мъжът с бялата коса се отмести още назад и направи път на бабата. Тя огледа внимателно всяко цвете, избра най-хубавите от кофичката и ги подаде на професора. Само миг – и очите на всяка от трите жени на масата станаха различни, котешки. Още миг – и всяка от тях, както всички жени правят, поднесе цветето към лицето си и вдъхна.
Оу, страшен си… Как се сещаш винаги какво да направиш? Ми те студентките ги учат, нали знаеш? А, студентките, ти виждала ли си жена му… Не му трябват на него студентки с тази красота у дома. Помниш ли като поливахме дисертацията на Панчев, беше му рецензент, дойде с нея… Помня, помня…
Професорът извади банкнота от два лева и я подаде на бабата. Бабата я взе, посмачка я между пръстите си и каза:
– Че нямам да ти върна, баби… Таман идвам, нямам стотинки.
И пак се усмихна.
– Да ти дам още едно цветенце, а?
– Да ми дадеш, ама няма четвърта жена, какво да го правя?
Старицата поогледа масата и немощното ѝ гласче съвсем изтъня:
– Няма…
Насядалите изведнъж обърнаха внимание на думите им. Слънцето напичаше нарцисите и те ухаеха диво и нежно. Изведнъж професорът, сякаш решил най-сложната математична задача в света, се оживи:
– Че как да няма четвърта, къде гледам аз?
Наведе се съвсем, взе едно цвете от кофичката на бабата и й го подаде:
– За теб е. Ти си жена, нали така? Сега сметката е точна.
Бабата погледна към добротата му и се сви. Заприлича на точица. Взе цветето от ръката му, помириса го – както всички жени правят – и вдигна безцветните си очи отново нагоре. Масата беше стихнала.
– За пръв път някой ми подарява цвете, сине. Цвете за мен. Благодаря…
Взе кофата с нарцисите в едната си ръка и – стиснала цветето в другата – обърна гръб на хората и заситни към храма.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
.