Улица „Отечество“

Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

Улица „Отечество” е скътана в едно малко родопско градче. Познавах всички хора, които живееха на нея. Усещах аромата на цветята през оградите. Там научавах истории, които помня за цял живот. Това не беше просто улица, а сцена, изпълнена с колоритни образи и пъстри багри. Тя беше моята първа детска енциклопедия за големия и още непознат свят.

На улица „Отечество” живееше моята баба. Там прекарвах летните си ваканции. Всичките ми детски игри са събрани на нея. Като я сравних с енциклопедия не си мислете, че е голяма и дълга. За мен тогава тя започваше от ъгъла и свършваше до черквата. На няколко крачки зад ъгъла беше центърът на града. А какво имаше зад черквата – не знам. Целият декор на улицата бяха девет къщи и три чешми с топла и студена минерална вода, която разточително течеше ден и нощ. Тези чешми все още ги има, но вече са почти пресъхнали. Само едната леко църцоли (така казват на родопски диалект, когато едва-едва тече вода). Каква красива дума и колко тъжна гледка. Около тези чешми винаги имаше хора – перяха, миеха се, разговаряха или просто, ей така, гледаха силната струя вода и й се радваха. Да им се чуди човек. А може би са усещали , че някой ден ще пресъхнат. Водата имаше сладък вкус. Баба ми я наричаше блага, като че беше блага ракия. Никъде другаде по света не съм пила блага вода. Скъпа вода съм пила, но блага – не.

Всъщност, не за водата, а за хората, които пиеха от нея, искам да разкажа.

Щом пристигнех от големия град, още от ъгъла виждах баба да ме чака пред портата на старата къща, пъхнала ръце под престилката. Имах чувството, че откакто ме е изпратила миналото лято, не е мръднала от там, чакайки ме. Белите й коси бяха грижливо прибрани под шамията и затова тя никога не ми е изглеждала стара. Щом ме видеше, отваряше ръце, за да ме прегърне. И сега все още ми липсва това разстояние от ъгъла на улица „Отечество” до прегръдката на баба. Къщата и миришеше на билки, които тя сама събираше и сушеше по дървените первази на прозорците. Около къщата в чуден безпорядък се кипреха саксии с мушкато. Над дървената порта имаше забит голям пирон. На него баба окачваше стария ръждясал ключ от къщата, когато идваше при нас на гости в града. Понякога липсваше от дома си с месеци. Един ден я попитах защо не взима ключа със себе си. Тя се усмихна и каза: „Всеки е добре дошъл в моята къща, дори когато ме няма“. Никой никога не посегна на къщата й. Когато баба си беше отишла вече от този свят, дойдоха едни хора с булдозери. Събориха къщата, за да изправят улицата, която и до ден-днешен е все още крива. По-точно дразнеше ги предизвикателно окаченият ключ. Беше настъпила епохата на алармените системи и той бодеше като трън в очите. Напомняше за едно друго време, в което на улица „Отечество” се живееше спокойно.

Първата къща до ъгъла беше на баба Марийка – билкарката. Тя лекуваше всичко и всички с тревичките от нейната градина. Преди да откъсне илача дълго му говореше нещо. Баеше ли му, пееше ли му, само тя си знаеше. Погалваше го и чак тогава го откъсваше. Хорските болежки влизаха в двора и оставаха завинаги там, омагьосани от игликата, хвойната, здравеца и добрината на баба Марийка. Колко дълго е живяла – не знам. И днес все още си я спомням как достолепно носеше селската си носия. Седеше на припек сред цветята, скръстила старчески ръце над везаната престилка, която сякаш беше проекция на градинските багри.

До нея се жълтееше гръцката къща. Наричаха я така, защото там бяха настанени гръцки политемигрантски семейства. От техния балкон наблюдаваха отвисоко събитията на улицата. Общуваха предимно помежду си. Български знаеха малко и грешно. Отпиваха от кафето и въздишаха по Гърция. Имаха четири дъщери, които много говореха и още повече се кикотеха.
Един ден балконът опустя. Кепенците останаха спуснати. Гърците си бяха заминали за родината, за да си търсят тяхното Отечество. Странно нещо е човекът. Обиди се на държавата си и хоп, смени я с друга. Настани се в новата, седне на някой балкон, а погледът му все към майката земя. Мине някоя и друга година, кажи-речи един живот, и отново се завръща там, откъдето е тръгнал.

Случи се така, че след много години открих нашите гърци в едно селце до Кавала. Посрещнаха ме. И трапеза сложиха. Живееха в ниска къщичка без балкон, на една прашна и безлична селска уличка. С честен труд си изкарваха прехраната. Дъщерите отдавна се бяха омъжили, а грижите бяха секнали смеха им. Разговорът ни се въртеше все около улицата – кой, кога, как… Цяла България за тях беше улица „Отечество”. Изпратиха поздрави на всички. Но тези всички отдавна ги бяха забравили. На раздяла им оставих бутилка с вода от нашата улица. В очите им се появиха сълзи. Разбрах, че освен блага, водата може да е и сълзлива. По някакъв техен си начин нашето Отечество им липсваше.

Под балкона на гърците се намираше циганското училище. То си беше чиста местна измислица, но съвсем като истинско. Съществуваше само един месец през лятото. Всички ученици, на възраст от 5 до 15 години, бяха в един и същи клас. Имаха си учител, черна дъска и няколко вехти чина. Учебният ден започваше и свършваше според настроението. От време на време притичваха майки, които отвеждаха или довеждаха някое цигане. Други им носеха ядене. Някои идваха да ги набият за нещо, което само те си знаеха, и ги оставяха сополиви да продължат обучението. Цареше неописуема врява, смях, песни, караници, шамари. Вратите и прозорците бяха широко отворени, а вътре се твореше нещо като циганска цивилизация. И цялото Отечество миришеше на циганско.

От другата страна на бабината къща живееха Ферда, Мехмед, Алиш и Фатма. Те бяха помаци. Много ги обичах. Бяха най-чистите хора, които познавам. Фереджетата им светиха от белота, а къщата миришеше на сапун, грейнала от алените халища, с които беше застлана. В тази къща Коранът се спазваше и уважаваше, въпреки че никой не го беше чел. Като повечето помаци, и те не знаеха турски. Бай Мехмед беше ходжа. На какъв език е служил, само той си знае и един Аллах го е разбирал. Забулени във фереджетата, те живееха скромно и мечтаеха за Турция. Никой от тях не беше ходил там. По онова време това беше невъзможно. Имаха си своя, измислена Турция – шарена, шалвареста, лъскава. Не я натрапваха на никого. Само въздишаха по нея. Говореха за тази своя Турция така, както баба ми говореше за Рая. Не страдаха по нея, защото вярваха, че като умрат, ще я видят на небето.

Помаците мечтаеха да имат нова къща и то не в Истанбул, а на улица „Отечество” – до чешмата с топлата вода и черквата от другата страна. Построиха я със задружния труд на всички комшии. Незабравими останаха за мен вечерите около тлеещия оджак с насядалите по миндерите кадъни. В жарта се печаха сипкави балкански компири. Около огъня се говореше за Библията, за християнството, за Мохамед и Корана. Не спореха, а разказваха. Баба ми знаеше най-важното от Библията наизуст, а Мехмед сравняваше притчите с тези от Корана. Ние децата слушахме и се мъчихме да си представим що е Бог. Всичко, което знам за двете религии, е от тези вечери при Ферда и Мехмед. Научиха ме на търпимост към вярата на другите.

След това дойдоха едни времена, когато на помаците задължително смениха имената. Ферда стана Теменужка, Мехмед – Методи и т.н. Забраниха им да носят фереджета и да мечтаят за Турция. Имаха късмет, че не знаеха турски. Беше забранено да се говори на този език. Тогава те зазидаха голямата входна порта откъм улица „Отечество”. Обърнаха гръб на улицата и влизаха в къщата през малка задна вратичка.

По-надолу беше влашката къща. В нея живееше нана Боча с цялата си рода. Откъде бяха тръгнали тези хора, накъде са отивали, та са стигнали до нашето Отечество, само те са знаели. Имаха си свой език и нрави. Свои носии и свои сватби. Най-хубавите и най-големите сватби бяха влашките. Голям род бяха, големи сватби вдигаха. То не бяха дарове, то не бяха коне, свирки, гости, песни – три дни и три нощи. А влашко погребение не помня. Може и да не са умирали. Веселейки се са забравяли, че идва и краят.

Имаше един дядо Коце. Лятно време ходеше с шаечни дрехи и астраганен калпак. Нана Боча правеше червени захарни петлета, а той ги продаваше цял ден из града. Нареждаше ги върху дървена дъска, закрепена с кожени каишки на раменете му. Сред петлетата стърчеше китка босилек, за да гони с аромата си мухите от лакомствата. Вечер дядо Коце се прибираше уморен и одрезгавял от викане. Петлетата, които не беше продал, ги раздаваше на нас, децата от улицата. Не знам какво общо имат захарните петлета с влашките традиции, но за мен те са най-сладки, когато ги продава човек с астраганен калпак.

Има една прекрасна картина в музея на Златю Бояджиев. На огромно платно художникът е нарисувал целия колоритен живот на тези хора. Там единствено липсва дядо Коце с червените петлета. Златю не е имал щастието да си близне от тази вкусотия. Иначе със сигурност щеше да го нарисува в средата, а около него цялата тази влашка сага, завъртяна в космическия кръг на своята съдба.

Къде изчезнаха тези хора – така и не разбрах, но те все още населяват спомените на моето детство и ме радват със захарните си петлета.

В две съседни къщи от другата страна на улицата живееха две Марета на моята възраст. Аз винаги имах по едно Маре на разположение. Когато едната беше заета, другата идваше да ми прави компания в игрите. Заставах между двете къщи и се провиквах. Свободното Маре изскачаше отнякъде босоного и игрите започваха. Откакто са пораснали, Маретата изчезнаха някъде по големия свят и са залостили къщите си в Отечеството.

До тях имаше друга къща, която през лятото се пълнеше с курортисти от града – предимно арменци. Улицата се огласяше и от техния говор. Мъжете бяха бръснари и упражняваха занаята си през цялото лято по балконите. Миришеше на прясно сварено арменско кафе и бръснарски одеколон. Като дете много падах и коляното ми беше вечно в рани. Баба ми винаги викаше един бръснар и той ми слагаше памук с йод върху новата рана. От тогава мразя бръснарите и нафуканите им жени. Те носеха със себе си и шишета с пиявици, които поставяха на болните хора. Все си мислех, че пиявица е арменска дума и ги носят от Армения. Когато след години посетих Ереван, промених мнението си за арменците. Те са велик народ и много обичам мантъ кешкек и написаното от Сароян.

Улица „Отечество” в моя детски свят свършваше до черквата „Св. Богородица“. Беше малка, спретната и ненатрапчива сред този конгломерат от етноси. Съществуваше без да пречи, нито на нея да пречат другите религии. Камбаната биеше всеки ден в четири следобед, но тя не отричаше различния свят в нашето Отечество.

Вечер, когато откъм балкана полъхваше вечерникът и светваха уличните фенери, хората излизаха на раздумка и сядаха на дървените пейки пред къщите. Говореха за работата на полето, за политиката, за рая и за ада – за живота въобще. От време на време ходжата завърташе със замах тежките мъниста на кехлибарената броеница и с това се поставяше началото на нова тема за разговор. От години наред улицата си имаше една Главна тема. Тя не се подхващаше, докато на ъгъла не се появеше Якуб. Той беше толкова черен, че посред бял ден плашеше мало и голямо. Но вечер ставаше част от тъмното. Имаше черна коса, черна брада и носеше на гърба си всичките черни дрипи на планетата. Изглеждаше като великан. Вървеше бавно и мърмореше на някакъв свой език. Никой не знаеше дали е българин или циганин. Името му беше турско*. Усмивката – детска. Цял ден ходеше от къща на къща и режеше дърва за зимата. Якуб не живееше на нашата улица. Само вечер минаваше през нея, за да чуе последните новини около своята сватба. Мечтата му беше да се ожени за принцеса. Кой и кога му беше вкарал тази идея в главатаq не знам, но години наред цялата улица живееше с проблемите около тази сватба. Това бяха най-щастливите мигове за Якуб. Бог му беше дал радостта и наивността, с които дарява само лудите си чеда. Откъде докъде се простираше тази негова лудост, никой не знаеше. Но тя правеше щастливи и хората около него. Не говореха повече за работа. Обсъждаха се царски дела на лунна светлина. Издигаха се палати, брояха се диаманти, раздаваха се царски служби.

Ние, децата, жадно поглъщахме приказките на по-възрастните и заедно с Якуб вярвахме, че всичко това един ден ще се случи. По празници той обличаше едно старо войнишко сако, цялото окичено с медали. Даваха му ги зевзеците като армагани, изпратени от принцесата. И днес все още, когато гледам церемония по връчване на медали, си спомням за войнишкото сако на Якуб и си мисля, че са изпратени от неговата принцеса. Така или иначе, тези медали свързваха лудостта с нормалния свят. Приказката на Якуб държеше хората на улицата сплотени в някакъв тайнствен заговор. Те бяха различни по вяра, език и нрави, но еднакво щастливи от една измислица. Оскъдна беше красотата в живота им и хората си я създаваха като си съчиняваха истории за принцеси. Тръгваха на път и не си заключваха имотите. Ако не си продадяха петлетата, ги раздаваха на децата от улицата. Мечтаеха за непознати светове. Пиеха блага вода. Циганетата не само крадяха, но и ходеха на училище. Всяко дете си имаше по едно Маре за другарче. И всичко това се случваше на една малка улица, която за мен започваше от ъгъла, на който вечер се появяваше Якуб, и свършваше до черквата, чиято камбана биеше точно в четири следобед.

Много от героите на тази улица се преселиха в отвъдното. Баба ми казваше на смъртта – Умрешката. Един ден, преди да настъпят големите промени в държавата и на улицата, тя дойде и взе баба. Идваха времена, в които не можеше да си оставяш ключа на вратата. Господ е бил милостив като е спестил това на баба, изпращайки й Умрешката. Вратите се залостиха. Чешмите пресъхнаха. Къщите овехтяха. Дървените пейки се изпочупиха. Децата пораснаха и се пръснаха по големия свят. Сега те живеят по булеварди и авенюта без имена, само с номера, без истории, без приказки. Ако зависеше от мен, бих преименувала улица „Отечество” на улица „Якуб”, с тайната надежда един ден пак да има приказка, която да накара хората да се върнат по домовете си.

Собственикът на последната къща от нашата улица се беше завърнал след четирийсет години емигрантство във Франция. Тя беше буренясала и омотана в паяжини. Баба ми го покани у дома на кафе и домашно сладко. Много искаше да разбере как изглежда животът на нашата улица в неговите очи след толкова време. Никога не можах да забравя думите на този човек. Каза, че много неща са се променили, но хората все още ходят с дървени налъми. Това беше присъда. Разбрах какво е имал предвид, когато се завърнах в моето Отечество, след много години отсъствие. Бях ходила на гроба на баба и на връщане минах през моята улица. Поседнах на една стара пейка. Затворих очи и оставих спомените да дойдат… Усетих мириса на цветята. Чух тихо течащата вода. Чух гласа на баба… Удари камбаната. Отворих очи. Възрастна жена идваше от ъгъла с китка здравец в ръка и отиваше към черквата. Когато мина покрай мен, чух познатия ми тропот на дървените й налъми. Оставих го да отзвучи в мен като последно ехо от миналото.

––––––––––––––––––––––––––––––––

* Бел.ред.: Името Якуб не е турско, не е и арабско, въпреки че разбира се има български и други мюсюлмани, които се наричат така. То всъщност е еврейско – Яякоб, като името на един известен библейски персонаж, който в Библията е Яков, а в Корана – Якуб. Както Авраам става Ибрахим в Корана, по арабска транскрипция; както цар Давид става Дауд, а еврейският цар Шломо става Соломон, а после Сюлейман. Както и Иисус, Месията, става Иса в Корана, а името Иисус всъщност е гръцка транскрипция на еврейското име Йошуа.

Детските рисунки, които са публикувани като илюстрации към разказа, са специално нарисувани за „Улица Отечество“ от осемгодишния Любомир Влахов от Асеновград. Те ни бяха изпратени от авторката г-жа Пеева.

.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Елена Пеева-Никифоридис е родена във Велинград. Завършила е Юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по Международно право. От 30 години живее в Гърция, където я отвежда нейният съпруг. През 2011 г. получава специалната награда за разказ на тема „Емигранти“ в конкурс на МФЖ – асоцииран член на ЮНЕСКО, Марсилия – Франция. През 2014 г. излиза първият й сборник с разкази „Коледно реване“. През 2015 г. излиза нейната „Книга за Ангел“ . Разкази на Елена Пеева са публикувани във ФАКЕЛ.БГ, GR INFO.GR, Либерален преглед – Германия. Разказът „Улица Отечество“ е предложен от Асоциацията на българските училища в чужбина да влезе в програмата на предмета по родолюбие на българските задгранични училища. (Във всяка държава този предмет се нарича по различен начин. В Гърция той е наречен „Аз обичам България“.)

.