Интервю на Косара Белниколова с Петър Стаматов,
Управляващите лицемерничат – електронното гласуване можеше да е факт и без референдум
В родината от глад и от липса на алтернатива хора продават гласа си
Липсата на вяра превърна народа в безучастни свидетели и пасивни наблюдатели, казва пред Faktor.bg Петър Стаматов
.
– Г-н Стаматов, какви са нагласите на българите зад граница за референдума за електронното гласуване?
– Не бих искал да правя генерални заключения, затова ще ви отговоря за Чикаго. Независимо от важността на въпроса за нас, българите в чужбина, не очаквам тук активността да бъде значително по-голяма от обикновено. Секциите за гласуване в района на града и предградията са рекордните 6 на брой и могат да поемат безпроблемно поне 20-30% по-висока активност от тази на миналите избори, но… както не веднъж съм подчертавал в други публични изяви – не може управляващите да се сещат за нас само като за електорат и само пред избори, и да се очаква масовост. Ето защо предполагам, че както и в други избори, поне 95% от българите в Чикаго, града с най-много сънародници извън страната в световен мащаб, вероятно няма да се включат.
– Смятате ли, че ако се въведе електронен вот, това би повишило избирателната активност на българите в чужбина? Възможно ли е така да се спре купеният вот, който става все по-масов?
– Несъмнено избирателната активност чрез електронен вот би се повишила, но вече споменах – не е възможно да очакваме активност веднъж на 4 или 2 години.Подчертах това, впрочем, и на срещата в Чикаго с външния ни министър Даниел Митов (https://www.eurochicago.com/2015/10/daniel-mitov-v-tchikago-2/), провела се в началото на месеца. България, за разлика от съседите ни, не провежда активна политика с диаспората и е съвсем основателно това, че българите в чужбина да са по-неангажирани със случващото се в родината, отколкото са например гръцките емигранти или дори емигрантите от Македония.
Колкото за купения вот, това е голям проблем, тъй като каквато и надеждна система да се въведе, никой не може да бъде спрян да продаде гласа си, ако го поиска. Хората в България, които продават гласа си, са доведени до такова положение и от глад, но и от това, че реално не виждат алтернатива. За какво обръщане на вота може да става дума, след като в парламента сме свидетели на политически театър и уж има управляващи, опозиция и дори реформатори, но всички са готови на „исторически компромиси“ и го правят единствено, за да останат по-дълго в НС?
– Имате ли опасения, че хакери лесно биха пробили системата, каквито са най-често срещаните доводи против този метод на гласуване?
– Никой не може да гарантира 100% сигурност. Вижте, хиляди са хората по света, които като мен не обичат да летят със самолет, но когато е необходимо, го правят. По-страшното е, че народът ни е загубил вяра. И то до такава степен, че липсата на вяра ги е превърнала в безучастни свидетели и пасивни наблюдатели.
– Как си обяснявате факта, че в България срещу електронното гласуване са партии като БСП и „Атака”?
– За „Атака“ всичко вече е ясно – те са лидерска партия и утре ако Волен се събуди болен и каже обратното на това, което става днес, е ясно какво ще се случи. А на БСП електоратът му е проблемът. Средната възраст на избирателите им.
За мен е по-важно да се подчертае, че партиите от управляващата коалиция, които уж не са против електронното гласуване, лицемерничат. Иначе то би могло вече да е гласувано в Народното събрание и да е влязло в Изборния кодекс. Или да е залегнало, поне като законопроект за изменение и допълнение на този кодекс.
Нещо повече – ако действително партии, коалиции и инициативни комитети се представяха за това, което са, то запитайте ги защо никой от тях не повдигна въпроса за гласуване по пощата за българите в чужбина, или поне за нас в САЩ и в Австралия, където разстоянията до изборните бюра са най-големи?
Гласуването по пощата е далеч по-разпространено от електронното по света (в САЩ също е в употреба) и струва далеч е по-евтино за държавата. Например, вместо да имаше нужда от откриване на 6 секции в Чикаго и изпращане на вероятно толкова служители от България, то ние можехме спокойно да пратим в писма бюлетините си седмица преди изборите на адреса на консулството в града ни. А в деня на изборите в присъствието на само една комисия да се отвори пощата и да се преброят бюлетините. Така в изборите щяха да могат да участват при желание много повече хора и от по-далеч. При това за много по-малки разходи.
– Какво мислите за политическата ситуация в България?
– За политическата (и съответно икономическата) ситуация в страната говори пътникопотокът на Терминал 2. Хората „гласуват с краката си“, независимо, че и кризата в Европа не е малка. Ще повторя, както и друг път съм казвал – няма как да бъде иначе, след като „политиката“ в България отдавна е бизнес, и то най-добре работещият и печеливш. (https://www.eurochicago.com/2015/10/da-glasuvam-ili-ne/)
От положението има един изход – спасението ще настъпи, само ако превърнем участието в политиката в служене, в гражданско задължение, като се въведат кратки еднократни мандати, и има възможност да се отзовават депутатите. И нека българите от чужбина да могат да се кандидатират също, но ако бъдат избрани, да бъдат задължени да живеят в България и да носят отговорност поне още 10 години след мандата си. Пък ще видим дали тогава ще се образуват все нови и нови, стотици партии, за които вече е трудно да влязат в регистъра, понеже много имена се повтарят.
– Ще има ли изненади след общинските избори, очаквате ли проблеми за сънародниците ни в чужбина, които искат да гласуват?
– В България очаквам още много нови скандали, купен и кооперативен вот, но генерални промени не вярвам да се случат.
А за организацията на изборите в чужбина отговаря МВнР, които с времето натрупаха опит и едва ли ще има много проблеми. Въпросът е колко от нас ще отидат да гласуват – защото този референдум ни засяга лично, но първо, както вече казах, трябва да има едно по-активно отношение от страна на държавата към българите в чужбина не само по време на избори. И второ, парите, отпускани за информационната кампания за този референдум не отидоха за това разпиляната навсякъде по света българска диаспора да се информира по-добре, и активните българи зад граница ще разчитат пак главно на собствените си сили.
– Впечатли ли в с нещо тази предизборна кампания, повечето хора я оценяват като вяла. На какво се дължи това?
– Отстрани си личи, че статуквото е доволно от ситуацията и не са му необходими никакви големи промени. А референдумът се оказа начин да се усвоят по 40,000 лв. за всяка партия, коалиция и инициативен комитет, регистрирани в ЦИК за него, които са няколко десетки. Доказателство за това е законното, но и скандално раздаване на медийните пакети, за което и ние писахме: https://www.eurochicago.com/2015/10/pismo-institutsii-referendum/.
– Защо според Вас отпаднаха два от първоначалните три въпроса на референдума, това не е ли подмяна?
– С отпадането на тези въпроси партиите бламираха президента. Бламираха и народа си, в известен смисъл. Като привърженик на директната (пряката) демокрация, аз съм за това въпросите да не са само 1 или 3, а да са многократно повече. Макар че е важно и как и какви въпроси се задават – въпросът за задължителното гласуване би имал смисъл, само ако бъде поставен заедно с въпрос за въвеждане на Blank ballot (Белия вот, бюлетина „Против всички“). https://www.eurochicago.com/2013/11/protiv-vsitchki-izbor/
– Какви са най-големите проблеми на българската общност в САЩ, които остават нерешени?
– Моята голяма болка и болката на нашето издание са залегнали в закон, приет преди повече от 15 години, според който трябва да има „Консултативни обществени съвети на българите в чужбина“, но всичко е останало в бъдеще време. (https://www.eurochicago.com/2015/08/shte-badat-li-os/)
Оказва се, че вече 15 години у нас няма политик, който да застане зад закона и да го изпълни. Причини винаги се намират, разбира се. Обзалагам се, че сред политиците у нас в България на пръстите на едната ръка се броят хората, които са чели и сега знаят къде се намира в интернет, приетата преди повече от година „Национална стратегия за българите по света“. За какво по-нататък да говорим, след като съм сигурен, че почти никой не се сеща и кой вицепремиер отговаря за българите зад граница. И как да си спомним, че това е г-жа Меглена Кунева, след като самата тя не спазва тази държавна Стратегия, въпреки многократните ни напомняния. (https://www.eurochicago.com/2015/04/kuneva-samo-po-zdoi/)
Последният пример е свързан с външния ни министър Даниел Митов, които не спази обещанието си от посещението си в Чикаго и нямаме отговор на наше писмо до него, касаещо споменатите Обществени съвети, което лично му връчихме.
И преди съм го казал – не знам за по-добро капиталовложение и по-възвръщаемо от това, което се прави за образованието в страната и за емиграцията навън.
Бюджетът за Държавната агенция за българите в чужбина и училищата зад граница е заедно под 5 милиона, а от чужбина се връщат, под формата на преводи, поне 2,000,000,000 лв. Годишно. (Според шефа на ДАБЧ, в съседната Румъния са заделили 95 милиона за държавна дейност за румънците зад граница).
.
