Опитвам се да си спомня кога за пръв път ме жегна тази болка. Страхувам се, че това стана при един разговор с най-добрият ми приятел от студентските години – доктор Илиев, или за мен Ево.
С Ево се срещнахме на една студентска бригада в Пазарджик. Всяка вечер след работа в консервният завод бъдещите лекари се забавлявахме в лагерната дискотека на открито. Тогава на мода беше брейкът. Всички бяхме майстори на специалната брейк стъпка, а върхът на сладоледа беше да направиш някакъв невъобразим флик-флак на дансинга, за да събереш очите на колегите и най-вече на колежките.
На една от дискотеките видях Ево – гол до кръста, свиващ бицепси пред мацките, и си спомням как си помислих „Този пък за какъв се мисли?“. После се запознахме и станахме приятели. Пихме червено вино, ядохме пръжки, ходехме по курви… Първият и единствен път, когато съм ходел по курви, беше с приятеля ми Евлоги. Някой ден ще ви разкажа.
А после се запознахме със свестни момичета, за които в последствие се оженихме. Започнаха да се раждат децата. Тогава вече бяхме двама млади семейни български доктора, всеки със своята си кариера пред него, но в свободното време винаги заедно на маса.
Така беше. И този човек съдбата избра да ми нанесе първия удар в емигрантското сърце. Не мога да разбера защо точно той. Ево е самият такт. Израснал в провинцията, той никога с никого не разговаря на лични теми. Ево изпитва някакъв панически страх да навлиза във вътрешното пространство на другите, или пък да ги допуска тях неговата душа. Забелязал този страх, аз понякога се забавлявах, поставяйки го в ситуации, от които ми се струваше невъзможно да се измъкнеш, и наблюдавах виртуозните му трикове. Смяна на тема, отвличане на внимание и безброй други фокуси, за да не се говори за нещо неудобно. Понякога Ево се прави на разсеян или не чул, само и само да не навлезе в лична тема. За мен Ево е пример, че колкото и да се пазиш, не можеш да не нараниш някого в този живот. Ние, хората, сме като таралежите и непрекъснато се нараняваме, искаме или не искаме.
Беше след две три години в емиграция. Ево ми каза в един от честите ни телефонни разговор: „Добре, че емигрирахте. Тук нямаше да можете да се оправите.“ Това беше. Нищо повече. Приятелят ми се радва, че съм добре, че съм емигрирал, че сме се „оправили“. Добре, обаче на мен не ми беше сърцето на място след тези думи. Тъмна сянка легна между нас от тогава. „Какво иска да каже Ево? Че сме някакви слабаци и не можем да оцелеем в България ли? Че само силните духом и телом оцеляват там, а за другите е санаториума за болни, наречен емиграция?“
От тогава това чувство започна да расте и да се засилва. С всеки намек за емигрантско „благополучие“, с всяко „ей, американецо“ или по късно „ей, хамериканецо“.
Дали не си въобразявам? Дали не съм някакъв параноик? Не. Не съм. Започнах да пиша в Интернет и на хартия, да споделям чувства и преживявания, да опитам да предам това, което усещам, това, което живея всеки ден, на хората отсреща – хората от „оня свят“. Всичко само, за да чуя отнякъде за пореден път ехидното, подличко – „хамериканецо“. Ако не бях лекар в емиграция, и за чиниите щяха да ми казват също, а така се ограничават с подозрения, че не искам да лекувам българи в чужбина и констатации, че съм най-обикновено Джи Пи.
Казват ми: „Търсиш чувство за принадлежност“. Демек: „Не си ти от нас, чужд си ни. Не принадлежиш тук, не принадлежиш и там. Но бягай, търси себе си някъде другаде. Нас ни остави да се борим тук с истинския живот. Остави големите батковци да се борят с големия живот, а ти си живей своя малкия, осигурения, безпроблемния.“
Боже мой! Глухонеми ли са всички? Не виждат ли, не чуват ли, не разбират ли? Сърцето ли си да изтръгна, като Данко, за да го стъпчат после от страх?
Не. И чуват, и виждат и разбират, но не усещат, не съпреживяват и не обичат. Не обичат. Мразят може би. От що? От завист или от страх? А може би от обида? „Оставил си ни на нас да вършим тежката работа. Ела тук, върши я с нас, виж колко ни е трудно, усети нашите болки, бъди с нас, живей с нас…“ Това ли е?!? Ослушвам се. Тишина. Никой не продумва и дума.
Мълчим ли? Правилно. Мълчи си да не нараниш някого случайно. Мълчи си заради другите. И най-вече заради себе си. За да не събудиш демоните в своята си душа.
Преди седмица Народното събрание си замълча. Ние поискахме децата ни да учат български тук. Ние поискахме. Тези, които можем да си платим за уроци по български. Тези, които разговаряме и изпращаме текстови съобщения на децата си изключително и само на български. Тези, които със собствени средства и усилия правихме емигрантски домашни училища, за да могат децата ни да четат и пишат на български.
Ние поискахме България да финансира безплатни класове по български и литература за децата на българските емигранти. Ние сме двайсет-трийсет хиляди. Ние можем да си платим за нашите деца.
Останалите милион и половина – два имат нужда от помощ. Те нямат възможност да плащат. Те са заети да започват живота си отначало. Те едвам успяват да платят сметките си тук, те работят по осемдесет часа седмично. Работят. Всяка една секунда работят, защото тук всяка една секунда се плаща. И работодателят не плаща за кафета и интернет с България. Той плаща за работа. Знаете ли как се усещат осемдесет часа работа седмично? А знаете ли как се усещат те след шест месеца? А след четири години? А след десет?
За тези българи го поискахме. Измъчените и борещи се. За тях, за децата си се борят те.
И Народното събрание си замълча. Замълча си, както си мълчи и Народът. Въздържа се, като цяло, да гласува необходимите промени в закона за образованието. Похвален консенсус, ако е за всичко друго. Но за това?!? Консенсус да зачеркнеш цяло едно поколение българчета от българският етнос…
И как, кажете ми, да ги обвинявам, като те не правят нищо различно от вас? Те просто си замълчават. И медиите български просто си замълчават. Ние не съществуваме. Децата ни не съществуват. Мигрантите от Сирия са по-важни от емигрантите от България. За мигрантите ще се намерят пари. И за живот, и за образование. И сирийчетата ще учат български, а българчетата – не.
Как да разбирам това мълчание, българи? Не сме ли от една майка раждани? Не говорим ли вече на един език?
Не. Децата ни вече не говорят на български, както вашите деца. Чужденци с български паспорт са дечицата ни! Народът си каза думата. С мълчание.
Мълчание, което убива!
.
Виктор Хинов
Индианалопис, САЩ
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: На 30 септември т.г. българският парламент трябваше да гласува единствената разпоредба в Закона за училищното и предучилищното образование, която засяга конкретно обучението по български език в чужбина и би създала някакво принципно задължение на държавата към българските училища зад граница. За съжаление, гласуването мина така, че се узакони настоящото положение, което е тези училища да трябва да разчитат на помощ по усмотрение на служителите в Министерството на образованието и науката. Т.е. ще продължава да се изпълнява една политика, която председателката на Комисията по образоването в Народното събрание Милена Дамянова определи в едно свое изказване така: „Всички родители, които много искат децата им да научат български, ще го направят, дори и да трябва да наемат частен учител!“. Това е настоящата политика: държавата подпомага самоорганизиралите се с много усилия и лични средства родители зад граница, но макар че българските деца в чужбина са вече между една трета и една четвърт от всички български деца, 90 или повече процента от тях не интересуват българската държава. Чиновници от МОН и депутати от НС, не разбиращи едно важно и обективно предизвикателство – каквото е образованието по български език на малките български граждани в чужбина, показаха, че не се вълнуват от това дали тези 90 или повече процента български деца зад граница ще се научат да четат и да пишат на български.
Като гледам българска телевизия за да знам какво се случва в България (а аз мога да правя това защото говоря и чета на български) забелязвам, че всеки път, когато стане дума за бългаски бизнес задължително в кадтрите показват и някоя мандра за българско сирене. Надявам се Яна да се съгласи, че мандрите са една голяма част от производството на България в момент. Не е много оптимистично, но кажете ми моля какво друго произвежда и продава България в момента на международният пазар?
Та онзи ден погледнах в домашният ни халадилник. Там винаги има българско сирене, български лютеници, консерви със син домат а в килера задължително има една кутия „Морени“, които американските приятелчета на децата ми наричат „Мопехи“ и много ги харесват.
Яна, като мен са милиони българи. Ние си харесваме храната, пиенето, сладкишите. Другите народи не разбират нашият вкус и бениците, с които жена ми от време на време черпи колежките си се посрещат с вежливи хвалби, но винаги остават след почерпката.
Ние, българите в емиграция сме тези, които даваме работа и доход на стотици хиляди българи в България. Работници в мандри, консервни предприятия, заводи за напитки, производители на български глинени сервизи, издателства на вестници и книги. Доставката на една книга до Америка струва колкото самата книга. Поинтересувайте се колко от българските он лайн книжарници доставят извън България и по колко екземпляра.
Яна, не сте права. Заслепена сте от някаква омраза. Само със самото си съществуване и стил на живот българите по света поддържат стотици хиляди българи в България. Това без да броим паричните преводи, които надвишават всичко, което т.н. „инвеститори“ инвестират в Родината ни.
Не вярвам да сте толкова заслепена, че да не виждате как успеха на една страна на международната арена, пряко зависи от рекламата и разпространение на начина и на живот и култура по света.
Все още ли смятате, че България е толкова богата за да загърбва носители на българската култура, само защото те не живеят в границите и? Та самата вие се определяте, като фен на източните култури, които сте почерпила след живота си в Китай. Защо да няма и фенове на българската култура по света?
Чл. 53 от Конституцията
(1) Всеки има право на образование.
(6) Държавата насърчава образованието, като създава и финансира училища, подпомага способни ученици и студенти, създава условия за професионално обучение и преквалификация. Тя упражнява контрол върху всички видове и степени училища.
Ето с това гарантирано от Конституцията право. А колкото до словесния ви буламач, огромна част от нас плащат данъци. Директно плащам имотни данъци, индиректно създавам условия други да плащат данъци чрез паричните ми преводи, които създават консумация и финансираха основаването на бизнес от близките ми. И кой точно говори „отвратителни неща за България,“ и какви точно са тези „неща?“ Не знам колко от децата биха се върнали, но знам че когато се чувстват макар и далечна част от България тези утрешни хора стават нейни посланици по света. Огромна част от евреите не живеят в Израел, но си обучават децата на език и писменост от ранна възраст. Резултата на това е огромното влияние което имат върху правителствата на други държави в полза на Израел. Това че сте късогледа не означава че всички ние трябва да се задоволим с вашия тип посредственост.
Петър С, добре би било да се научите да четете, преди да пишете фантасмагории за мен с инсинуации за евентуалното ми „закупуване“ от страна на Борисов например.
Аз питам нещо съвсем конкретно и не получавам отговор, а само изблик на емоции и едно нагловато поведение. Питам ви, след като вие не сте в България, не произвеждате продукти за България, не плащате данъци в България и, в много случаи, говорите отвратителни неща за България по света, на какво основание претендирате за правото да се изменят закони за вас и да се подпомага финансово каквато и да било ваша дейност. С каква цел? Искате децата ви да се върнат в България? И как да го направят, като вие сте предпочели да бъдете другаде и смятате Родината си за недостойна за вашите велики таланти? Лесно е да отидеш на метеното, трудно е да почистиш кочината у дома.
Тази дискусия я водя почти ежедневно вече 25 години! Постоянно се въртят едни и същи аргументи – да, някои не могат да разберат! И тези някои са и в България, и извън! Различно възпитание, различна култура, различен мироглед, различна чувствителност – нормално е! Но когато стане дума за закон – той е един и трябва да е еднозначен! Яна казва, че не разбира защо българите в чужбина гласуват, без да разбират каквото и да било и явно иска те да спрат да гласуват! Е, да но конституцията им дава това право. Т.е. това право не подлежи на нашите желания, поне докато не се събере някакво мнозинство от Яни, което да промени конституцията! Проблемът, Яна, е именно в това, че има гласоподаватели, които не разбират предложените им изборни програми… И не толкова защото не живеят в България, а защото и не знаят български! Именно те са лесно манипулируеми избиратели! Т.е. щом имаш право на паспорт и на глас, трябва и да знаеш български – толкова е просто!Когато знаеш български, можеш да четеш вестници и всякакви медии в интернет, можеш да слушаш радио и да гледаш телевизия, можеш да пишеш и питаш, можеш да общуваш с приятели и роднини в България – това е достатъчно, за да гласуваш информирано! И в България има хора, за които някои твърдят, че нищо не разбирали от ситуацията, обаче никой не поставя под съмнение правото им на глас.
Яна: „Вероятно обаче гласувате, като дори не знаете за кого да гласувате, а се водите по популярност на партията и по вътрешен усет за дясно и ляво. Така обаче Вие, без да познавате действителността, влияете на нашия живот тук.
Обръщам се към всички, които са решили да напуснат България, това е упрек към ВСИЧКИ вас. Трудно онези, които сме решили да останем, бихме могли да разберем желанието ви да определяте нашата действителност, а конкретно по горното – трудно проумявам какви изобщо претенции бихте могли да имате към българското правителство, независимо колко калпаво може да е то, за нещо, което може да организирате сами, плащайки си за учител и помещение.“
Драга Яна, не знам как така се чувствате упълномощена да говорите от името на всички българи в България и какво те смятали или не смятали по отношение на българите извън страната. Аз също живея в България и изобщо не споделям вашите възгледи. Така че ако обичате не се изразявайте в първо лице множествено число относно българите в България.
А ако имате желание да громите българските емигранти и да извинявате калпавите български правителства, които всичките имат принос за това те да напуснат страната, както и за това тя да продължава да е най-бедната страна член на ЕС, толкова по-зле за вас.
Имаме претенции защото ни пука, Яна. Защото, за разлика от много като вас, и за разлика от българските политически елити, ние осъзнаваме че подпомагането на образованието по Български език за Българчетата в чужбина е инвестиция, а не разход. А и ни е омръзнало да четем по разни медии как Българите в чужбина били важен ресурс за България, а когато поискаме реципрочност от Родината тя се ослушва че да не се изръси с малко средства. Нали трябва да има достатъчно за крадене…
Яна, училища си имаме тук. Слава Богу не чакаме на българското правителство да ни организира това. Училищата са вече доста и имаме и АБУЧ – Асоциация на българските училища в чужбина. Всичко това се финансира от родители и тук таме дарения. Българската държава финансира частично само училища към посолствата и консулските служби.
Тук където живея си нямаме голяма българска диаспора. Затова си имаме неделни училища по домовете и по Интернет. Имаме си вече и учителка, която иска да прави това постоянно.
Ако сте последовател на източните философии, то прочетете внимателно писаното по въпроса тук в Еврочикаго. Ако прочетете отвореното писмо на госпожа Конакчиева ще разберете, че това, което предлагате отдавна се върши. То покрива около десет процента на децата тук. Родителите на останалите нямат финансова възможност и време за да учат децата им в тези частни училища.
Тук става въпрос да се помогне на тези деца, които са деведесет процента от децата тук.
Що се отнася до финансирането, то българските емигранти финансират България много добре. Българските емигранти се явяваме най-големият инвестор в България в момента.
Що се отнася до чакане на помощ, то очевидно не сте ме разбрали. Ние си търсим това, което ни се полага. И ако не желаете да ни помогнете то поне не ни пречете. Това, че не разбирате не би трябвало да е основание автоматично да се противопоставяте. Един неутралитет и може би желание да разберете е нещо по отговарящо на източните философии, които изповядвате.
Яна, хората имат навика да рационализират емоциите си. Така те се успокояват, че разума им контролира живота. Всъщност ни контролират емоциите. Аз чувствам, че да се промени закона за образованието и да се финансират часовете по български и литература за деца на български емигранти е справедливо и честно. Обратното усещам, като несправедливост. Аз не харесвам българи емигранти, които говорят с децата си на английски и не се интересуват от България. Смятам го за някаква болест или отклонение. Всичко това са емоции, но живота ме е научил, че именно емоциите са най-добрият компас. Ще следвам него. Надявам се да съм успял да ви обясня поне малка част от това, което ме подтикна да напиша горният текст.
Поздрави!
Яна, вероятно сте била в Китай, щом сте поставили този сайт за Китай. Подозирам (виждайки снимки на Бойко на сайта ви), че може би получавате пари за дейността си, по един или друг начин. Хората са различни, корените и пътищата им са различни. И двамата с Виктор си обичате Родината, но той е бил прокуден от нея макар и да е искал да остане. Той пише за нея, твори и извършва баготворителности пак за нея и хората в нея. И заради това си мисли, че тя (Родината) поне ще му благодари, като си свърши задачите заложени в Стратегията за българите в чужбина. Вие сте била в Китай, върнали сте се в България, а пишете за Китай и се чувствате част от източни култури и традиции. Спокойно може някой невъзпитан да ви каже – ами какво правите вие в България? Няма да ви го кажа, но ще цитирам какво написа един уважаван от мен човек, като коментар по същата тема във Фейсбук: “ Държавата има приоритети и след влизането в ЕС очевидно е че част от приоритетите се задават и от Брюксел. Между впрочем като стана въпрос за европейски проекти, имате ли представа колко НПО-та се занимават с образование в България и колко пари се „усвояват“ в тази ниша. Включително и от фондация „Америка за България“ повече дори от тези в област правосъдие!“
Аз съм плод на самовъзпитание и образование в източни култури и традиции, поради което пребивавам в хармония с действията и мислите си. Трудно се постига, знам как се чувствате. В същото време, на мен не ми е присъщо оплакването от дадена ситуация, затова и твърде се чудя – намерил сте сили да промените целия си живот в търсене на по-добро бъдеще, както сте го разбирал, но изведнъж започвате да предявявате претенции към държава, в която не живеете, на която не плащате данъци.
Вероятно обаче гласувате, като дори не знаете за кого да гласувате, а се водите по популярност на партията и по вътрешен усет за дясно и ляво. Така обаче Вие, без да познавате действителността, влияете на нашия живот тук.
Обръщам се към всички, които са решили да напуснат България, това е упрек към ВСИЧКИ вас. Трудно онези, които сме решили да останем, бихме могли да разберем желанието ви да определяте нашата действителност, а конкретно по горното – трудно проумявам какви изобщо претенции бихте могли да имате към българското правителство, независимо колко калпаво може да е то, за нещо, което може да организирате сами, плащайки си за учител и помещение.
Яна, а какво мислите за бесарабските българи? Смятате ли, че те би трябвало да забрават българския език и да говорят само на руски или украински?
Вие смесвате две различни неща. Да се прибере човек в България е едно нещо. Да познава езика, културата и народа си и да си държи на корените си е друго. Колко много хора живеят телом в България, а духом са в Европа, Америка или Русия? Пълно е с такива. А какво ще кажете например за циганските гета, които считат, че не живеят в България? Те се хранят от България, обитават земята и, но духом са някъде другаде.
Самата вие, като сте се върнала обитавате ли България или сте духом някъде другаде? Например в един виртуален свят, било той на Интернет или на миналото ви или на това, което считате, че трябва да е живота ви.
Дали например Васил Левски е живял духом в Османската империя или е живял духом в една окупирана от врагове Родина? Защото по онова време е имало много хора по нашите земи, които са се чувствали прекрасно, като подданици на султана.
Та Яна, във моят свят децата ми и внуците ми говорят български, английски и руски, познават и трите култури, четат и на трите езика и обичат и трите държави – Америка, България и Русия. И занете ли защо? Защото това е историята на нашият род. Знаете ли къде е България за децата ми? Тя е в едно село „Добревци“, едно друго село „Пелишат“ и в апартаментите на баба и дядо в София и Плевен. Малка е тяханата България. Може би ако идват по – често ще порасне.
Та на въпроса ви Яна за какво ми е? Ами защото така аз си предствям моят свят. И очевидно не само аз.
По въпроса за връщането в България. Радвам се, че сте избрала това. Надявам се реалният ви свят да съвпада с духовният дотолкова, че да ви е комфортно и да не съвпада с него дотолкова, че да ви е приятно да го променяте.
Поздрави!
Изчетох случайно Вашия пост. Признавам си, изумена съм от страстите, които бушуват в душата Ви. Ако се чувствате зле, че сте напуснал България, просто се върнете. Ако се чувствате добре там, в чужбина, то защо следва да се оправдавате пред някого за това.
Също е очевидно, че и сто години емиграция няма да научат българина да не разчита на правителството, а да се вземе в ръце и да си свърши сам работата. Това правим тук в България. Разбира се, само онези, които им се прави нещо, но не им се мрънка. Не приемайте думите ми като назидание, но като искрено учудване от редица неща. Например – каква би била целта да се учат децата на български, ако твърдо сте решени да живеете в Америка. Това, разбира се, ще ги обогати, но защо им е да знаят „корена“ си, след като така няма да се чувстват част от новата среда, която за тях е Родина? Питам Ви като човек, който сам е живял осем години в чужбина и съвсем целенасочено е решил да се върне в България.
Ако ли пък мечтаете те да се върнат в България, как мислите, че ще се почувстват в средата си, след като не познават никого и не биха съумели да разберат отвън цялата красота и дълбочина на страната ни?
Ами истинските американци бяха почти изцяло изтребени чрез заразени одеала, огнена вода, и избиването на огромните стада бизони. Затова са малко.
Колкото до произход, това не определя идентичноста, особено след две-три поколения. Затова за мен езика е важен.
Пък мааалко грешите относно Митофф. Той служи на американските интереси, защото по този начин служи и на себе си. Та затова и иска да си мислим че всички ние имаме едни и същи интереси, глобално евроатлатически пост/над национални. Така са го тренирали и за това ще му бъде платено след като мандата му на местен компрадор в неоколонията приключи. Това там тинк танкова клати-кракова службица, някоя фондацийка или НПО, възможностите са много и го дебнат от всякъде.
Наскоро от една публикация тук в Еврочикаго разбрах, че от триста милиона жители на Америка едва около стотина хиляди се самоопределят като „американци“ по време на преброяването.
При пътуване в Америка не виждам никъде да има граници. Тук живеят националности от цял свят. При положение че нациите са отживелица, как да си обясним толкова малко американци в Америка?
Защо поколения наред редовите хора тук предават информация за произхода си? Защо по време на преброяването те се самоопределят като американци от английски, италиански, немски, полски, руски и български произход, независимо, че не говорят на тези езици и от поколения не живеят в тези страни?
И най-важното. Ако няма национална идентичност, то няма и политическа отговорност. За белите на международната арена политика се оправдава с национални особености, за поразиите на месна почва с глобализма, а на практика той е просто гнусен измамник и уреждач, който не служи на ничии други интереси, освен на своите си.
Вие му го казахте, ама и Митофф ни го каза: вече нямало граници,ерго вече няма националности. Това да отстояваш национални интереси било отживелица от миналия век. Всички сме просто европейци та не ни трябват езици освен английски, френски, и германски.
Чудесно написано от Виктор! И доказва още един път това, което казах и на министър Митов при посещението му в Чикаго – политиката на държавниците ни към българите зад граница, не е държавническа. И хората скоро тук ще загърбят не само политиците ни.