Законът. Правото. Моралът

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

ЗАКОНЪТ. ПРАВОТО. МОРАЛЪТ

Тафтологичното Марксово определение на Правото като въздигната в закон воля на господстващата класа оправдаваше в течение на десетилетия своеволията на плутократичния комунистически партиен елит. Под „право“ ТЕ разбираха не друго, а своето „класово“ (по-скоро кастово) законодателство и законоприлагане.

Така уточнено, определението звучи съвсем абсурдно:
„Законите са въздигната в закон воля на господствуващата класа“.

Този нонсенс все още има своите поддръжници и днес – не толкова в теорията, колкото в практиката. Което проличава особено релефно в законотворчеството на т.нар. „Преход“ от държавен капитализъм (комунистически социализъм – вид феодален атавизъм) към „пазарен капитализъм“ (според практическото му осъществяване – номенклатурен непотизъм, грабеж и необуздан демоцид – държавен геноцид).

Мафиотската законодателна практика първо блокира каквато и да е отговорност за комунистическите, и покрай тях – на останалите крупни престъпници. Необезпокоявани доживяват преситените си с награбени материални блага номенклатурни престъпници, докато неотвратимите природни закони не ги отнесат в небитието.

Техните непотични наследници споделят пари, влияние и власт с подобните им новоизлюпени мафиоти. Постовете им във властта са бетонирани с неморални закони, възпроизводството им във вреда на обществото е гарантирано с безпощадна държавна и мафиотска принуда. Вътревидовата деградация се разгръща с пълна сила и създава все по-уродлива и по-ненаситна каста на „богоизбрани“ човекоподобия.

Политическата система на демокрацията, дошла на смяна на марксовия комунистически обществен ред, за жалост се оказа инкубатор на все по-отдалечаващо се от Правото и морала законодателство. Т.нар. представителна демокрация позволява на демагозите („народните водачи“) предизборно да обещават правосъобразно законодателство, а след овластяването си от електоралния вот да създават законодателство, обслужващо плутократичните им спонсори.

Тази схема е особено действена в социуми с преобладаващи клептократични нагласи, където своето си е свое, а чуждото и общественото – сиреч държавното – подлежи на разграбване. Като разграбването обхваща периметъра от спонтанните цигански набези над чуждата реколта и над самотни бедни пенсионери по обезлюдените села до корупционните схеми по източване на цветущи предприятия, доведени до фалит и продадени за жълти стотинки „на когото трябва“ (препродадени по-късно за много милиони).

Всичко това – под премрежения поглед на демократична Европа и световната демократична общност, удобно прикрити зад щита на „политическата коректност“. Същата „политическа коректност“ – тази удобна фасада на демокрацията, която ни най-малко не се смущава при корупционните им, взаимоизгодни взаимоотношения с тиранични, откровено антидемократични партньори. Користолюбието загърбва всякакъв морал, пък бил той и претенциозно демократичен.

Очевидно докато демокрацията не престане да е гостоприемна среда за проверената от времето и доказала своята ефективност демагогска схема на предизборни обещания и последващото им отплуване в Лета, ще работи безотказно. Демокрацията в този й вид не предлага механизми, при които да възникне и се утвърди конкуренция между пределекторални проектозакони, предложени от отговорни за следизборното им въплъщаване и прилагане лица и/или групи. („Обещаването не е като даването…“ – успокоили Манго подпийналите сватбари).

Демократичните избори всъщност са състезания по надлъгване, при които обещаващият нито има намерение, нито пък плутократичните му спонсори ще му позволят да осъществи обещаното пред гласувалия му доверие електорат. Напротив, в нормалния случай новоовластените демагози създават и прилагат закони и практики, диаметрално противоположни на обещаното преди поредните предрешени демократични избори.

И това не е някакво ново явление, характерно само за времето, в което живеем. Първообразът на демокрацията – атинската – е образувание, изникнало върху експлоатацията на робския труд от 40-хилядно свободно демократично гражданство, обгрижвано от 400-хиляден робски контингент. Древноримската демокрация отразява същите параметри. И при двете е налице плутократичен елит, средни и дребни собственици, и огромна маса обезземлени селяни, приели гордото звание „граждани“ на републиката. Всъщност думата е за „охлос“ в Атина и за „пролетарии“ – хора без собственост, наричани още и „паразити“ – в Древен Рим.

И едните, и другите били на котлова храна при богати „благодетели“ – плутократи, срещу което били на разположение на последните при поредните гласувания на нужните на спонсора им закони (пряко – в първите няколко месеци в Атина, и опосредувано – след възникване института на демагозите, известен днес като представителна демокрация).

Низшите страсти на това „свободно“ гражданство се илюстрират от лозунга му „Pacem et circenses“, сиреч „Лапане и зяпане“ (буквално – „Хляб и цирк“). След като се възторгвала от хвърляните върху цирковата арена на разтерзание от изгладнели хищни зверове християни или пленени роби, опиянената от кръвта на жертвите демократична тълпа с благоговение отдавала „гласа“ си в интерес на крупния робовладелец – неин спонсор.

Погледнат в такъв исторически ракурс, законът се оказва нормативно закрепена, силово гарантирана и материално обезпечена воля, отразяваща съотношението на силите между господствуващата в конкретния момент социална прослойка (група, каста, клика) и противостоящите ѝ групировки в обществото, при налагане нейните интереси в съответната сфера на обществените отношения.

Законът е толкова по-стабилен и дълговечен, колкото съдържанието му е по-приемливо за по-широк кръг заинтересовани от неговото прилагане обществени среди, т.е. колкото по-всеобхватен е отразеният в него консенсусен интерес.

Или казано другояче: стабилността на закона е в правопропорционална зависимост от съответствието му с Правото, т.е. с неговата правосъобразност. Най-уязвими, изискващи най-грубо насилие при въдворяването им, са противоправните закони, отричащи общочовешкия морал. Те имат само временен успех, след което рухват под напора на вътрешно присъщите им противоречия, изразени преди всички в несъответствието им с основополагащи принципи на духовността, природата, прогреса, нормалната човешка същност.

Законът, или по-скоро прилагането му, се оказва мъртва буква без задължително наличната в нормата му и ефективно прилагана санкция, осъществявана от съответни държавни органи – армия, полиция, фиск – въобще силова бюрокрация.

Но само наличието на санкционна съставка в нормата на закона не е достатъчна за действеното му прилагане. Формалното присъствие на санкцията, неподкрепено от воля за налагане на диспозицията (онова, което е разпоредено да се върши или пък е забранено да се прави) принизява закона до къс непотребна хартия.

Подобна например беше съдбата на Глава Трета от Закона за собствеността на гражданите, формално надживяла тоталитарния социалистически режим и представляваща превъзходен инструмент за възпиране и отсичане от корен на възникващата и бурно разрастваща се мафиотизация на българската държавност. Ръководени от тясно егоистични интереси, всички политически сили след т.нар. „10 ноември 1989 г.“ предпочетоха да игнорират наличието на това ефикасно средство, докато се стигна до сполучливо формулираната от проф. Янко Н. Янков-Вельовски констатация, че „Всяка държава си има мафия, само българската Мафия си има държава“. Прах в очите на населението-електорат беше имитацията на някаква антикорупционна дейност от целенасочено неефективната, оперетно-вариететната „Комисия Кушлев“.

Intuito personem e най-порочната и перверзна практика на законотворчество. Представлява приемане, прилагане и силово налагане на нормативни уредби, обслужващи интересите на отделни корумпирани лица или/и мафиотизирани групировки, в ущърб на преобладаващата част от обществото. Прегръщането от законодателя на тази практика представлява сигурен знак за мафиотизиране на държавните власти – законодателна, изпълнителна и съдебна.

Задаваните от плутократите параметри на подобни закони разрушават из основи всеки опит за изграждане на правова държава. Тогава начело на държавата застават фигури от мафиотския контингент, за които ръководно начало е волята на могъщите финансови плутократи, които и са ги поставили там, за да изпълняват марионетни функции.

Като се добави и марионетната същност на „четвъртата власт“ – медийната индустрия, се очертава картина на безнадежност и предизвестен провал на държава, народ и нация – доколкото последните въобще са успели да изкристализират и/или да се съхранят в подобна отровена социална, политическа и икономическа обстановка.

Аксиоматично наложеното в теорията схващане, че законът и моралът не са синоними, намира все по-атрофиран израз в практиката на законотворчеството и законоприлагането. Законодателството все повече изобилства с разпоредби, нямащи нищо общо с общочовешкия морал. Дирижирана световна тенденция е приемането и налагането на закони, разрушаващи устоите на основната клетка на човешкото общество – семейството. Фрапиращ пример в този аспект е признаването на еднополови бракове, с всички произтичащи от това специфични рискове за човешкото възпроизводство и прогресиращо нарастване на девиациите, каквито винаги са съществували, но до наше време не са били правени опити природни различия и закони да се изличават с правни разпоредби.

Колкото по-малко и въобще липсващи са допирните точки на конкретния закон до общочовешкия морал, толкова по-унищожителни са последствията от действието му (на закона) върху съответното общество. В крайна сметка неморалният закон е обречен, но пораженията, които нанася, остават, като налагат огромни усилия по преодоляването им.

Неморалният закон по принцип е създаван, за да обслужи определени, също неморални, интереси. „Dura lex, sed lex“, са казали древните римляни. Тук внушаваната заплаха е, че неморалният закон е нещо по-добро от липсата въобще на закон. Също като лошата, неморална власт, която била по-малкото зло от липсата въобще на власт.

Налагането на подобни непререкаеми от демокрацията аксиоми води до неограничена разюзданост на социалната перверзия, присъща на плутократичните елити, държащи лостовете на властта в съответния социум. Така лавината на скараното с морала законодателство расте застрашително и затрупва под мощните си слоеве все повече свободни от нормативно регулиране обществени отношения. Бумът на юридизацията им обикновено е съпроводен именно с отдалечаването от общочовешкия морал и угаждане на тесногрупови или дори конкретни личностни интереси.

Особено активна в тази насока е постоянно растящата и самовъзпроизвеждаща се държавна и общинска бюрокрация. В търсене на все повече средства за издръжката си и за своето процъфтяване и материален просперитет, тя налага немислими доскоро тегоби за свободни от нормативно регулиране действия, състояния или бездействия.

Упорито прокарваната в теорията теза, че законът не е длъжен да се съобразява с морала, води своето начало от тираничните режими на древността. Особено разюздани са проявните ѝ форми в епохата на тоталитаризма. Едва ли е случайно, че за хегемон беше провъзгласен пролетариатът. Разбира се, това беше само камуфлаж, зад който бяха скрити групови интереси на безскрупулни плутократи.

Друга методично насаждана „истина“ е твърдението, че общочовешки морал не съществува, че моралът е класова категория, че е исторически и демографски обусловен. Тази платформа представлява изходна позиция за множество противоречащи на общочовешкия морал законодателни инициативи и практики, обслужващи маргинални групи и слоеве. Родена в мозъците на претендиращи да са ментори на човечеството крайно егоистични личности – главно привърженици на комунистическата идеология – тя обрича на тотална деградация всеки социум, който би имал неблагоразумието да ѝ се довери. Рано или най-често късно нейната несъстоятелност изплува на повърхността и често пъти връщането към нормално битие става невъзможно или поне изискващо непомерни усилия от страна на потърпевшата общност.

Бездумно прокламираната незадължителност (т.е. неподкрепена със санкции) на моралните норми като антитеза на задължителността (т.е. гарантирана с държавна принуда) на законовите норми е една от най-пагубните заблуди на теорията и нейното въплътяване в законотворческата практика. Всъщност, ако санкцията на законовата норма нерядко остава само празен звук от парламентарната трибуна, то санкцията на морала е неотвратима.

Спекулират с бързодействието на законовата санкция и пренебрегват отложените във времето последствия от нарушаването на морала. Например необузданият промискуитет в едно поколение води до изразходване на психосоматичните сили на мъжкия организъм и опедерастяването на следващите поколения.

Както Народът мъдро е отбелязал, „Бог забавя, ала не забравя“. Велики империи са се сгромолясвали и тепърва ще изчезват от хоризонта на историята именно поради пренебрегване неотвратимостта на последствията от игнорирането на общочовешкия морал, особено в законодателството.

Ако трябва да перифразираме мъдрата мисъл на граф Лев Николаевич Толстой за семействата, бихме заключили, че всички сполучливи общества са такива поради възприемането на триединството „Морал – Право – Закон“, докато всички обречени общества са такива поради отричането на която и да е съставна част на това триединство.

Николай Гусев