Проф. Никола Чаракчиев, в. „България Сега“
От много време вече съм имигрант в Америка. На всеки две години се връщам в бащиния си дом, за да ремонтирам старото си тяло, да ремонтирам и старото си жилище. Да се заредя с топлота сред старите си приятели.
А те са много. С уважение ще Ви ги изредя по азбучен ред…
Алекс Лазов – бивш управител на на ежегодния фестивал „Български дни в Чикаго”, организиран от Българо-Американска Асоциация, който се завърна за постоянно в България; доц. Антоанета Запрянова – председател на Българската генеалогична федерация; инж. Борис Сапунджиев – ръководител на научни звена; доц. Веселин Джамбазов, който разработва историята на „посветените общества”; инж. Георги Ганчев – комуникационен и дипломатичен ръководител, инж. Йордан Мирчев – човек с богат международен опит; Кирил Йончев – поставил началото на консултантския бизнес у нас, инж. Тодор Вачков – заместник министър в няколко правителства…
Имах срещи и с три специални социални групи.
С групата „Патриарх Евтимий” – моите съученици, които от тридесетина години се събират всяка неделя от 11 до 13 часа на тяхното си специално място. С групата „Чифлика” – научни работници и преподаватели в сферата на селското стопанство. С „Български генеаложки форум” – научни специалисти по класическа и генетична генеалогия.
Имах среща и с доц. Иво Христов – модерен български социолог, преподавател в Пловдивския и Софийския университети, наречен неправилно от някой „Песимиста”, а той на практика е абсолютен реалист. Видяхме се и с Елена Куюмджиева – български класически и генетичен генеалог – с най-богато родословно дърво в България, и с Чавдар Дилов – най-добрият български генеалог, познавач на българската история, невролог и сексолог, както и добре известен психолог…
На тези наши срещи винаги са преобладавали „темите от реалния живот” и никога тези от политиката и нелицеприятните пластове от съвременната обществена среда.
Защо?
Може би вече сме надживели страстите по прехода и, естествено, останали са проблемите от бита, които преследват човека през целия му живот.
Забелязвам, че в България се формират все повече и по-често такива нерегламентирани свободни контакти, които е възможно да се пораждат поради отсъствието на някогашните професионални и обществени организации, в които хората имаха постоянно поводи да се срещат и дискутират, дори и да свършат някоя общественополезна дейност.
А сега искам да споделя някои полезни факти, които констатирах по време на моето посещение на Родината през тази есен.
За първи път разбрах, че има определена опасност от „премеждие”, ако използваш своя банкова карта от друга държава, която по някаква причина не бъде разпозната от банкомата. Тогава той не ти връща документа обратно, а го прибира… Можете да си представите какъв ужас е това, ако разчитате само тази своя банкова карта, защото съответната българска банка връща документа, ако е изряден, разбира се… след 3 месеца!
Ще Ви цитирам и цените на някои „екстравагантни“ стоки. Например „швейцарското синьо сирене” струва 98 лева килограма. Бабекът е 48 лева килограма. Доста се изненадах, че се продават и „специалитети”, като конско месо по 68 лева килограма и дори магарешко – за 48!
Най-масовият „фаст фуд” е, разбира се, баничката и пицата. В малко „по-заможен формат” – дюнерът. Продават се на всеки ъгъл или през стотина метра…
Прави впечатление масовото присъствие на книгата. Книжарниците са много повече, отколкото в САЩ.
При всяко идване посещавам едни и същи ресторанти. Тази година ми се стори, че са загубили много от постоянната си клиентела.
За първи път пътувах с метрото. Възхитен съм от фантастичния ред, чистота, удобство и дори комфорт. Тихо. Хората – добре облечени и спокойни. Като че отиват на театър и още от вагона се настройват духовно. Само куфарът ми беше дискриминиран брутално. Заядоха се с него и много настойчиво му поискаха да си плати и той билет за возенето. И понеже беше американски куфар, пътуващ свободно из Америка, и не харесваше подобно отношение, още повече и български не говореше, не беше сменил и валута, та в крайна сметка само моят джоб олекна.
И тази година, както и друг път, посветих част от времето си на моите любими изследвания. Винаги имам осигурена просторна лаборатория и неизчерпаем материал за опити. Това са улицата и хората, които крачат по тротоарите. Или се возят с кола по платното. Този път малко центрирах интереса си към таксиметровите шофьори. Естеството на тяхната професия като че им позволява да са по-информирани – особено по местните новини и събития.
Задавах по два въпроса на тези, в чието такси сядах. „Ще гласувате ли?” – беше първият, защото беше предизборно време – по-малко от месец до местните избори и референдума относно електронното гласуване, който се състоя на 25 октомври 2015 година.
Забележително беше, че всички, с изключение на един, ме увериха, че са твърди гласоподаватели! И, без да ги питам, ми казаха за кого ще гласуват. За властта. Защото тя, властта, дава пари за ремонти на улици, за тръби и болници, че и за писари и пъдари в общините – главно на „своите кметове” – партийци.
Единственият, който ме погледна накриво и каза, че няма да гласува, добави и свой въпрос към мене:
– Вижте, господине… имам ли интелигентна физиономия?
– Да, Вие имате интелигентна физиономия! – му казах твърдо.
– Ами кой интелигентен човек днес в България гласува?
Аз леко подскочих…
– Защо?
– Защото… Вие виждали ли сте параметрична схема за избор на управници чрез гласуване?
– За първи път чувам!
– Съставена е от 157 показатели. От тях само 1 е гласът на „избирателя”.
Аз за втори път подскочих.
– Знае се, че един космонавт се тества по 100 показателя, продължи събеседникът ми – а като излети, му помагат други 100 човека, които също са тествани по 100 неща. А един управляващ се избира на практика само по 2 теста, които ги няма в ония – 157-те… И каква е ползата, че космонавтите са минали 10 хиляди и 100 теста, когато ще ги командва после един – избран управляващ с два секретни теста…
– Кои са тези два…
– Давам Ви за домашно да помислите за тях.
Не влизах в противоречия по-нататък. В неговите очи аз бях само един гласуващ неинтелигентен.
Привечер минах край една сергия за сувенири и видях, че ги продава една много добре позната жена, която беше преди време директор на две стабилни и печеливши предприятия. Казах й за разговора с негласуващия интелигент – таксист, а тя ме светна веднага за двата теста:
– Първо – да си от необходимата партия и второ – да направиш достатъчно инвестиции, за да бъдеш забелязан.
Искаше ми се да я поканя на вечеря.
Вторият ми въпрос към майсторите на волана беше: „Коя е най-интересната личност, която сте возили?”
Получи се интересна информация: „Стоянка Мутафова”, „Петър Стоянов”, „Богомил Бонев”…
После настъпваше моят час:
– А знаете ли кой съм аз?
Никой не знаеше.
– Аз съм най-секретната личност, която срещате в своя живот. Днес аз съм единственият дежурен ИЗВЪНЗЕМЕН за планетата Земя!
Всички до един подскачаха моментално. После започваха да разказват вицове, за да запълнят мълчанието, което беше настъпило. Ето един от анекдотите: „Един разследващ журналист проверява екипа на лудницата. „Ти кой си?” – пита. „Аз съм Наполеон” – му казва първият. „Ти кой си?” – пита друг. „Аз съм Наполеон”… Когато още трима казали същото, журналистът нахълтал гневно в кабинета на главния лекар и директор на заведението, и го разкритикувал: „Как така? Тук не се полагат грижи за болните – всички казват, че те са Наполеон?”. На което директорът отговорил: „Не е нужно да харчим бюджета. Аз зная истината. Всички те си въобразяват. Аз съм Наполеон!”.
Към края искам да кажа на моите съграждани по емиграция в Чикаго, които вече като че нещо подозират… че аз не съм Наполеон. С Наполеон сме само роднини. Наполеон и аз сме от една и съща „ДНК Хаплогрупа”. И тя е: Е1в1в1, което означава, че някъде преди 50 000 години имаме един общ прадядо. Знае се и друг един известен човек от нашия отбор – Айнщайн… и още и още и още…
.
