Здравка Владова-Момчева,
Праправнук на Тодор Бурмов (първият министър-председател на България след Освобождението) и праправнук на още две именити личности: д-р Стоян Данев (министър-председател на няколко български правителства в началото на 20-ти век) и Константин Хаджикалчев (банкер, филантроп и първият българин, установил контакт с принц Фердинанд Сакскобургготски като представител на тричленната делегация, изпратена от Регентството да избере следващия български принц след абдикацията на Александър Батенберг).
Да откриеш своята България в наши дни означава много неща. Да знаеш къде да я търсиш. Как да я опазиш. А понякога и… как да я сътвориш. Мнозина погрешно се опитват да я променят, а малцина я тачат такава, каквато е. Защото страната ни е монолитна, въпреки времето и деянията ни. Излиняващите сме ние самите – преплетени като в черга нишки от родови легенди – обречени на забрава или възкресение, според собствения си човешки избор в този единствен, много объркан и светкавично кратък живот.
Често се питам защо ние, българите, така съвършено умеем да се критикуваме едни други и никога не оставяме светло пространство в душите си за похвала? Към доброто, което сме сторили. Или съграденото от нас. И даже за тръпката по това, което бихме искали да направим. Стига да я споделим. Да я предадем нататък. Към някой, който може да я осъществи. Ако ще и да е само в свой, собствен свят. По домашните възрожденски завети на достойните си предтечи.
Затова днес ще ви разкажа една истинска история, която започва с нашенско недоумение и завършва със световна притча за доброто. И българска, и английска, и човешка история. Случваща се с ренесансова надежда в покрусената ми от промени страна. Където в жаравата на август и суетата на завърналата се за кратко в земите си емигрантска родина, аз открих кого да похваля. И то по начин, който би развълнувал строителите на онази България, където дядо-Йоцовия щастливо незрящ въпрос – „де българското?“ – би бил разбираем. И тачен. И чут.
– Носите ли удобни обувки? – любезно пита Джон Бризби, застанал сред прелестния матриархален миниатюр на махала „Баба Стана“, положена като пендара от Божията десница в пазвата на Троянския балкан. От терасата на една красива вила, очакването ми за пътуване назад във времето, ме приземява в чифт практични маратонки, с които нямам търпение да навляза в босоногото минало на неговия роден край.
– Аз съм оттук – пояснява домакинът ми. И вече няма начин да го оставя на мира. Докато не ми разкаже за училището и църквата. За кладенеца и музея. За къщите и хората, предишни и днешни. За старците и децата. За отишлите и идващите. В неговия сътворен за добро свят, в който неслучайната случайност ме заведе. Защото в селската идилия на един домашен кът, егоистично побегнала от преследващите ми проблеми, свита на топка в недоверие към свои и чужди, аз срещнах… истинския Джон. Праправнук на Тодор Бурмов – съставител на Първото българско правителство след Освобождението, министър на вътрешните работи и временно управляващ народното просвещение, и на Хаджи Калчо Дренски, първия пловдивски банкер. Днес Джон Бризби е кралски юридически съветник, председател на фондация „Приятели на България“, светска личност от бляскавия Лондон. И тогава, в уж спокойния уют на кратката ми ваканция, аз за втори път и наистина се запознах с него – българина с английска кръв и англичанина с българско сърце. Имах щастието да гостувам в пресътворената от него наша родина. Възкресена и споделена. Автентичната ми, лелеяна и обичана България.
– Направихме приземния етаж със спални помещения, за да могат децата – сираци да се чувстват удобно, когато идват тук – с английска практичност обяснява той.
– А дървените орнаменти по стените оригиналните ли са? – с нетърпение го изпреварвам аз.
– Възстановихме училището така, както е било направено в 1893-та година от благодетелите Хаджи Калчо Дренски и Константин Хаджи Калчов – скромно отвръща техният потомък. – А в 2003-та, заедно със съпругата ми Клер, го реставрирахме в памет на майка ми – Лиляна Данева Хаджи Калчева – Бризби. Построихме и църква, която нарекохме „Храм на Пресвета Богородица – Живоносен Източник“, вдигнахме и кладенците на селото. И някои къщи. И чешмата…
За да е жива паметта, чрез която идващите дотук се зареждат с надежда. Така си помислих тогава. А го пиша сега. Понеже разбрах, че никоя добрина не бива да бъде премълчавана. Че добрината не е ничия. Че добрината трябва да се огласи. За да я чуем, усетим и похвалим. Както някога. Когато не сме знаели що е завист. И сме приемали стореното за човеците благо като дар Божий.
– А защо никой досега не е писал за Вас и цялата тази благотворителност, която правите? – настойчиво питам аз.
– Because I am a very private person – отговаря той. Ще преведа тази фраза на своя си, личен български. Защото вярвам, че духът на селцето „Баба Стана“ откликна на въпроса ми чрез изискания английски на своя наследник именно по този начин:
– Аз съм много скътан човек – каза Джон. И аз разбрах, че да скъташ истинската България, като дари в ракла, е най-добрият начин за оцеляване. Да я открие само този, който има очи да види. И душа да я побере. И сърце, да я усети. Другите нека обитават своето лъжовно настояще. Те просто не са способни да оценят, че миналото може да пренесе мъдрост в бъдещето само, ако е запазено непокътнато. Скътаното минало е един от смислите на живота.
– Елате да ви покажа стаята, дето е спал даскалът на училището – подканя ме моят неочакван българин – а после разгледайте и фотографиите по стените. Някои от тях пазят лицата на учениците. Вижте босите им крака. Затова и наградите за отличен успех са били менчета – съдове за вода и храна. Децата са се радвали на такива неща. Носили са ги у дома си. Да се гордеят и да ги ползват семействата им.
От стените ме гледат потъмнелите образи на земята ми. Жадни за знание. С бакърени менчета в ръце.
Мила Българийо, не знаех досега, че любословието ти се измерва с менче, скътало години учение и малко мечти, с които да потеглиш към живота.
– С последното менче в махала „Баба Стана“, дарено от майката на бай Милко, някогашна ученичка в училището, днес кръщаваме деца в църквата – добавя Джон.
А аз си мисля, че ние, българите, сме позабравили своите менчета, залисани да гребем в битието с алчните си джобове.
Да разгледаш отвътре училището в махала „Баба Стана“ се равнява на разходка в историята. Просто можеш да я прочетеш и проследиш събитията по потъмнелите страници на „The Illustrated London News” и “Le Petit Journal” от началото на XIX век. Да срещнеш погледа на руския император Александър Втори, или очи в очи да се запознаеш със строгото лице на Хаджи Калчо Дренски, застанал със сурово достойнство пред обектива. Облечен с чохен контош. Сериозен и непоклатим за бъдещето. И за вечността.
– Помните ли главата «Радини вълнения» от «Под игото» на Вазов? – усмихнато ме провокира Джон.
– Разбира се, нали я преподавам на учениците си в Лондон – леко засегната отвръщам аз.
– Заповядайте тогава в театралната зала – тържествено ме кани домакинът ми. – Мечтата ми е някой ден в нея да гледам представлението на «Многострадална Геновева». Вярвам, че усещането ще е като в романа.
Тогава прозрях, че в съвременния роман на махала «Баба Стана» има една глава, която непрекъснато трябва да бъде дописвана, доизговаряна и досътворявана. Като отворен финал от миналото към предговора на бъдещето. И там, на приветливата сцена, украсена с флаговете на България, Великобритания и Обединена Европа, има място за всички, които има какво да кажат. Защото в началото бе Словото. И нека то бъде похвално. Ще го започна така:
Скъпи Джон Бризби, знаете ли, че още със създаването на тази зала във възроденото от Вас училище, с подаряването на рояла, на който могат да свирят всички деца без родители, за да упражняват таланта си, Вие сте заселили завинаги духа на Геновева в това училище? И не само него. И не само там. Защото, накъдето и да тръгнеш в това мъничко селце с бели къщи и плочени покриви, отвсякъде те обгръща България. Онази чистата, вечно чакащата, нищо неискащата от разпилените си по света деца, България. В живота Ви сигурно има много възможности. Но ме държи усещането, че единствено истинската, абсолютно сигурната и неизменната е тази, при Вашия корен, у дома. При живоносния източник на любовта. И ако някой, вместо да Ви похвали, реши да попита не е ли недостатъчно да възкресиш само едно село, когато Родината има нужда от огромни инвестиции и други грандиозни начинания, моля, отговорете вместо мен със следната притча:
«Веднъж едно момче, се разхождало покрай брега на океана. А предишната нощ имало буря и разярените вълни изхвърлили на пясъка хиляди морски звезди. Те всички умирали под палещите лъчи на слънцето. Момчето се навело, взело една от тях и я върнало обратно във водата.
– Защо правиш това – попитал Океанът – нима жестът ти има значение за останалите звезди, които не можеш да спасиш?
Момчето се усмихнало и отговорило:
– Аз мога да спася само една и това означава много за нея и мен!»
.
