Каймакчаланската битка през 1916 г. – забравена епопея на българския войник през Първата световна война
През есента на 2015-та се навършват 100 години от участието на България в Първата световна война – резултат от желанието на отечеството ни да довърши своето обединение. Започнало с Балканската война през 1912 г., то остава незавършено поради злополучният край на последвалата Междусъюзническа война от 1913 г. В пламването на големия европейски пожар през 1914 -та българските политици виждат шанс за държавата ни да получи териториите, населени с българи в Македония, Тракия и Добруджа, останали извън националните предели. А това не би могло да се осъществи само с политиката на неутралитет, която първоначално поддържаме. След продължително изчакване и притегляне на шансовете на двете воюващи групировки: Антантата (или Съглашението, състоящо се от Англия, Франция и Русия) и Централните Сили (Австро-Унгария, Германия и Турция), България се намесва на страната на последните.
С бързи и решителни действия, само за няколко месеца през 1915 г., българските войски разгромяват сръбската армия и освобождават Вардарска Македония. Отечеството ни най-после познава радостта на обединението, чакано от 1878 г. насам. Победоносните български войни достигат сръбско-гръцката граница, където по заповед на германското съюзническо командване спират. Тук, по протежение на границата изграждат Солунският фронт, на който в следващите три години ще водят сражения с обединените сили на Съглашението (Англия, Франция, Русия и Италия), към които са придадени и остатъците от сръбската армия.
Връх Каймакчалан, висок 2524 метра, е най-високият връх на планината Нидже, която затваря Битолското поле и е естествена силна отбранителна позиция. След завладяването му той е преименуван на вр. Борис, в чест на българския престолонаследник княз Борис Търновски. Върхът е гол, покрит само с алпийска растителност и се характеризира със суров климат, постоянни мъгли и ранно настъпваща зима. По склоновете му, прорязани с уврази и скали, изгражда своите отбранителни позиции(окопи и телени заграждения) Трета Балканска дивизия, състояща се от 11-ти Сливенски полк, 24-ти Черноморски, 33-ти Свищовски, 43, 46, 56 и 58 пехотни полкове, заедно с четири артилерийски батареи. Неин командир е полк. Алекси Попов, родом от Малко Търново. Срещу тях се изправят две сръбски дивизии, усилени с френски батареи, 2-ра и 4-та руски бригади, снабдявани по преминаващата наблизо ж.п. линия непрекъснато с муниции. След безредното си бягство на гръцкия о.Корфу в края на 1915 г., сръбските войници са преоборудвани и са отпочинали. Те наброяват 120 000 души и са с огромно желание да се включат в битката за Битоля, за да измият позора от бързия си разгром.
Епопеята на Каймакчалан е може би единствената битка в световната военна история, водена на такава надморска височина. Сраженията започват на 12-ти септември 1916 г. и продължават до края на месеца. Със заповяданата атака на Каймакчалан Съглашението има за цел да облекчи положението на Румъния, която се включва във войната към Антантата, след като й обещават Трансилвания. Целта е да се пробие българската отбрана и да се напредне по долината на р. Вардар, а оттам – към София, като се принуди България да капитулира.
Огънят на съглашенската артилерия е безспирен и подлудяващ. В резултат на безмилостното бомбардиране връх Каймакчалан загубва 10 метра от височината си. Въпреки ужаса на десетките френски и сръбски оръдия, българските войници отбиват 60 атаки на противника.
Каймакчаланаската епопея продължава цели осемнадесет дни. Върхът преминава от български във сръбски ръце на няколко пъти. За жалост българската артилерия е принудена да пести снарядите, за разлика от противниковата, поради трудното си планинско снабдяване. Липсват изградени укрития и защитниците са принудени да се крият зад скалите и ямите, изкопани от бомбите. Ето какво си спомня командващият позицията полк. Богданов за тези паметни дни: “ …град от хиляди разни калибрени снаряди и множество мини се изсипваше ураганно над него и го превръщаше в грамаден кипящ котел. Целият връх бе пламнал, земята кънтеше. Нашите защитници, останали само с две картечници, сгушени в полусринатите окопи, с пушки в сцепенените си ръце, очакваха последния момент – атаката на врага, за да го срещнат на нож.“ (1). На 22-ри септември завалява дъжд, а после и сняг, придружени със студени ветрове. Окопите на позицията се заледяват. Към загиналите до този момент сега се прибавят и много измръзнали. На 30 септември 1916 г. сърбите, получили допълнителна помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-ти пехотен полк внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите си и своите другари. Унищожен е 3/4 от офицерския състав. Българските батареи на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не могат да се поднесат. Мълчат и окопите, в които на вечна стража са останали само мъртвите герои. На 30 септември българските войски се изтеглят на север. Сръбските войски заемат нашите позиции, но не могат да разширят настъплението си и се окопават тук. Руините от българския параклис на върха днес
В тази епопея българската армия дава следните жертви: загинали 1876 войници, 51 офицери, 5941 ранени войници и 126 офицери. Загубите на 11-ти пехотен Сливенски полк, гръбнакът на българската отбрана на върха, по релационните дневници са 23 убити офицери (+1 починал в болница), 39 ранени офицери и офицерски кандидати, 3 полудели, 1 безследно изчезнал. Войници: ранени и контузени 1901, убити 524, безследно изчезнали 112, парализирани 7, оглушели и онемели 62, полудели 3, пленени 22. (или 3/4 от състава на полка). (2). Жертвите на сърбите варират от 2500 до 3800 (няма точни данни). Загиналите българи са погребани в общо гробище на върха, следите на което към днешна дата са заличени.
Понастоящем на върха има сръбски параклис, построен през 1928 г., както и костница, в която се предполага, че освен тленните останки на сръбски войници има останки и на българските защитници на Каймакчалан. През краткото българско управление на Македония (1941-44 г.) е изграден и български параклис. За жалост, той по-късно е унищожен от югославските власти, който са нямали търпимост към нищо българско. Днес споменът за нашето присъствие на върха се изчерпва с три полуразрушени стени, останали от параклиса,както и от все още намиращи се остатъци от снаряди и гранати, магазини на пушки и патрони.
Няма как и с какво да си обясним забравата, която тегне над тази епопея. Не са виновни само идеологическите постулати, които някога, а за жалост, като че ли и днес, налагаха подобни събития да се заобикалят в часовете по история. Виновни сме и ние, потомците – вчерашни и днешни – че сме позволили името Каймакчалан да бъде почти напълно изтрито от националната и от родовата ни памет. Наближаващата 100 годишнина е добър повод да се обърнем назад и да сторим каквото е нужно, за да поправим тази несправедливост. Как точно? По най-естественият начин – като поставим липсващият толкова години паметен знак на върха и се постараем колкото се може повече хора да се запознаят с тази страница от историята ни. Тогава ще бъдем малко по-достойни да се наречем потомци на онези славни мъже, които като спартанци не пожалиха живота си за България.
И нека накрая чуем част от спомена на оцелял участник в битката, подписал се само като Валентин:
„Цял треперя при спомена за теб, Каймакчалан – свещена българска Голгота… По-силна от библейската Голгота…И вечер, щом месец изгрее и сутринта щом разлее меките си дипли, по самия връх Каймакчалан се долавя неговата сянка – сянката на българския войн…Спокоен и горд, взора му се губи някъде на север…И чака…чака нас, живата стража на нашата родина, да спасим от поругания свещената памет на нашите герои, останали там.. .на нашата Голгота!“ (3)
Василен Васевски,
в. „България“
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* В Чикаго започва сформиране на инициативен комитет „Каймакчалан ‘2016“ за отбелязване на стогодишнината от битката и поставяне на паметен знак на върха през следващата година. За контакти: [email protected], тел. 773-865-7400
(1), (2), (3) : Цитатите са от книгата на Георги Кременаров „Единадесети Сливенски пехотен полк по пътя на безсмъртието: 1885 – 1945 г. „, Пловдив, 2013 г.
.
