Разказ от Алекс Болдин
.
Столовете, на които бе положен ковчегът, си стояха още в средата на стаята. Износената черга на пода бе събрана от нечии крака. Във вазата, все още пълна с вода, се гушеше самотен червен карамфил. Беше забравен в суматохата. Избелялото перде се люшкаше от вечерния вятър, нежно обгръщаше кристалния съд и вяло се хлъзгаше по прашния перваз.
Възрастният самотен мъж бе починал внезапно. Не се бе мъчил много. Отиде си от тоя свят тихо и скромно, както бе живял. Никой не знаеше как бяха минали последните му месеци. Посещаваше го само един съсед, също самотник като него. Те бяха приятели, бивши учители. Старецът бе преподавал история а съседът – математика. Общата съдба ги бе събрала духом.
Съседът знаеше, че старецът си водеше дневник. Няколко пъти на ден той отваряше една тетрадка със сини твърди корици и пишеше, пишеше… Какво пишеше, той не знаеше. Сега тази тетрадка лежеше до сами възглавницата. От нея се подаваше жълтеникава химикалка, мушната между листата. В дъното на стаята, покрит с прах, се гушеше малък телевизор. Старецът рядко го включваше. Не го интересуваха нито новините, нито филмите.
Беше му тъжно, като за изгубен стар приятел. Върна се от погребението, за да погледне за последен път познатото помещение. Трябваше да дойде някакъв далечен племенник на стареца. Реши да седне и да прочете нещо от дневника. Племенникът беше автомонтьор в близката авторемонтна работилница. Рядко се отбиваше, но когато дойдеше, старецът предпочиташе да остават насаме. Съседът излизаше и те започваха дълъг приглушен разговор.
Взе тетрадката отвори я в началото и се зачете:
16 август 2001 г.
„Пътят, който трябва да извървя, е дълъг. Той води на запад, към Македония. Мръсникът е някъде там. Ще го намеря. Той трябва да си получи заслуженото. Това, което стори на Калин в Белене, не може да се забрави. Утре ще тръгна. Имам малко пари за път, а за храна няма какво да му мисля. Само да го намеря…“
22 август 2001 г.
„Как ли е сменил името си? Коста Гавазов, с бенката над лявата вежда, няма как да не бъде разпознат. Колко душици погуби в лагера мръсникът и пак успя да се скрие. Такива гадове оживяват, а невинните хубави хора си отиват. Господи! Къде е твоята справедливост?“
28 август 2001 г.
„Нещо не му бяхме харесали на Гаваза. Биеше ни с повод и без повод. Имаше кожен камшик, който оставаше кървави белези по тялото. Много хора умряха от неговия бой. А Калин… Боже! Как може да се постъпва така с човек? Една есенна вечер Калин не се прибра в бараката. Беше много изнемощял, едва крепеше душа да ходи. Попитах за него. Никой не знаеше. На сутринта видяхме кървави следи пред свинарника. Един от лагеристите, може би от състрадание, страх или кой знае от какво, ми прошепна тихо на ухо: „Твоят приятел го изядоха свинете. Гаваза го преби от бой и го хвърли в кочината“.
Ужасих се, разтреперих се. С Калин бяхме приятели от деца. Заедно ни вкараха в лагера заради оня спор с велосипедите. Беше ни наклеветил нашият по-малък съсед Сотир Маринов. Чул ни да спорим. Калин твърдеше, че немските колелета били по-добри от съветските, а аз твърдях обратното. Копелето ни подслушало и написало донос в милицията. Не знаехме за него.
На сутринта, когато ни арестуваха, започнаха да ни налагат с юмруци. „Кажете сега кои колелета са по-добри, фашистките или тези на Великия Съветски съюз?“ После ни натовариха на закрити камиони и ни откараха в Белене. Дори не пуснаха близките ни да се сбогуват с нас. Калин беше забелязал Сотирчо да се крие зад съседската ограда. Каза ми и разбрахме какъв ни е грехът пред „народната власт“.
31 август 2001 г.
„Тежко беше в лагера. Имаше непосилни норми за изработване. Копаехме в кариера. По-слабите се разболяваха и умираха. Храната беше помия и не можеше да се яде. В нея пълзяха червеи.
Когато разбрах какво е направил с Калин, се заклех да отмъстя на Гаваза. Само исках да съм жив и да видя тоя ден.
Оживях. Бях един от малцината. Самият Господ ме поживи. Омразната власт падна. Много от онези престъпници се изпокриха така, че не можеше да ги открият. Някои избягаха на Запад. Други си смениха имената. Изчезна и Гаваза. Никой не знаеше за него.
Един ден племенникът ми, пътувайки през Македония, го видял. Бил се скрил в малко градче край Охридското езеро. Станал кръчмар.“
14 септември 2001 г.
„Приготвих се за път. Знаех, че не мога да нося оръжие, но ще взема стария семеен ловен нож. С него ще го приколя. Само да го намеря.“
18 септември 2001 г.
„Пътищата в Македония са по-добри от тукашните. Малка страна е, но по-добре си уреждат нещата. Градчето беше скътано в маслинова гора досам езерото. Уличките бяха малки, покрити все още с калдъръм. Бяха обаче чисти и пометени. Коли почти нямаше. Оставих таксито в началото на града и тръгнах към чаршията. Поразпитах тук там за кръчмата и я открих. Влязох. Зад тезгяха стоеше едно младо момче с току-що наболи мустачки.
„Къде е бай Косто?“ – попитах младока.
„Овде е, у цркво!“
Излязох. Черквата се виждаше в дъното на улицата. Беше малка, но спретната, цялата опасана с лехи от дребни цветя. Вратата бе отворена. Купих свещ и влязох. В полумрака, до иконостаса, пред голяма икона на Света Богородица, бе коленичил възрастен мъж. Главата му бе плешива. Той се молеше с тих глас пред иконата. Познах го. И на оня свят щях го позная.
Приготвих ножа. Ще го заколя в черквата! Пристъпих тихо зад него и тогава чух гласа му. Беше много скръбен глас… „Света Дево, прости ми греховете! Много тежки са! Много душици съм погубил, прости ми Света Богородице!“
Бях извадил ножа, стоях зад него и чаках да се изправи…
Тогава нещо ме хлъцна в сърцето. Зададох си въпроса: „Той е убиец, но аз бих ли станал също убиец? Мога ли да го сторя? Имам ли право да съдя? Съди само Господ!“
Не можах да го направя… Една висша сила беше спряла ръката ми… Тръгнах си тихо без да ме забележи…“
22 септември 2001 г.
„Вчера дойде Кирчо, племенникът ми. Седнахме на салатка с ракийка и между другото той каза: „Чичо, излизал ли си скоро из града? Знаеш ли, че онова подло копеле, което те вкара в Белене, ще става депутат. Целият град е разлепен с плакати на лика му. Успя да си купи диплома и сега е в листите на ДПС.“
Нещо ме сряза под лъжичката. Спомних си всичко, като на бавен филм – боят в милицията, камионетката за Белене и мръсния му поглед на онова съседче. Нямам вече сили да направя нищо. Няма кой да отмъсти за мен и Калин.
Кирчо ме погледна, забеляза пребледнялото ми лице, досети се за мислите ми и каза: „Бъди спокоен, чичо. Остави го на мен тоя гад, ти си гледай живота и не се притеснявай… Ще му измисля нещо, дето заслужава…“
28 септември 2001 г.
„Не ми е добре. Не мога да спя. Вероятно трябва да ида на лекар. Ще се обадя на съседа Иван да ме придружи…“
С това дневникът свършваше. Иван го затвори. Погали корицата и въздъхна. Една голяма болка се криеше в тези страници, много голяма.
Вратата се отвори. Влезе племенникът на стареца. Здрависаха се и той седна на ръба на леглото.
– Нека да пуснем за малко телевизора, а? Дават вечерите новини.
После стана, включи малкото телевизорче и намали звука.
Новините току-що бяха започнали. Говорителката съобщаваше за някаква катастрофа: „На главен път No79 тая сутрин катастрофира черен джип марка „Сузуки“. Това беше личният джип на кандидат-депутата от ДПС Сотир Маринов. Пътникът е загинал на място. Следствените органи са открили неизправност в спирачната система. Преди да тръгне за столицата, автомобилът е минал на ремонт. Не е известно къде е правен ремонтът. Прокуратурата е повдигнала обвинение срещу неизвестен извършител…“
Кирчо въздъхна и тихо пророни: „Отиде си и тоя гад…“. После стана, изключи телевизора и се зае да чисти стаята.
Съседът Иван се канеше да си тръгва. Погледна към прозореца, където вятърът люлееше пердето. Вазата с карамфила си стоеше самотно и унило. Червеното цвете бе клюмнало с пречупена дръжка.
.
7.09.2015 г.
Враца
