ЕПОПЕЯТА НА КАЙМАКЧАЛАН ОТ 1916 Г. – Реч на Василен Васевски, произнесена на 8 ноември т.г., на панихида в църквата „Св. София“ в Чикаго, в памет на загиналите български войни в битката при Каймакчалан
.
Българската история е дълъг низ oт дати на величие и трагизъм. Не един и два в нея са поводите за гордост и радост, както и онези на покруса и разочарование. Такава е орисията на народа ни, избрал да живее на кръстопът от интереси и геополитически стремежи на близки и по-далечни държави. Драматичното ни минало е неотменна част от нашето съзнание, то е стожер и ориентир на живота ни, където и да се намираме.
Днес сме се събрали, за да си спомним за една велика, но забравена страница от това минало: Каймакчалан. Име, което звучи странно в ушите на съвременниците и не извиква никаква емоция в сърцата им. Но преди сто години то е обозначавало едно свещено място в Македония, от което е зависел ходът на поредната ни война за национално обединение. Не, онази война, наричана Европейска или Първа световна, не беше империалистическа за българския народ, както ни учеха учебниците до 1989 г. И не за царската корона или за нечии болни амбиции умираха нашите войници в нея. „Да беше то, остали бихте живи, не бихте срещали тъй горделиви смъртта…“ – ще напише за тях великият Иван Вазов. Не, нашите герои се биха и умираха в името на една цел: да събере България всички свои чеда под стряхата си – онези, които бяха останали извън нея – в Македония и Добруджа – онези, които чакаха и се надяваха най-после да живеят заедно със свободните си сънародници.
„Българската история се пише на върхове“ – казва в новопубликуваната си книга за Каймакчалан Красимир Узунов. Да, връх Каймакчалан е равен по героизъм и саможертва на Шипка, на връх Средногорец, на Калиманското плато. Осемнадесет денонощия един полк и няколко дружини отбиват атаките на многократно по-големия си противник с куршуми, снаряди и с голи ръце. Природата и логиката на войната са срещу тях, но те се бият, въпреки всичко. Сражават се с войските на три държави, две от които световни империи – френската и руската. Нашите войници знаят, че няма да имат подкрепление, знаят, че битката е неравна, и че може би е извън силите им да я спечелят. Но също знаят, че България ги гледа и очаква от тях да направят невъзможното. И то става – върхът е задържан, докато друга българска армия освобождава Добруджа и разбива румънците… Златните страници на българското величие биват дописани с костите на най-способните и най-свидни синове на 11-ти пехотен Сливенски полк.
Днес, близо сто години след битката на Каймакчалан, се питам можем ли да се доближим малко до онези славни мъже от 1916 г. и да се наречем техни достойни потомци? Направихме ли достатъчно, че споменът за тяхната саможертва да блести и да се предава от поколение на поколение? И си отговарям: за жалост, не сме. В сегашна България Каймакчалан е неизвестно понятие, дума, която само звучи екзотично. А народ, който не помни и не знае историята си, е обречен да изчезне без бъдеще. Това ли ще допуснем с нехайството си?
Позицията на нас, българите в чужбина, е особена. От разстояние ние се вглеждаме и виждаме по-добре сегашните и минали проблеми на родината си, както и начините да й помогнем. И в този случай със забравената битка на Каймакчалан, отново можем да дадем пример за работa на ползу роду. Днешната панихида за загиналите на Каймакчалан е скромен опит в тази посока. Далеч съм от мисълта,че с нея ще се издължим на прадедите си. Не, много, много още трябва да направим, за да запознаем сегашните българи с историята, да им помогнем да запомнят нейните светли дати и да ги почитат. Единствено така ще опазим спомена за Каймакчалан и ще му издигнем паметник в съзнанието си. Паметник, който няма да е за мъртвите, а за нас, живите – да гори като пламък и да напомня за завета и саможертвата на дедите ни.
Това е в основни линии целта на комитета „Каймакчалан 2016“, който учредяваме днес – да припомня подвига и саможертвата, да ги популяризира и да ги извади от дългогодишната им забрава. Едно благородно дело, което се надявам, ще привлече съмишленици.
Днес запалихме свещи за героите на Каймакчалан и стоплихме бродещите им сенки. Нека не ги забравяме отново и да продължим да разказваме за тях. Тогава може би ще бъдем най-после достойни техни потомци.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Репортаж за паметното събитие на в. „България“: ЗАГИНАЛИТЕ НА КАЙМАКЧАЛАН ПРЕЗ 1916 Г. БЯХА ПОЧЕТЕНИ НА АРХАНГЕЛОВА ЗАДУШНИЦА В ЧИКАГО
Панихида за едно забравено, но значимо събитие в родната история – битката на връх Каймакчалан – бе отслужена за първи път в Чикаго като част от християнския празник Задушница тази година. Архангелова задушница често е наричана“мъжка“ задушница. На нея по традиция се отдава почит освен на починалите близки, и на загиналите във войните за България. Събитието бе организирано от ентусиасти и бе посетено от доста хора, прочели обявaта за него в интернет или в нашия вестник.
Отец Груйо Цонков, протойерей на православната църква „Света София“ в чикагското предградие Дес Плейнс, прочете заупокойна молитва в памет на повече от 2000 войници и офицери, загинали на върха през паметните дни на септември 1916 г. Cлед товa в кратко, но прочувствено слово той заяви, че „няма българско сърце, колкото и кораво да е то, което да не се трогне от случилото се на oнази „българска Голгота“.
На този участък от Солунския фронт нашите войници се сражават с превъзхождащ ги противник, в чийто редици освен сърби, се бият френски и руски части. Епопеята на 3-та пехотна дивизия, чийто гръбнак съставя 11-ти пехотен Сливенски полк, продължава 18 денонощия и е може би единственото сражение в световната история, водено на надморска височина от 2521 м. За жалост, след 1944-та учебниците по история подминават събитието, поради наложения криворазбран интернационализъм. Затова и името на Каймакчалан е слабо познато на съвременните българи.Тези и други факти бяха припомнени в словото на Василен Васевски (словото може да се види по-горе – бел.ред), един от инициаторите на панихидата и наследник на загинали в битката.
Присъстващите можаха също да се сдобият с книгата на Георги Кременаров „11-ти пехотен Сливенски полк по пътя на безсмъртието“, както и да сведат глави пред забравения подвиг на каймакчаланци.
Основан бе и инициативен комитет „Каймакчалан 2016“, който да популяризира битката и да организира различни мероприятия по повод на предстоящата й 100 годишнина. Негови членове са: Лина Кърк, издател на в. „България“, Иван Тодоров, историк, Петър Илиев, запасен офицер, Георги Миралаев, общественик, Соня Кичева, учителка, и Василен Васевски, художник и журналист. В програмата на комитет „Каймакчалан 2016“ се предвиждат исторически лекции в българските училища в Чикаго, представяне на книгата на Красимир Узунов „Каймакчалан“ и на предстоящия юбилеен брой на сп. „Отечество“, както и установяване на връзка с националния комитет „Каймакчалан“ в България.
Текст и снимки: в. „България“
