Първа част – Преди наши дни
В една невероятно красива земя, по средата на безброй реки и няколко морета, между вековни планини и безкрайни полета живеели едни малки човечета. Планините били тяхна крепост. В мир и доброта имало за всички не само в изобилие, но и в излишък. Веселието и пировете не спирали. Живеели те безгрижно под щедрото слънце, а плодородието изхранвало всички. Дори нямали правила, свободно правели каквото си пожелаят. Нямали никакви проблеми! И никой на никого не пречел. Каква красота…
В друга земя, някъде по средата на нищото, сред пустини и камъни, без грам вода и сянка, други човечета живеели ден за ден и единственото им занимание било да оцелеят. Те търсели постоянно нови места, за да намерят вода и храна. Гладът, мизерията и нищетата така са сраснали с тези човечета, че те дори не забелязвали това, пък и нямали с какво по-различно да се сравнят.
Ден след ден годините минавали, световете са разширявали и ето, че краят на единия свят всъщност се оказал началото на другия. Изненада блеснала в двата края, блеснала и преминала, и започнали сравнения, оглеждания, проблеми. Едните били бели, другите черни. Едните едри, другите слаби. Едните гладни, другите сити. Едните имали всичко, другите нищо…
Човечетата обаче се размесили, споделили благата и продължили живота. Вече нямало излишък за едните, но нямало и глад за другите. Гладните научили на труд мързеливите, а дебелите носели слабите и започнал прогрес. И така живеели в мир, а светът им станал двойно по-голям, всички били доволни от по-голямото разнообразие. Яли, пили и се веселили, и заживели завинаги в мир и любов… Но дали така е станало наистина или сценарият е бил друг?
Никой не обича късите приказки, затова ето един втори сценарий. Когато нашите „послушни“ деца не заспиват, а са с широко отворени очи, може би проглеждат и осъзнават, че има и такъв вариант на приказката. И така, да продължим… Егоизъм, егоцентризъм, власт, властелини са онези думи, с които тя може да се преразкаже. И да бъде този път приказка за онези жалки мънички човечета, добрали се или не до невидимия вълшебен пръстен, който всички преследват от времето, когато се допират граници и етноси, и човечета и прочие се смесват.
Историята в тази приказка се променя, движена от своите герои, чрез идеологии, религии, мечове и щитове, хитрост и политика, като целта е една. Едни да живеят на гърба на другите и отново да имат ненужното изобилие. Появяват се роби и господари, слуги и султани, лилипути и великани, та дори богове и титани. Доброто срещу злото, дявола срещу ангела, бедни срещу богати, черни срещу бели… малките човечета се разделят. А разделени те разбира се винаги по-лесно са бивали покорявани. На непожелалите да склонят глава им режат главата и т.н. И така хиляди, милиони години. Факт е, че репродукцията на човечета обаче изпреварва унищожението на себеподобни, защото тези малки същества не са изчезнали още и в наши дни. Историята е изтрита като с гъба и сред толкова много преминали кръговрати, правото и кривото се определя от последните останали властелини. Пръстенът още не е открит, а чудесата, на които са се надявали всички, никога не се появяват.
Днес тези малки човечета са готови на всичко. Познавайки само троха от историята, и то променена, базирайки се на „науката“, обявила се за такава заради събиране на анализи от двеста години и намираща средното аритметично. Информиращи плоските си мозъци се от плоски екрани, дори заоблени вече, човечетата дори и да се събудят, ще открият само истината за голямата бездна, в която се намират. Обявилите се за властелини се избиват едни други в борбата за пръстена, а човечетата вече дори не са от значение, нито като бройка, нито като качества.
Властелините са повярвали в силата на пръстена, липсващ на ръката им с такава сила, че дори не забелязват неговото отсъствие. Човечета не са вече различни като в началото на приказката… Вече те са просто бройка за постигане на цели!
Втора част – Наши дни
Без белег и име днешните човечета се променят в пакет всеки път, когато се промени и поредният властелин. Днес са едни, утре други… човечета без лица, очи и сетивна система. Човечета, претръпнали и примирили се някога, а днес неосъзнаващи и лишени от своите сетива завинаги. А ако някога се появи чудо, ако някое човече с ген, запазен от древни времена, се роди и ПРОГЛЕДНЕ още с първата глътка въздух, то може да избере – да стане ВЕЛИКАН или да бъде погубен от ВЕЛИКАНИ. Вие кое избирате?
Спирам досадната приказка. Защо я разказах? Защото за жалост хората днес не могат да избират. Всички срещу властелините. Това е животът. А властелините са зависими само от благата, които им генерираме. Макар че има и изключения. Едното е в моя роден град. Там тази логика е нарушена. Властелините са приложили странна система с мини-властелини за подизпълнители, за да не си цапат ръцете. Единственият доход в този изчезващ от карта град е държавната и общинската администрация, защото всичко друго е изчезнало с появата на властелините. Унищожено, разграбено, съсипано и плячкосано. И въпреки, че на пръв поглед този безлюден и безвкусен остров не би следвало да представлява интерес, се оказва, че и тук властелините се сменят след всяка смяна на невидимия пръстен след поредната битка.
ТОВА Е ТРАГЕДИЯ ЗА ЕДНИ и ПИР ЗА ДРУГИ. Ето затова и на „избори“ страхът от промяната е голям. Представете си ужаса на мини-властелини, живеещи от трохите. Всяка смяна на трона променя и цялата пирамидална структура до поредния канцеларски плъх. А единствените активни са онези страхуващи се от загуба на стола и онези борещи се да седнат на него.
Готови сме да избираме всеки наред, през ред, през два реда или както ни каже властта. Или си мислите, че се гласува за конкретното човече?! Циркът е пълен и клонящ към пародия, а драмата се превръща в трагедия. Защото изборът е не само зависещ, но и определящ се от гласа на хора, продали го за една троха. Затова градът ни е пълен с обещания и умряла надежда. Стълбовете са обвити в некролози, а детският плач е мечтата за всяка баба и дядо. Светлина в тунела няма, защото тунелът не е построен докрай, а е път без изход, но хората живеят с тази мъртва надежда и вървят все по-навътре към дъното на дупката, излъгани и използвани. И въпреки това те са свикнали с тази симбиоза между властелин и човече, и дори не желаят промяна! Единственото им останало утешение е бурканът с туршия и ракията.
П. Анастасов
28.10.2015 г.
