Днес нашата колежка и приятелка, водещата на предаването „Облаче ле бяло“ Райна Манджукова, става на 45 години. Затова й пожелаваме много здраве, много щастие и още много много години и много пътища български, които да премине със същата сила, енергия и устойчивост, с които е вървяла по пътищата на сърцето и на съдбата си досега.
Редакционният екип на на Еврочикаго
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„…Родена съм в малко българско село, в обикновено семейство на шофьор и детска учителка. И двамата със средно образование. Не съм глезена, но не съм и лишавана… Лишавана ли казах? Като се замисля, дори думата по-отношение на онова време звучи някак си странно. Та аз до 14 годишната си възраст бях обиколила половината Съветски съюз. Никога не съм се схващала като бунтарка, напротив – сегашните тийнеджъри сигурно биха ме заклеймили като зубърка. Но в същото време едва десетилетия по-късно си дадох сметка, какво съм причинила на родните функционери, когато – едва в 7 клас! – кръстих пионерския отряд на сестра ми на името на Лилия Карастоянова (българска революционерка, вместо на някой съветски другар!), а само няколко месеца по-късно доведох в селото „истински български генерал“ – Александър Карастоянов. Колко ли мастило са изписали да се обясняват, милите…
Изборът къде и какво да кандидатствам пак си беше мой. И може би затова влязох едва от 4 опит – но в рамките на 2 години. Москва, Одеса, Лвов и накрая – Измаилски педагогически институт. Може би е трябвало да стане именно така, защото от Измаил, а не от някъде другаде, пътят ме доведе в България. Няма да забравя как „мама Оля“ – една жена с голяма роля в живота ми, ме утешаваше след неуспешния ми опит да вляза в Московския университет журналистика. „Я знаю, что твоя судьба учится в Софийском униврситете“ – все още чувам тези думи и я виждам да ги казва, подпряна на отворения прозорец в старата редакция на районния вестник… Наистина е било писано.
А вече тук в България. Не-не, няма да пиша автобиография, нито мемоари. Рано ми е още 🙂
Но като се връщам назад във времето, с удовлетворение си давам сметка, че съм нахлула с България с огромното си любопитство и необузданото си желание да я опозная. И времето ми помогна – имах шанса да участвам в стачки, протести, изобщо, всичко, което предлагаха романтичните 89-та и 90-та. И го правех – бях част от случващото се в страната и опиянена от мисълта, че променям (или градя?) бъдещето на страната, в която искам да живея.
И да, още тогава през лятото на 1990-тd, когато не можех да гласувам, защото бях чужда гражданка, се заклех, че ще получа българско гражданство и винаги ще гласувам! И не съм нарушила даденото на себе си обещание.
Що се отнася до „професионалната“ реализация… Прехвърлям в главата си числа и цифри: от 45 навършени години (от които горе-долу 37-38 – съзнателни) – 26 са в България.От тях 22 посветени на темата българи в чужбина – нещо, което не е професия, не е точно работа и изобщо не е ясно какво е. Просто е част от моя живот. Започнах от „онова стройничкото момиче да донесе кафе“ и стигнах до председател. Макар последното и съвсем за малко, защото, както е казал народът, „на бодлива крава Господ рога не дава“ (да бе, кога междувременно останах бунтар? :)) От 8 години имам авторско предаване – със същата тематика. Завърших докторантура, но така и не написах дисертация. А сега съвсем отскоро се гмурнах в една съвсем нова за мен сфера. Макар напоследък все повече да си давам сметка, че няма нищо коренно различно. Защото хората са хора, а опитът си е опит. Никой не може да ти го отнеме. И няма сфера, в която да не можеш да използваш наученото.
Затова си мисля, че съм щастлива и че едва ли бих променила нещо. Е, може би нещо съвсееем, мъничко. Някои прекалено болезнени моменти. Всеки ги има, нали?
Така – с такива мисли и чувства посрещам своите 45.“
Из коментар на личната стена на Райна Манджукова във Фейсбук.
.
