Българската политика към съседните ни държави е пълна с добри пожелания и липсващи резултати. От години се чуват едни и същи обещания, без материално покритие.
БГНЕС разговоря с Иван Николов, председател на българския Културно-информационен център в Босилеград във връзка с 96-та годишнина от Ньойския договор, който отцепи Западните покрайнини от България. Въпросът не е само в историята, но и в това, което се прави днес, и накъде виждаме нашето утре и това на българите от Западните покрайнини. Бяхме шокирани, че България безусловно подкрепя еврочленството на Сърбия – каза още Иван Николов. По думите му, България трябва да смени езика към Сърбия.
.
БГНЕС: Г-н Николов, какво няма за българите в Босилеград?
Иван Николов: Няма екзистенция. Около екзистенционния въпрос се въртим вече от 90-та година и бележим само неуспехи. И днес си правим равносметка на 96-та годишнина на Ньойския договор, че за този период населението ни е намаляло почти пет пъти в Република Сърбия, а в Босилеград – шест пъти. Икономиката се срина по време на разпадането на бивша Югославия и когато се премина на пазарни условия на стопанисване. Всички социалистически предприятия се разпаднаха за една нощ , защото вече нямаше кой да ги финансира, а никой не прояви интерес да приватизира тук, в Босилеград, нито от сръбска, нито от българска страна. Просто защото явно не сме печеливши – от едната страна ни разделят високи планини към централна Сърбия и много лоша инфраструктура, а от българска страна ни разделя една твърда и непроходима граница, която е нашият естествен изход към българските пазарни средища и към българските магистрални линии.
БГНЕС: Имаме граница, но на ГКПП Олтоманци няма кантар и от там не могат да минават…?
Иван Николов: …камиони със стоки, с готова продукция няма откъде да излизат.
БГНЕС: Поставяли ли сте въпроса пред България и пред Белград защо няма кантар?
Иван Николов: Този въпрос сме го поставяли на всяка среща с български, със сръбски представители. Имах уверенията, че от българска страна този въпрос е поставен и пред сръбското правителство. Отговорът е бил, че такъв кантар не би бил рентабилен, т.е. че би бил много скъп за поддръжка и не би давал съответните резултати. Ще имате една митница в Цариброд, големите икономически интереси говорят за Стрезимировци, там да се направи такъв кантар. Това означава, че ние пак изпадаме в задънена улица. В интерес на истината българският депутат Андрей Ковачев предизвика един дебат в европейския парламент през 2012 г. и точно тази препоръка беше включена в резолюцията на европейския парламент за напредъка на Сърбия към ЕС – че граничният пункт Рибарци-Олтоманци трябва да се оборудва за свободно движение на стоки от двете страни на границата. Досега нищо не е направено и, доколкото разбирам, няма и намерение да се прави. Защото сърбите явно преследват някакви други цели, а българската дипломация, която се опитва да говори по този въпрос, се оказа непродуктивна – явно не е достатъчно убедителна; явно трябва да се промени начина, по който се говори с Белград, за да може да постигне някакви резултати.
Междувременно обезлюдяващите процеси продължават и тука, огромната безработица…
БГНЕС: ….колко е безработицата?
Иван Николов: Ами, по-висока от броя на работещите. Имаме 1250 души, които работят или се водят на работа – предимно в държавните институции, в администрацията, полицията , здравеопазване сферата на услугите – и около 1500 безработни. Виждаме, че миграционните процеси продължават, хора в трудоспособна възраст напускат страната. За това беше използвано и придобитото българско гражданство – хората се изнасят в България, в Словения, Хърватия, Западна Европа, частично и в Сърбия.
Раждаемостта е три пъти по-ниска в сравнение с 2001 г., а смъртността се увеличи и е четири до пет пъти по-голяма. На този етап някои наши преценки говорят, че от 10 400 души, колкото е имала общината през 2001 г., през 2014 г. няма повече от 6500.
БГНЕС: Какво трябва да направи България, които конкретни ведомства, за да се оправи положението лека полека?
Иван Николов: Вижте, през 2013 година 15 неправителствени организации и малцинствени партии подписахме в Ниш една платформа за защита правата на българското национално малцинство, в която след една дълга дискусия по точки бяхме изредили какво точно трябва да направи България, какво – Сърбия, какво международната общност , за да се създадат малко по-нормални условия за живота на това население тук. В интерес на истината тази платформа беше огласена от българските медии доста шумно, а сръбските абсолютно я премълчаха. Използвах една среща с президента Росен Плевнелиев, на която лично му я връчих. И се убедих, че при срещата му през март в Белград с неговия колега сръбския президент Николич, той точка по точка му е поставил тези искания на него. Разбира се, получил е някакви обещания, че всичко ще бъде наред, че в скоро време ще бъдат преведени учебници , че на общините с българско население ще им се посвети особено внимание . И, в крайна сметка, от това не се получи нищо.
БГНЕС: Тези обещания ги чуваме от години, не от този март. Значи, някой в София не си гледа работата?
Иван Николов: Или от сръбска страна няма чуваемост. Защото големите ни очаквания от 90-та година, както знаете: „Вие почакайте България да стане членка на НАТО, да влезе в Партньорство за мир, да стане член на ЕС, тогава ние ще поставим определени искания на Сърбия, за да я подкрепим за членство в ЕС – тя не може да влезе без съгласието на България“. Много се разчиташе на този механизъм, че на преговорния процес за членство на Сърбия в ЕС България ще постави определени изисквания за спазване правата на българското малцинство и , разбира се, за създаване на някакви по-нормални условия за живот. Изведнъж бяхме шокирани от това, че България безусловно и безрезервно подкрепи сръбското еврочленство, без да постави никакви насрещни искания за спазване правата на малцинството. После имаше разни опити да се излезе от ситуацията, защото явно общественото мнение в България не прояви достатъчно разбиране към това нещо. И, в крайна сметка, ние протестирахме. Но не се получи нищо като резултат.
Не зная какво точно правят нашите дипломати, какви искания са поставяни – не мога да влизам вътре в системата на разговори в Белград. Но за мен не е важно какво се говори в Белград и София. За нас е важно какво се прави тук, в Босилеград. Очевидно нищо не се прави предвид фактите, които изложихме и предвид това, което виждаме по медиите: говори се със същия език, с който се говореше в началото на 90-те години – с езика на омразата, с езика на XIX век. Все още сме свидетели, че сръбското общество – в медиите, в театъра, в киното винаги се говори, че българинът е враг. Имахме един такъв случай, че от 31 октомври до 2 ноември в Сурдулица и Лесковац се проведе научна конференция, на която се говореше за българската окупация на Южна Сърбия. Значи явно се измества фокусът, подменят се тезите. Явно България все още е олицетворение на злото в самата Сърбия. И ако ви кажа, че основен двигател на това нещо беше сръбската православна църква, университетът в Ниш, Институтът за съвременна история в Белград. На тази среща присъстваха областният управител на Пчинска област, към която и ние принадлежим, кметът на съседната община Сурдулица, началници на полицията, на жандармерията, на армията… Явно живеем в някакво друго време.
БГНЕС: Да бъдем – въпреки всички реални неща, оптимисти. Как ще вървят нещата оттук насетне?
Иван Николов: Трябва да бъдем оптимисти. Иначе трябва да напуснем тази борба и да оставим една територия, в която сме живели, която е наша и която в продължение на един век сме защитавали по някакъв начин. И сме я запазили като българска. Това, което според мен трябва да се направи, е да се говори по някакъв друг начин с Белград, защото досегашният начин на говорене се оказа непродуктивен.
Този механизъм, който България прилагаше в тези отношения, че, виждате ли, ние трябва да пазим добри отношения, нямаме териториални претенции, искаме само да се спазват правата на българското малцинство, да му се създадат нормални условия за живот и т.н., разчитаме на вашата добра воля… и ред такива клишета, които … През последните 50 г. сме говорили: българското малцинство трябва да бъде мост на сътрудничество между двете държави, да не е ябълката на раздора и т. н. Разни такива сме ги чували през миналото. Но това явно не води до резултат. Анализът на икономическата ситуация в Босилеград е такъв, че и най- големият оптимист просто вижда, че нещата отиват към обезлюдяване и обезбългаряване на района да кажем през следващите 10-15 г.
БГНЕС: България не е отворила нито едно място в Босилеград, нали така?
Иван Николов: Не е. Българските инвестиции ни прескочиха и отидоха във вътрешността на страната. Виждате, че хора с пари, българи по произход, отидоха да купуват печелившите заводи във вътрешността на страната. Тук никой не е инвестирал.
Трябва да се замислим и дали имаме условия за инвестиции. Защото инвеститорите поставят някакви условия, искат да им се гарантират капиталовложенията, трябват пътища, комуникации, отворени граници – говорихме за митницата, която е бариера за какъвто и да е бизнес.
При наличието на тази затвореност и при наличието на това, че Белград се управлява от ястребите на някогашната Радикална партия, която е основана върху сръбската националистическа идеология от XIX век, очевидно дългосрочната стратегия на сръбската държава е този район да бъде обезлюден, обезбългарен.С историческото минало България не успя да открие този процес за икономическо възстановяване на района, за да могат хората да останат тук.
Освен това тук се консервираха политическите промени – 15 г. имаме едно и също лице като кмет, което управлява Босилеград от името на една от най-консервативните партии на сръбския национализъм. Нещата се подреждат, те са очевидни. Въпросът е има ли България механизми, с които да успее да създаде предпоставка за развитието на района. Иска ли да го направи? Ефикасно ли е? Поставя ли ги тези въпроси в Белград? Чува ли се от другата страна? Защо не се чува? /БГНЕС/
.
