Тя е дребничка. Неголемият креват изглежда огромен. Някъде в него, губейки се под завивките, е съсухреното ѝ телце. Главата ѝ е повдигната на две възглавници, за да гледа стената, която е на метър и половина от очите ѝ. Телевизорът е отстрани, отдясно и някой го е включил на музикален канал. Песните се сипят една след друга, но тя не ги чува. Вече няма нужда от любимите си сериали, не я интересуват новините.
Отзад зад нея са прозорците, през които се виждат дървета, късчета небе и блокове, но тя гледа стената. Нейните приятели – гълъбите вече не кацат на балкончето. Няма трохички – няма и приятели гълъби. Сама е. Обичани хора, близки и роднини отдавна я чакат в другия, по-тих и подреден свят.
Млада, слънчева, разкошна жена. Всеотдайна майка и съпруга. Днес е стафида, неспособна да стане, обездвижена. Някой трябва да я нахрани. Полекичка, по мъничко, с лъжичката да ѝ поднася право в устата – така, както тя е хранила децата си. Има нужда от грижи, от любов. Така, както тя е бдяла над тях денем и нощем, години наред. Те я обичат, но са „възпрепятствани“. Идват от време на време, правят, каквото могат, но то не е достатъчно. Вече нищо не е достатъчно. Никой не може да ѝ върне силата. Да стане, да се пооправи и да направи закуска за любимите си хора. Да сгрее стаята с уюта си, да излъчи топлината си, да им се усмихне, да ги зареди с любов и да чака да се върнат.
Тя гледа стената, която е точно на метър и половина пред очите ѝ. Но тя все пак не е сама. Непрекъснато разговаря с някого: „Я, виж кой е дошъл! Я, колко е пораснало това малкото! И големият е тук! Какво правите?… Ааа… така ли…?“ – Очичките ѝ живват закачливо. Тя има гости, които са дошли специално заради нея – само при нея. Ах, колко е хубаво да те обичат!
.
Ивайло Зартов,
13 октомври 2015 г.
