Публикуваният по-долу текст е написан от Божидар Симеонов, ученик в 12-ти клас в Българското училище към посолството ни Лондон. Това е едно есе, което Божидар е посветил на своята любима учителка по литература, г-жа Здравка Момчева. „От една страна сме радостни, че децата ни са толкова умни, задълбочени, истински – от друга, свиваме души, защото младостта би трябвало да има сила и оптимизъм, за да среща трудностите, а в случая – болката им е равносилна на тази, която носим ние, възрастните.“ – пише във връзка с това есе директорката на училището, г-жа Снежина Мечева.
Защо съм тук? Какво е призванието ми? Кой съм аз? Въпроси, които си задавам ден след ден, но защо?
Да преследваш мечтите си или просто да съществуваш, водейки еднообразен живот? Да се бориш или да се откажеш? Да се страхуваш или не? Да мразиш или да обичаш? Това са просто част от въпросите, които се въртят като вихър в главата ми.
Защо? Къде? Кога? Как? Какъв е смисълът? Къде ще намеря спокойствие и щастие? Как да постигна това, което желая? Кога ще порасна? Може би, когато угасна?
Всеки ден ние си задаваме едни и същи въпроси, на които не намираме отговор, а го търсим всяка секунда, всяка минута, всеки ден. Защо? Може би, за да открием истинската си същност – призвание. А не губим ли прекалено много от безценното и незаменимо време, за да търсим истината?
Да изгубиш част от себе си, за да намериш и откриеш друга? Парадокс, може би… Въпроси…
Тези толкова малки на пръв поглед незначителни неща, които всъщност са склонни да създават, да разрушават, да губят или печелят войни.
Дали без въпросите щяхме да живеем по-добре? Щяхме ли да знаем всичко, от което имаме нужда и искаме ? Било то за материални блага или духовност. Може би – да, може би – не. Никой не знае.
Някой ден може и да намерим отговорите на тези въпроси, които мъчат умовете дори на светилата в науката. Но искаме ли да намерим отговори, трябва да ги намерим заедно, не като самостоятелни единици, а като едно цяло.
Защо не познаваме себе си и хората около нас ? Защо вървим с наведени глави, а говорим, че сме добре? Защо винаги завиждаме? Защо винаги искаме повече от това, което имаме ? Защо винаги пожелаваме богатството на ближния? Та в крайна сметка, независимо дали сме най-богатите или най-бедните, всички свършваме на едно място.
Осъзнахме ли, че всички трябва да бъдем единни, осъзнахме ли, че трябва да си помагаме, осъзнахме ли, че трябва да бъдем поне малко хора? Научихме ли се да обичаме и да правим добрини, които да раздаваме? На тези въпроси, отговорът е НЕ, с малки изключения. Защо?
Защото сме лоши. Осъзнаваме го късно. Късаме си от болка душата, но отново не правим нищо, за да променим себе си, него, нея, тях, положението си, поведението си. Защото нямаме смелостта да сложим точка там, където отдавна е трябвало, а ние винаги сме слагали запетая.
Все сме забързани за някъде, все нямаме време за малките – големи неща и изпускаме мига.
Заслужаваме ли това, което имаме? Имаме ли морал в себе си, имаме ли ценности, приоритети, принципи? Изгубихме ли човешкото в себе си? Кога станахме по-велики от Бог, че да пишем Името Му с малка буква, а на простака с главна? Да не би да сме изгубили вярата си или само тя ни остана?
Църквите са празни. Тъжно. Може би сме вярващи само пред другите, за да се покажем, за да бъдем оценени и харесвани за това? А ако сме вярващи, защо стените на болниците са чували много по-искрени молитви, отколкото са чули стените на църквите или джамиите, или синагогите? Какво мислите вие?
Защо сме жестоки, груби, неблагодарни, злобни и все фиксирани в чуждите несъвършенства?
Може би много хора биха достигнали до моите разсъждения, стига да си зададат някои от въпросите, които аз не само написах, а и отново си зададох.
Нека да се помолим за по-добри дни. За по-човечно бъдеще. За отговорите. За това, да открием себе си и да станем добри.
.
Божидар Симеонов
Амин!