Тази публикация съдържа сигнал, изпратен днес до различни институции в България и касаещ решаването на комплициран проблем, свързан с живота на един български гражданин. През този конкретен случай прозират и общи за българското общество, държава и администрация проблеми. Прозира и необходимостта от по-различна от сегашните социална, здравна и административна политики, както и други проблеми. Изпратеният днес сигнал не е първият по случая, за който става дума, но е първият, който се публикува. В него се казва:
„В България няма нито болници за бедни, нито приюти за бездомни, нито механизъм, по който български граждани, стигнали до социалното дъно и останали без дом и средства, да не остават и без документи за самоличност.
Затова не е зле представителите и на изпълнителната, и законодателната власт в страната, да прозрат, че първо, има достатъчно много български граждани без социални осигуровки, които нямат такива не защото са някакви заложни мошеници, които не искат да си ги плащат. Макар че разбира се има и такива, но далеч не всички са такива. В България просто има голяма бедност и голямо социално изключване. Така че заради това трябва да се мислят промени в здравната и социалната политика, вместо да се мисли за пръстови отпечатъци при прием в болници или за допълнителни данъци върху смятани за по-вредни храни. Това просто не могат да бъдат приоритети в здравната политика на една страна, в която има достатъчно много хора, които често нямат какво да ядат. Както и такива, които на практика са лишени, поради крайна бедност, от възможност от лекарска помощ и/или болнично лечение.
По отношение пък на проблема с бездомните хора в България, е крайно време да се създадат някакви държавни приюти за бездомни, които да не са за по три месеца само прием чрез социалните служби, защото един отец Иван от Нови Хан, чийто приют впрочем не е нито държавен, нито църковен, не стига за цяла държава.
За да не се случва и още един парадокс, не частен, а общ, който наблюдаваме днес. За да не се случва така, че ако за един чужд гражданин, бежанец, дошъл от Сирия, Афганистан или от Африка (който може да е и икономически мигрант, и който не влиза в България от съседна страна, в която да има война), може да се осигури и подслон, и безплатна медицинска помощ, и издаване на документи. И всичко това да го прави приемащата държава. Като в същото време тази държава да няма никакъв ангажимент да прави същото за свои собствени граждани, изпаднали в крайна нужда, които няма къде да отидат.“
Следва целият тест.
ДО
МИНИСТЪРА НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ НА Р. БЪЛГАРИЯ
Г-ЖА РУМЯНА БЪЧВАРОВА
МИНИСТЪРА НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО НА Р. БЪЛГАРИЯ
Г-Н ПЕТЪР МОСКОВ
МИНИСТЪРА НА ТРУДА И СОЦИАЛНАТА ПОЛИТИКА НА Р. БЪЛГАРИЯ
Г-Н ИВАЙЛО КАЛФИН
АГЕНЦИЯТА ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ
КМЕТА НА СОФИЯ Г-ЖА ЙОРДАНКА ФАНДЪКОВА
КМЕТА НА РАЙОН ПАНЧАРЕВО Г-Н ДИМИТЪР СЕЧАНОВ
ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „НАЦИОНАЛНА ПОЛИЦИЯ“
СЛУЖБА „БЪЛГАРСКИ ДОКУМЕНТИ ЗА САМОЛИЧНОСТ
СДВР
МВР – РУСЕ
Копие до:
НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА Р. БЪЛГАРИЯ
НАЦИОНАЛНИЯТ ОМБУДСМАН Г-ЖА МАЯ МАНОЛОВА
БЪЛГАРСКИ МЕДИИ
Уважаеми Дами и Господа,
Това е пореден сигнал, който изпращам до повечето от Вас, във връзка с българския гражданин Ивайло Колев Колев, който се нуждае спешно от това да му бъде издаден редовен документ за самоличност – лична карта, както и от това да може да изпълни назначена му от лекарска комисия в болница ИСУЛ – София химиотерапия в друго столично лечебно заведение.
Ще припомня накратко информацията за този случай. Ивайло Колев е роден през 1954 г. в гр. Исперих, където по това време се е намирала майка му, която е родом от този град. Живял е в гр. Русе, заедно с родителите си, вече отдавна починали. След казармата не се е върнал в родния си град, а е започнал да живее и работи в София, първоначално по квартири. Работил е в МК „Кремиковци“, както за известно време и в Сирия. След което се е върнал, купил си е апартамент в ж.к. „Свобода“ (следва точен адрес – б.р.) в София, събрал се е да живее на семейни начала с една жена, която му е родила син. По-късно, в първата половина на 90-те години, Ивайло Колев се скарва с жената, с която живее на семейни начала, напуска апартамента си в ж.к. „Свобода“, който приписва на сина, тогава още малък, и започва да живее в околностите на София, работейки на строителни обекти.
Последната адресна регистрация на Ивайло Колев в стария му зелен паспорт е от ж.к. „Свобода“, но за съжаление тя не е била отразена в базата данни на ЕСГРАОН, там е бил записан само старият му адрес в гр. Русе. В стария му паспорт (следват данните от стария зелен паспорт, издаден от МВР – Русе – б.р.) има впрочем ударени няколко печата за адресни регистрация на този адрес в ж.к. „Свобода“ в София, първият от който е от 1985-та, а последният – от 1991-ва година. Но това не е било отразено в данните за него в ЕСГРАОН, които са достъпи за всички държавни общински служители в България, ако се потърсят по неговият ЕГН, който е (следват цифрите от ЕГН-то – б.р.)
Въпреки че никога досега не е имал адресна регистрация в Панчарево, от 18 години Ивайло Колев живее на практика в Панчарево, по гаражи, мазета, понякога и съвсем без покрив над главата си. Той е вече почти на 61 години. И от месеци наред е болен от рак.
Досега, със съдействието на един социален служител и отзивчивостта на един лекар в болница ИСУЛ, Ивайло Колев е бил приет в тази болница за една седмица, въпреки липсата на редовни документи за самоличност и чрез заплащане за престоя му там по клинична пътека по едно постановление на МС, издадено през 2007 г., касаещо прием в болница на социално слаби граждани. Било е установено, че туморът, който Ивайло Колев има на гърлото си е много голям и е от много време, така че не е могъл да бъде опериран. Била му е била направено биопсия, поставена е канюла на гърлото му, за да се гарантира достъпа на въздух и пациентът да не умре от задушаване, и е бил изписан и изпратен за химиотератия в 27-мо ДКЦ – София. Ивайло Колев от месеци наред не може да се храни, все по-трудно и по-трудно преглъща, и е реален рискът да почине в бавна агония, поради това, че не може да преглъща, ако не бъдат извършен процедури с химиотерапия, чрез които е възможно поне част от този тумор, който е обхванал гърлото му, да бъде разградена.
Ивайло Колев, повече от седмица, след като е изписан от ИСУЛ, не може обаче да отиде да се запише за тази химиотерапия. Защото няма лична карта, както и средства, за да си възстанови здравноосигурителните права.
От това следва два значими и нерешени досега проблема.
Първо. Проблемът с издаването на лична карта на Ивайло Колев се е превърнал в момента в някакъв непробиваем „параграф 22“. От община Панчарево, където преди няколко дни Ивайло Колев е отишъл (заедно с човека, който го подслонил и пожелал той да бъде записан като адресна регистрация в неговия дом, и заедно с още двама свидетели, живеещи в с. Панчарево, имащи адресна регистрация в Панчарево и познаващи Ивайло Колев отдавна), са приели заявлението за адресна регистрация, но са казали, че на този човек не може да се издаде адресна регистрация, защото той няма лична карта, която да удостовери неговата самоличност. А от националната служба „Български документи за самоличност“ към МВР, по предишен мой сигнал във връзка със същия случай отговориха, че лицето може отиде на бул. „Мария Луиза“ 48 в София в тази служба и да му бъде издадена лична карта, без да плаща глоба заради това, че досега не е имал такава, стига да дойде с адресна регистрация. Така че от една страна общината, която трябва да издаде адресна регистрация на Ивайло Колев, не го прави, понеже той няма документ за самоличност, а от друга страна институцията, която е поела ангажимент да му издаде лична карта, иска адресна регистрация, за да му издаде такава. (На тези две институции – община Панчарево и служба „Български документи за самоличност“ написах отделен общ сигнал на 13 ноември т.г., молейки ги да влязат в някаква координация помежду си, за да се реши този „параграф 22“. Което е къде по-лесно за тях, отколкото за самите граждани, които много по-трудно могат да осъществят подобна координация между институции, ако изобщо могат.)
Затова, уважаеми Дами и Господа,
Моля МВР – Русе, което е издало стария зелен паспорт на Ивайло Колев Колев (ЛП серия Л, № 2178025, изд. на 16 май 1984 г. от Окръжно управление на МВР – гр. Русе ) да изпрати на службата „Български документи за самоличност“ към МВР сниман картона, с който му е бил издаден стария зелен паспорт през 1984 г. А след това службата „Български документи за самоличност“ да изпрати същата тази информация на община Панчарево, за да не се притеснява кметът на община Панчарево г-н Сечанов, който впрочем не е местен жител и не познава хората в селото, че Ивайло Колев Колев, който вече едвам ходи и е наистина много болен човек, е някакъв едва ли не терорист. И така да може да бъде дадена в крайна сметка адресна регистрация на Ивайло Колев, след което и лична карта – според както са написали в отговора си на предишен мой сигнал от националната служба „Български документи за самоличност“. Или пък, община Панчарево да попълни по Наредба за ГРАО, която имало за такива случаи, картон с данните за новата адресна регистрация на Ивайло Колев Колев, на която трябва да има негова снимка, и после общината да изпрати този картон на МВР „Български документи за самоличност“.
Но най-вече Ви моля, уважаеми дами и господа, самите институции да общуватe една с друга за решаването на един конкретен проблем, когато това се налага, вместо да се карат гражданите да се молят на една или друга институция, и всяка институция да прехвърля проблема на другата. Защото някои неща от Вас зависят все пак, не от гражданите. И гражданите, дори да не са тежко болни и вече трудно подвижни, не бива да бъдат поставяни в невъзможни за решение от тях самите ситуации.
Моля освен това кмета на София г-жа Йорданка Фандъкова да има предвид, че поради това, че районните кметове в Столична община не се избират от гражданите, а се назначават, отговорността за това дали те са направили всичко необходим, за да бъде спасен един човешки живот на български граждани, живеещ на територията на общината, която управляват, е в някакъв смисъл и нейна. Понеже тя е избрана от гражданите, а районните кметове не са. Разбираемо е, че кметовете може да се притесняват да не издадат адресна регистрация примерно на някой неидетифициран бежанец, но ако те са местни, не биха имали подобни страхове, понеже биха познавали хората, които живеят в съответното населено място. А случаят не е такъв. Г-н Сечанов, кметът на община Панчарево, не познава Ивайло Колев, за разлика от местните хора, защото г-н Сечанов не е местен.
Второ. Моля министъра на здравеопазването д-р Петър Москов и министъра на труда и социалната политика г-н Ивайло Калфин да отговорят по какъв начин може един български гражданин, който няма нито собствен дом, нито друга собственост, нито никакви пари, нито може да работи, понеже е наистина много болен, и е поддържан в последните месеци единствено от солидарността на свои приятели, с които се опитват да му помогнат, да получи възможност да му се извършат процедури по химиотерапия в която и да било столична болница, където има такова отделение. За тези процедури, доколкото ми е известно, няма законов регламент за социално плащане. А болният няма никакви пари. Моля двамата министри за конкретен отговор – в коя болница, по какъв начин и пр. И да се информира разбира се съответната болница за това, както и подателят на този сигнал.
Имайте предвид, уважаеми Дами и Господа, че Ивайло Колев наистина няма време. Той може и да не остане жив, възможно е да е късно за неговия шанс да не изгуби живота си, но е недопустимо през 21 век в страна член на Европейския съюз един гражданин на тази страна, болен от рак, да умре в бавна и жестока агония, без да има възможност за адекватна медицинска помощ и назначено вече медицинско лечение. Ако нищо не направите, уважаеми дами и господа, или ако не го направите възможно по-бързо, този човек може да умре поради това, че туморът ще затвори напълно хранопровода му.
Последното, което ще си позволя да кажа, уважаеми Дами и Господа е, че през този случай прозират едни общи за нашата държава проблеми. Прозира това, че в Р. България няма адекватна на реалността нито здравна, нито социална политика. В България няма нито болници за бедни, нито приюти за бездомни, нито механизъм, по който български граждани, стигнали до социалното дъно и останали без дом и средства, да не остават и без документи за самоличност.
Затова не е зле представителите и на изпълнителната, и законодателната власт в страната, да прозрат, че първо, има достатъчно много български граждани без социални осигуровки, които нямат такива не защото са някакви заможни мошеници, които не искат да си ги плащат. Макар че разбира се има и такива, но далеч не всички са такива. В България просто има голяма бедност и голямо социално изключване. Така че заради това трябва да се мислят промени в здравната и социалната политика, вместо да се мисли за пръстови отпечатъци при прием в болници или за допълнителни данъци върху смятани за по-вредни храни. Това просто не могат да бъдат приоритети в здравната политика на една страна, в която има достатъчно много хора, които често нямат какво да ядат. Както и такива, които на практика са лишени, поради крайна бедност, от възможност от лекарска помощ и/или болнично лечение.
По отношение пък на проблема с бездомните хора в България, е крайно време да се създадат някакви държавни приюти за бездомни, които да не са за по три месеца само прием чрез социалните служби, защото един отец Иван от Нови Хан, чийто приют впрочем не е нито държавен, нито църковен, не стига за цяла държава.
За да не се случва и още един парадокс, не частен, а общ, който наблюдаваме днес. За да не се случва така, че ако за един чужд гражданин, бежанец, дошъл от Сирия, Афганистан или от Африка (който може да е и икономически мигрант, и който не влиза в България от съседна страна, в която да има война), може да се осигури и подслон, и безплатна медицинска помощ, и издаване на документи. И всичко това да го прави приемащата държава. Като в същото време тази държава да няма никакъв ангажимент да прави същото за свои собствени граждани, изпаднали в крайна нужда, които няма къде да отидат.
В очакване на Вашите отговори,
Мариана Христова
редактор на Eurochicago.com
По отношение на конкретния случай служители в някои институции все пак се опитаха да помогнат, а други изобщо не. С много усилия, и благодарение на съдействието най-вече на един съвестен социален служител, човекът, за когото става дума, получи, макар и доста трудно, някаква възможност за лечение. Ракът обаче беше в напреднал стадий и той почина в началото на тази година. В никое болнично заведение, впрочем, въпреки че беше изключително слаб и не можеше да се храни, поради това, че ракът бе изял вече част от езика и хранопровода му, не го сложиха на системи с глюкоза за подхранване.
Има обаче, и то немалко, други бедни, бездомни, изпаднали на социалното дъно хора в България, които са живи. И които като се разболеят, могат да имат някакъв шанс някой да им обърне внимание, само ако попаднат на някой много отговорен социален служител, който наистина иска да им помогне. И да ходи с тях и се разправя в различни институции, за да им уреди с доста усилия някакво лечение. Такива служители обаче не се срещат често, те са изключение. Или ако имат все пак някакви роднини или приятели, които да са готови да събират от себе си възможно повече пари, за да им платят лечението, да платят за възвръщане на здравноосигурителни права и пр. Бедните обаче, особено крайно бедните, обикновено нямат заможни приятели и роднини. И да имат приятели, те са бедни като тях. А бездомните обикновено изобщо си нямат никого. И законодателство, което е много важно, по принцип не предлага почти възможности за помощ и за лечение на хора, изпаднали на социалното дъно. Т.е. проблемът не е частен, той е общ.
За сметка на това, обаче в България се въведоха последно пръстови отпечатъци за здравноосигурените пациенти, с това се занивама здравният министър и здравното министерство. Бедните, които нямат пари за лечение, не са като цяло въобще проблем нито за здравното министерство, нито за държавата. Тя някак си предпочита да не забелязва и да не говори за този голям социален проблем – че няма нито болници за бедни; нито някой се интересува дали крайно бедните могат да си плащат здравните осигуровки или да възстановяват здравноосигурителни права; че изпадналите на социалното дъно могат да останат без редовни документи за самоличност, защото не могат да си платят нито таксите за тях, нито глобите, ако са просрочили срока, нищо че те не са чак толкова високи. Просто понякога бедността е толкова ужасяваща, че е най-лесно държавата да не я забелязва.
Не мога да повярвам каква безотговорност има. И то хора на които сме се доверили и сме избрали.
Срам ме е че съм българка и че за много много голяма моя жалост и нещастие живея в България.
12 години бях в чужбина и се върнах с надеждата че нещо еле се е променило. Уви не е. И пак ще забягвам защото не искам да достигам за съжаление го казвам до положението на този и много други българи.
Срам нямат.Но това е много много дълга тема.Направо безкрайна.
Искам да попитам какво стана с човека?
Отговор на подадения сигнал, получен днес по електронната поща от отдел „Обща канцелария“ на Народното събрание:
„По повод Вашия апел до Народното събрание – получен по електронната поща и регистриран с вх. № 5194-М-116/18.11.2015 г., с молба за съдействие за разрешаване на сериозен здравословен и социален проблем на г-н Ивайло Колев и с предложение за промяна в здравната и социалната политика по отношение на българските граждани, които живеят в крайна бедност Ви информираме, че той е предоставен на Комисията по здравеопазването и Комисията по труда, социалната и демографската политика в 43-то Народно събрание.
С най-добри пожелания!
Отдел „Обща канцелария“ при Дирекция АПОЧР на НС“
Днес от Община Панчарево са дали отговор на Ивайло Колев на неговото заявление за адресна регистрация, който е бил отрицателен. В отговора пише, че Ивайло Колев – един болен човек, който едвам се движи и който от десетилетия не живее в гр. Русе, да отиде в МВР – Русе, там да установят самоличността му. Въпреки всички сигнали до институциите, в които този случай е описан подробно, и въпреки всички апели до Община Панчарево и служба „Български документи за самоличност“ към МВР да влязат в някаква комуникация помежду си, такава изглежда не е била осъществена. Община Панчарево, в лицето на г-н кмета Сечанов и на главния юристконсулт Москов, са решили изглежда, че няма какво да си комуникират с други служби, и че формалният подход към един сложен и спешен казус е най-добър.
Не знам дали ръководелите на районната общинска администрация в Панчарево биха имали същия формален подход към сложни и спешни казуси, от които буквално зависи един човешки живот, ако бяха избираеми, а не назначаеми. Но се надявам г-жа Йорданка Фандъкова, която е един отговорен и затова избран неслучайно за втори път кмет на София, както и политическа партия ГЕРБ, от която са и г-жа Фандъкова, и г-н Сечанов, да си дадат все пак сметка, че когато назначават райони кметове по партийна линия, отговорността за това какво правят или не правят тези назначени, а не избрани от самите граждани кметове, е и тяхна.
Не знам, също така, и защо се оказва толкова трудно служители от различни институции в България да комуникират директно помежду си, когато има такива сложни, спешни и противоречиви казуси, вместо да поставят гражданите в невъзможни на практика за решаване от тях самите ситуации.