Полудействителна, полуизмислена история за тъгата, абсурдите на живота и за българската съдба
Някога дядо казваше, че чувството за хумор е мерило не само за интелигентността на един човек, но и за качеството му на живот. Защото какъв живот ще е този без смях и веселба в него! „Обеси плашилото! – учеше ме старецът. – И после ще можеш спокойно да се смееш и наистина да живееш!”.
Като доста непослушен хлапак по това време, аз не се замислях над думите му. Предпочитах да си създавам развлечения и така да се смея. С едно саморъчно направено оръдие от метална тръба, сплескана от единия край и заредена с барут от кибритени клечки, и лагерна сачма от другия, аз за малко не застрелях глухата си баба. Нарисувах на дървената порта мишена с кръгове, заредих оръдието и го насочих, когато портата се отвори и на мястото на мишената застана баба. Вече бях запалил фосфорния фитил и нямаше как да спра изстрела.
– Бягай от там! Веднага се дръпни! – крещях уплашен, но тя само източи врат като костенурка и меланхолично запита:
– Каквооо?
– Бягай, ма! Ще те гръмна! – И докато тя разбере какво става, оръдието тресна и сачмата се заби в портата, на педя разстояние от бабината глава. След уплахата човек се смее най-свободно. Тогава се смях тъй, че ме заболя чак коремът. А баба дори не бе разбрала какво действително се случи.
Година-две по-късно дядо се разболя от рак. От ужасните болки се стопи и реши да се обеси, като остане сам в къщи. Случи се обаче точно в него ден да ни пуснат от училище по-рано. Аз се прибрах и го намерих, с вече нахлузено през шията въже. Сграбчих го за краката и го свалих от стола, на който се бе качил. Тежеше по-малко от мен. Попитах защо прави така, а той отвърна:
– Това е единственият начин да излъжа смъртта! Няма да стане по нейното, като се обеся, преди да ме е оглозгала съвсем! Не виждаш ли, че съм заприличал на плашило? А то трябваше да бъде…!
Той все пак го направи, няколко дни по-късно. Не знам как бе успял, но избръснатото му изпосталяло лице се усмихваше. Дори сините му, като небето очи, не бяха помръкнали. Изглежда в последния момент бе видял нещо, заради което си струваше да иде ТАМ.
Огорчен и отвратен от живота в родината, по някое време реших да работя в чужбина. Опитах като електротехник във фирма за партита на открито, сервитьор в ресторант, чистач на магазин, шофьор на камион, служител в пералня на хотел и дори мияч на чинии. Навсякъде ме използваха, докато ме изцедят, но поне плащаха, за разлика от чорбаджиите – феодали в България. Обаче, свикнал на анархията у нас, един ден прекалих в кухнята на ресторанта, където работех допълнително през деня.
Миехме съдове заедно с един негър. Той изглежда не бе много наред с главата, на която непрекъснато бе с надянат женски чорап и все ме пръскаше, когато хвърляше съдове в моите мивки. След като няколко пъти го предупредих без полза, аз джаснах огромна тенджера в неговата мивка и окъпах всички готвачи наоколо. Това не ми се размина и главният готвач ми се развика пред персонала. Това е недопустимо в Щатите, но аз невъздържано му отвърнах, като го напсувах. И понеже той се осмели да ме нарече криминален тип, въпреки, че презирам Хитлер, вдигнах ръка нагоре и с „Хайл” му заявих, че ще направя негъра на сапун. Руската еврейка, която ми уреди допълнителната работа за мияч, едва успя да потули нещата, плащайки на шеф-готвача сериозна сума, която изплатих по-късно. Седмици и месеци след това собствената ми персона е била обсъждана в кухнята, придружена с явен или скрит смях. Бедният негър се принудил да напусне, а малко след него и главният готвач. Не издържали на подигравките, независимо от всичко. А аз си бих камшика в края на годината и се върнах.
Половин година преди местните избори се хванах на бас с мой познат, че ще успея да направя кмет в неговото село един току-що излязъл от затвора бивш мой ученик. Аз естествено не го бях учил на апашлък, но той от малък си бе талант в погазването на всякакви правила и закони. Когато регистрирах на пет адреса около двеста циганина от съседното село и никой не се разбунтува, разбрах, че духът на живеещите там е вече умрял. След духът умираше и тялото, затова моят бивш възпитаник след изборите се оказа кмет на около сто и петдесет мъртви души. Иначе те си ходеха хората, пазаряха от магазина, получаваха си пенсиите и копаеха в малките си градинки. Голямата им селска чешма с пет корита бе облепена цялата с некролози. Тъй като водата, както и електричеството, през повечето време бяха спрени, всички ходеха на чешмата за вода. Там разменяха по някоя дума и чакаха реда си, да украсят стената на чешмата. И помен от усмивка не се виждаше никъде.
– Абе, вие що за хора сте? Оставихте се безропотно да ви управлява един престъпник? – не издържах и направо ги запитах един ден.
– Че не е ли така в цялата държава? – спокойно отвърна един старец. – Нашият кмет поне не се прави на честен…!
Прибирайки се към къщи, отчаян се чудех. Кого трябваше да обесим, като бе пълно с плашила навсякъде? И управляващите бяха плашила, и народът също. Смехът в държавата бе изчезнал, като свободните плажове по морето. А знае се, че няма ли смях, няма и живот!
Красимир Бачков
