Иван Димитров, Sofialive.bg
Тази събота между два и два и шест следобед в градинката на Кристал думите решиха да покажат своята сила на човечеството. Иначе следобедът не се отличаваше по нищо от миналия или от следващия следобед. В градинката пъплеха майки с деца, пиеше се бира, кафе и се разхождаха обичайните минувачи.
Но ето, че две жени се срещнаха и едната каза на другата:
– Оф. Отивам да върна маратонките, дефектни са. За втори път тази седмица. Ще се гръмна!
В ръката й изневиделица се появи пистолет, тя се стресна, пръстът й трепна върху спусъка, проехтя изстрел и жената се свлече на земята с пръснат мозък.
Втората жена изпищя и започна да повтаря:
– Божичко! Божичко!
Небесата се разтвориха и отгоре се чу дълбок глас.
– Да! Какво има?
Тя не успя да каже нищо и на момента припадна.
А една трета жена, нямаща нищо общо с първите две, която буташе количката с детенцето си, като видя тази картина рече:
– Дяволите да ме вземат!
До нея изникнаха три ниски червени дяволчета с малки, но остри рога, грабнаха я и я отмъкнаха нанякъде. За късмет детето се разрева и след минута промълви:
– Мама. Ла тук!
Майката се материализира до него, изпищя, грабна детенцето, заряза количката и си плю на петите.
Двете момчета, които спореха на пейка наблизо, не видяха нищо от случилото се, така бяха потънали в спора си.
– Абе я си еби майката! – ядоса се едното от тях.
И другото момче се оказа голо, а пред него лежеше също така гола жена, която го погледна с най-учудения поглед и му каза.
– Какво правиш, Цеци, мама?
Тримата търтиха да бягат. Майката и момчето търчаха, както ги е майка родила.
Един поет, който се обясняваше за пореден път с жената на живота си, най-сетне се предаде:
– Ти си права. Аз наистина живея в облаците.
Той се издигна във въздуха и след не повече от двайсет секунди вече се намираше върху един облак, откъдето помаха на жената, която му завика да слиза.
А пък двама приятели, които не се бяха виждали от доста време, тъкмо се разделяха и единият каза на другия:
– Накъде ще пътувам през лятото ли? Накъдето ме завее вятърът!
Появи се силен вятър, който някак успя да грабне само него.
Една баба, която всеки ден хранеше гълъбите в парка, се прекръсти и занарежда:
– Боже, помогни ми!
Небесата отново се разтвориха и дълбокият глас изнервено каза:
– Ехо. Има ли някой там? С какво мога да помогна? Или отново става дума за фалшива аларма?
Бабата се прекръсти отново и се зачуди какво да каже, но така се беше шашнала, че нищо не успя да измисли.
– Не е хубаво това, дето го правите. Да ме викате за щяло и нещяло – обиди се Бог, дръпна завесите си и отиде да си гледа работата.
Хората от околните кафенета панически запредупреждаваха всички минувачи да си траят и в никакъв случай да не споменават каквото и да било. Въпреки това имаше още двайсетина нещастни случая, от които дванайсет бяха физически наранявания, пет бяха с летален завършех, а три бяха трудни за определяне.
Шестте минути, в които думите се материализираха, бяха истински апокалипсис за възрастните. Само децата се забавляваха, защото на езика им беше това, което им беше в главата: колела, сладолед, футболна топка, нова кукла, количка с дистанционно управление, мама и тате да са щастливи и други такива нормални желания.
Случилото се не се повтори никога повече. Въпреки всички опити на децата и въпреки възрастните, които всячески избягваха тази градинка и да говорят за станалото. Единственото, което ще се запомни от времето непосредствено след инцидента, щяха да бъдат щастливите детски крясъци и дълбокото мълчание на възрастните.
А думите предупредиха на какво са способни и се кротнаха, но бяха готови да разкатаят фамилията на човечеството във всеки един момент, когато то успееше да ги издразни достатъчно, че да си правят труда.
.
