Интервю на Анелия Петрова с Валентин Танев,
BulgariansinDetroit.com
Стотици любители на театралното изкуство в САЩ успяха да се порадват на актьорския талант на един от най-обичаните и харизматични съвременни български актьори, Валентин Танев. В гостуващата през октомври пиеса на Народния театър „Брачната Илюзия“ участваха също талантливите Елена Петрова и Мариус Донкин. Спечелилата престижна награда за драматургия „Молиер“ комедия на Ерик Асус носи дълбок психологическия заряд, разглеждайки аспекти от семейните взаимоотношения като доверие, вярност и изневяра.
– „Брачната Илюзия“ е пиеса, която третира важни и непреходни ценности като любов, доверие и брак чрез комедиен формат. Как съумявате да облечете сериозни теми в комедийни одежди?
– В живота комедийните и драматичните ситуации вървят ръка за ръка: един си мисли, че това, което му се случва е много драматично, а друг се смее. На всеки му се е случвало да изпадне в сериозни ситуации, които в един момент да му станат смешни.
– Героят, който пресъздавате в пиесата, Клод, е интересен, многопластов и изпълнен с противоречия, но в същото време ежедневно типичен. С какво образът му Ви привлече и успявате ли да се идентифицирате с него?
– Привлече ме с това, че според автора, Клод е бито куче. Без значение дали сме богати, бедни, началници или подчинени, на всеки от нас му се случва да бъде в позицията на бито куче. Клод е изживял стрес, изневери и раздяла, а това го прави достъпен и интересен за публиката.
– Създаването на убедителен образ в театъра е интимно преживяване. През какви професионални метаморфози минавате, за да постигнете желания сценичен образ?
– Артистът по принцип борави само със собствените си чувства; с това, което се случва тук и сега. В процеса на репетициите си представям детайли за героя ми – какъв е, какво обича да прави, какви са му любимите и важните неща в живота, какви са му мечтите…
– По какви критерии избирате героите, които да пресъздадете на театралната сцена и големия екран?
– Рядко ми се случва да избирам героите си, тъй като днес в театъра, а и в киното, актьорите са по-скоро избирани, отколкото избиращи. Критерия, на който държа в героите си е наличието на човешко преживяване, човешки проблем. Държа изключително много на това, тъй като в противен случай изглеждат и звучат някак евтино. За мен най-добрите пиеси са тези, в които можеш да се сблъскаш с проблема на по-широк кръг хора. Пример за това са пиесите на един от най-големите
американски драматурзи, Тенеси Уилямс. В тях могат да се открият проблеми, засягащи хора на всякаква възраст и социална прослойка.
– Какво Ви вдъхновява и мотивира? Кое е водещото: желанието да разкажеш за себе си, влагайки лична интерпретация в образа или дословното му пресъздаване по сценарий?
– Актьорът винаги влага нещо от себе си, пресъздавайки героя. Ако трябва да бъдеш истински и откровен докрай с публиката, неминуемо трябва да вложиш частица от себе си. Ако не влагаш свои чувства и емоции, означава да излъжеш зрителите и да загърбиш професионализма.
– Споменавали сте, че „в съвременния театър не е хубаво да играеш героя, трябва да си героят“. След толкова много пресъздадени герои, съществува ли опасност от загуба на актьорските рефлекси и замяната им със стереотипи?
– Такава опасност винаги съществува и аз се опитвам да се предпазя от нея. Всеки път когато започвам нова работа, аз се опитвам да бъда като бял лист, на който да започна да пиша отново. Опитвам се да избегна рутината. Това е труден процес, но и сладък, защото е като откривателство – научаваш нови неща за себе си, както и за хората, с които си заобиколен професионално.
– От гледна точка на актьора, до каква степен публиката е критерий за успешно представление? Предпочитате ли конкретна аудитория, към която е насочено Вашето изкуство?
– Няма как да избираш публиката си. Аз се опитвам да върша работата си така както трябва да бъде свършена всяка вечер пред всякаква публика. В момента е важна публиката, пред която играя тази вечер – утре вечер ще играя пред други хора. Разбира се, има постановки, по време на които контакта с публиката е засилен, както и такива, при които е по-труден. Това е натурата на театъра – жива връзка и енергия, която се предава между залата и сцената, която няма как да бъде „закована“. Театърът е интересен, защото всяка вечер преживяването е различно.
– Намирате ли разлика в начина, по който публиката в чужбина приема посланието на героя Ви? Съществува ли разлика в емоционалната Ви нагласа когато представяте пиесата зад граница?
– В чужбина публиката е по-емоционална, защото е заредена с една допълнителна емоция от срещата с български актьори. Харесвам да мисля за себе си като за професионалист, за когото е важно да работи добре независимо къде е – в Чикаго, Детройт или Нови Пазар, тъй като всяка публика заслужава да бъде уважена с добро представяне.
– В неотдавнашно интервю споделяте, че „не е лесно да живееш в чужбина. Когато имаш нужда от близък, той не е до теб – това е едно. Второ – ти винаги си чужденец. Независимо колко години си живял, ти винаги оставаш българинът. Няма човек, който да е отделен от родината си и да е щастлив.“ Потвърждават ли срещите Ви с българите в САЩ тези Ваши думи?
– Срещал съм много българи, живеещи в чужбина, а и самият аз съм живял известно време във Франция, и съдя по собствените си преживявания и емоции през този период. Проблемът с живота в чужбина не се крие толкова в носталгията, а в липсата на важни за теб хора – семейство, близки и приятели. Може би има и българи, които се чувстват добре далеч от родината, но все пак си мисля, че проблемът на човек не е в това къде е, а какво е. Проблемите винаги стоят вътре в човека, а не извън него и не зависят от местожителството. Хубаво е да мислиш, че напускайки едно място и премествайки се на друго, ще промениш себе си, но ако това не се случи, трябва да видиш гредата в собственото си око.
– Вие сте сред най-успешните и харесвани съвременни актьори. Би ли могло да се каже, че сте осъществили американската мечта в България?
– Не бих могъл да кажа, че съм сбъднал американската мечта… аз просто си върша работата, доколкото ми позволяват силите и условията. Живея изключително скромно, но съм щастлив, че съм избрал този път. Работя това, което ми доставя удоволствие и ме прави щастлив. Достигнал съм до извода, че не винаги високата заплата те прави успял в дадена сфера – възможно е да направиш проект с много пари и да се изложиш накрая, както и проект със съвсем малко пари, който да бъде много успешен. Успехът зависи по-скоро от обстоятелствата, при които работиш, и професионализма на хората, с които си заобграден.
Снимки: BulgariansinDetroit.com
.
