Носталгично и с неприкрита тъга направи това заключение завчера съседката ми Бенка, некоронованата през 80-те години миска на нашето село. Сочната ромка, която още хваща око, събираше навремето погледите и мераците на селските мъжища, седнали на по ракийка или бира в „хоремага”, когато минаваше с наперена походка по улицата. Мъжът й, гледач в овцефермата, доста често не се прибираше след обягненето на животните, или запивайки се някъде. Около къщурката им в края на селото, досами горичката и дълбокия дол, винаги дежуреше някой мераклия. Знаейки това, когато се къпеше, тя никога не дърпаше перденцето на прозорчето на импровизираната им баня, за да може спотаилият се сред храстите воайор до насита да се налюбува на стройната й снага. Беличките й красиви деца явно бяха „крадени”, защото никак, ама никак не приличаха на официалния си татко. Скоро разбрах, че красивата и внучка Филиз, с най-сладкия детски, а като порасна и девичи глас, който съм чувал някога, се е омъжила преди месец, без да довърши и прогимназията. Сега Филизчето радва някого чак в Белгия с неотразимия си тембър и кръшна като на баба й някога снага. Там, за разлика от тук, без никакви проблеми ще я приобщят към мултикултурното им общество. Дори и като жрица на любовта…
До скоро ромите в голямата си част живееха в селата и малките градчета в обособените си махали. Но и те опустяват, поради липса на каквато и да е работа и поминък. Много от тях са окупирали казаните за смет и пунктовете на „вторични суровини” в областните градове, в конкуренция с местните клошари и пенсионери. По-грамотните и с някаква професия, включително и джебчийска, отдавна са се изнесли в безвизовата Европа. По време на „голямата екскурзия” по „Възродителния процес“ имаше виц за циганин, който бие малчугана си, че не учел, защото българите са на изчезване, турците на изселване и кой, освен тях, ще остане в тази държава? Но явно и циганите вече не я харесват и я напускат.
Според почти четвърт от населението ни, изнизало се извън България, животът там е по-добър. Но дали материалните придобивки, а не преживяванията, ни правят по-щастливи? За кой ли път в анкетите сме в категорията на най-нещастни в Европа, повече и от хората в Сирия, където се води гражданска война. Което се дължи на разпадащата ни държавност и липса на чувство за национална гордост и принадлежност.
А как само управляващите у нас и в ЕС вкупом ни убеждаваха, че нацията е остаряло понятие и че всички сме граждани на света, който ни чака с отворени обятия. Образователната система и домашното ни възпитание вече не се грижат за отглеждането на достойни българи, а на способни бъдещи емигранти. С чуждоезично образование едва ли не от детската ясла, продължаващо до мечтаната емиграция. Мисълта за бъдещето на поколенията липсва като идея. Но не е ли именно в това смисълът на живота? Не в това да можеш да си купиш луксозни мебели, кола или къща, а да създадеш нещо, което ще остане тук, да посадиш нещо, което ще расте и ще се развива. В емигрантство ще се трудиш, за да израснат плодове на заварени корени. Ще говориш езика на другата страна и ще споделяш нейните история и ценности. Дори да се опиташ да предадеш там, където си отишъл, нещо от своята национална самобитност, това ще е по-скоро вид атракция. Това, което ще израсне от теб, ще бъде продължение на друга нация, на друга идея.
Положението в България, както всички знаем, е много зле и ще става все по-зле. Но то и няма как да бъде иначе, след като всички кадърни хора бягат. Хората са ресурс. Докато ресурсът ти се разпилява, няма как да вървиш нагоре. Каквито и фокуси да прави правителството, държавата се състои от хора, обединени около някаква обща идея и цели. Без хората – няма държава. Това са причинно-следствените връзки и те са неизбежни и ненарушими. Няма как да стане по-добро положението, когато „материалът” се влошава. И това не е обида към нас, останалите тук, нито обвинение към избягалите навън. Всеки има правото да си търси късмета, където намери за добре. Тъжното обаче е, че все повече хора не намират за нужно или възможно да търсят този късмет в България. И държавата се опразва, и бавно, но сигурно изчезва.
Породената от масовия бежански наплив в Европа ксенофобска вълна може да подтикне някои емигранти да се върнат. И ако и когато хората се върнат отново тук, или ще се доизродим и ще изчезнем, или с много труд, кръв и пот, ще се възродим. Но дали ще градим собствена държава, или ще я подарим на други народи, не знам. Държа да подчертая – не обвинявам отделните хора, обвинявам народа. Народът не е просто съвкупност от хора, родени на едно място, както една страна не е просто съвкупност от територии. Мои близки емигранти често ми казват: „България винаги ще я има и когато боклуците се самоочистят, ние ще се завърнем“. Да, ама не. Географската карта е търпяла безброй изменения в хода на историята. И е твърде наивно да се вярва, че това, което виждаме днес, ще бъде завинаги. Няма завинаги. Когато една страна се опразни от един народ, мястото се заема от друг. Природата не търпи вакуум и това е физически закон.
Да си българин не е татуировка и България не е излята от титан на международната карта. Светът не е статичен. Светът се променя и когато една движеща сила изчезне, в случая българщината, постепенно изчезват и всичките й външни прояви, в случая държавата. Причини и следствия. И много страдания за всички сънародници, оказали се или които ще се окажат в произволно кътче от света, тепърва трябвайки да градят своята идентичност. Ако в България имаше останала достатъчно жизнена и интелигентна критична маса от хора, тя може би щеше да се опита да обясни това на бъдещите емигранти. Но няма, защото вече отдавна е избягала.
Ако трябва да търсим част от причините за проблема, той е и в глобализацията. И по-точно във втълпяването на фалшиви ценности от рода на: „Светът е глобално село, аз съм гражданин на света“, вместо: „Всяко човешко същество, независимо къде е родено, има право на достойно съществуване“. Така се създаде фалшиво усещане за сигурност и благоденствие, и се отвори по-широко вратата за големите игри – на ниво корпорации или на ниво големи държави.
В никакъв случай не съм против глобализацията като идея – всеки трябва да е свободен да живее, където се чувства добре, и да пътува, където го влече. Против лъжите съм. Лъжата, например, че да си емигрант задължително е ОК. ОК е за някои. Не за всички. И това е феномен, засягащ не само българите, но и други нации „трета ръка“, например южноамериканците. Да се откъснеш от приятели, семейство, близки, да гледаш по Скайп, отдалеч, как децата растат или как родителите ти остаряват; и фамилните празници само на снимки. Това НЕ е нормално. А ни лъжат, че е. Не е нормално, нито полезно да живееш далече от това, към което принадлежиш, от това, което те е определило като личност и е част от теб, където и да си.
Не твърдя, че всеки, роден в България, трябва да се чувства българин, но ако ДВА милиона българи престанат да бъдат такива, очевидно има сериозен проблем. Навсякъде хора се местят, но в България става въпрос за 1/4 от населението! И вече може би не малка част от заминалите не вярват, че има смисъл да са българи. Защото не виждат смисъл да бъдат, не виждат нищо хубаво в България.
А в България има хубави неща. Българите сме хубави хора, или поне бяхме. Макар и озлобени и изтощени от фалшиви битки, но въпреки всичко състрадателни, умни, оцеляващи, ценящи живота и радостите му. Не сме лоши. Направиха ни лоши! Лоши и слаби! България, която е побеждавала на няколко фронта по време на Междусъюзническата война – ако утре бъде нападната, никой няма да я защити, защото някой ни убеди, че и от държавата ни нямало смисъл, а нацията била демоде. Патриотизмът бил нещо лошо… Така ли? А защо тогава Турция сключва оръжейни сделки за милиарди с Китай, защо саудитците се въоръжават като луди, защо дронове охраняват въздушното пространство на Германия и тя си позволи да притиска Европейската комисия, за да защити правата на концерните си? Защо в големите държави да защитаваш собственото си производство и правата на гражданите си е нещо нормално, само в България ни убеждават, че не било така, че не трябвало да има протекционизъм, че трябва да се защитават ЧУЖДИ компании, за сметка на българските.
Събудете се и се осъзнайте, хора! Да си готов да се пожертваш за родината не те прави жертва на групова манипулация, а е символ на любов и отдаденост. Родолюбието не е нещо лошо, когато не се изражда в бутафория или в омраза към другите. Напротив, това е движещата сила на всяка държава. Да мразиш чужденците и да биеш бежанци разбира се е жалко и грозно. Но да мразиш сънародниците си и да заплюваш държавата си, да обясняваш, как най-добре е всички да емигрират, за да не се мъчат, също е грозно, долно и пагубно и за народа, и за личността. Защото сме родени българи, харесва ли ни или не. Не можем да изстържем столетия натрупване и да ги заместим с чужди програми. Всяка нация е уникална в своите естествени характеристики и от всяка една цивилизацията има нужда. Няма такова нещо като глобално село, което да заличава всички граници и разлики.
И стигаме до същината. Това е глобална кампания за осигуряване на работна ръка без корени и връзки, свободен глобален ресурс, който да се излее там, където е нужен. Хора без нация, без дом, без традиции, живеещи, за да работят и за да консумират, и които определено не биха вдигнали оръжие срещу силния на деня. Защото не принадлежат никъде. А единственото нещо, което може да те накара да се жертваш за нещо, или да отидеш на война за нещо, е любовта и чувството за принадлежност.
Що се отнася до България, ние сме вече някаква съмнителна територия, защото няма държава, няма и народ. Помислете, дали по време на османските султани животът за българите е бил по-добър от сега? Дали по времето на Франко животът в Испания, или по времето на Хитлер в Германия животът е бил по-добър, дали животът в Сирия в момента е по-добър? България не е най-ужасното място за живеене и, въпреки това, всички ние сме убедени, че най-доброто, което можем да направим, е да избягаме от нея. А най-доброто, което можем да направим и за себе си, и за нацията, е да останем и да работим с всички сили за тази държава и за тази нация. Защото заслужаваме да съществуваме и да се наричаме българи. И защото ако изгубим България там, където тя е, и тези, които се завръщат в нея от време от време от носталгия, не е ясно дали ще има какво и кого да намерят.
Светослав Атаджанов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Б.а: В текста са използвани мотиви от материала на блогърката denijane (http://denijane.blog.bg) „Емигрантството – теория и практика”.
.
