2,5 млн. българи работят в чужбина, а само 2 млн. – в страната. Общо 3,5 милиона наши сънародници живеят в най-различни градове, страни и континенти по света, като всяка година, по данни на НСИ, между 13 000 и 24 000 души напускат България. За последните 11 години само 230 000 от хората, които живеят зад граница, са се върнали в страната. Тези данни бяха изнесени и коментирани на Световна среща на българските медии в Атина. И още факти – всяка година от чужбина в България се изпращат 1,7 млрд. лева.
Тази обща голяма статистика може да се разкаже чрез милиони отделни човешки истории, но и няколко стигат, за да се онагледят причини и следствия, надежди и техния крах, любов към родината, която може да те задържи или да те върне там, но не за дълго…
.
ИДЕ МИ ДА ЗАМИНА… ОТ УНИЖЕНИЕ!
Неподписан с името на автор текст на Shash.bg
До скоро исках да остана в България, вярвах, че има надежда и аз мога да бъда част от промяната. Усещах сила в себе си да се изправя срещу абсурдите в тази държава и, макар само пишейки, да не позволявам манипулация на общественото мнение. Мислех, че това е правилният път – да променяме разбиранията си и все ще се оправим, крачка по крачка, приемайки различните мнения, градейки демокрация.
Обаче се струпаха събития, които ме ядосаха, унижиха, разплакаха. Накараха ме да се замисля, защо по дяволите не си хванах чантата, когато можех, ами реших да се правя на партизанин. Няма герои у нас, защото всички сме смазани. Цялата ни страна е болна, вероятно защото ние самите сме болни. Иначе с какво ще си обясним наглостта на повечето политици, начинът, по който се държат в публичното пространство, как ни говорят от екраните, какви очевидни тарикатски сделки правят, подценяват ни по най-махлeнския начин. И ние търпим.
Унизена съм от всичко тук. Не мисля, че другаде биха могли да ме потиснат повече, дори и да бера ягоди в Англия и да бъда чужденец в Ню Йорк. Нищо не може да се сравни с това да чувстваш несигурност в собствената си страна, да се страхуваш какво ще стане утре, да се чувстваш напълно безсилен. И не защото нямаш умения и си мързелив, не, а защото ти е писнало “главоците”, както ги наричах като малка, да те правят на будала.
Ние тук дори не сме унижени, стига с тия сълзливи роли на жертви, не, ние сме си направо “на*бани”, както казва улицата, продукт и функция именно на “главоците”. Търпим си, не ни харесва, ама сме свикнали. Нас ни мачкат ежедневно, където и да отидем – дали някой ще работи 18 часа, а после като си поиска парите ще го заплашат с бой; дали ще ни карат да купуваме “неконтрабандните” цигари на Булгартабак; дали карат баби и плащат по 1000 лева за гласуване два пъти на изборите, докато съдът размотава знакови дела с години; дали министрите ни казват, че криза с туризма на морето нЕма и всичко е наред; дали просперитетът на страната се определя от една чудотворна вода; дали полицията ще се хвали, че е заловила дребни измамници, а убийците на пътя продължават да убиват децата ни; дали един “млад преуспял мъж” е вече още по-преуспял официално и едни институции не се трогват; дали, дали…
Всичко е едно мощно изплюване на държавата в младите ни лица. Следователно и ние като хора сме плюнки. Ако не бяхме, нямаше да се кланяме на пошлото и кича във всяка една сфера и да си затриваме традициите с лека ръка. Мислим се за много умни, щото ги знаем врътките на политиците, те к’во си мислят, че могат да ни лъжат. Всичко знаем, ама няма смисъл да го казваме, щото какво зависи от нас. Най-можещите сме ние, обаче никой не го оценява и затова се затваряме вкъщи да си псуваме на маса срещу цялата държава. Не ги признаваме тия законови начини да изразиш недоволство – жалби, сигнали, оплаквания. Не, ние дори не знаем законите, щото за какво са ни, и без това никой не ги прилага, а и ние сме си тарикати, кеф ни е да заобикаляме правилата. Ако може да надцакаме системата и после да се хвалим на комшията. Ние създаваме системата, от която сме недоволни. Или имаме същия двоен аршин като системата. Затова тя ни цака и ние я цакаме с години.
Но прецаканите сме ние.
Аз не искам да ми се налага да надцаквам никого, а още по-малко искам в трамвая да виждам всяка сутрин едни очукани хора, които продължават в апатия да търпят унижение. Те не искат и не знаят как да участват в промяната. Свикнали са с “говорещите глави” от екрана, примирени са с безумната бюрокрация, робуват на листчета хартия, спрели са дори да мечтаят за нещо повече. У някои не е останала капчица вяра или устрем към нормалното или поне към личната представа на всеки за нормално. Оставили са се да ги подиграват институции, правителства, политици, чиновници, съдии, прокурори, учители и доктори – все хора на държавната трапеза, защото вече “преходът свърши”. Една вълна мина и от нея остана много горчив вкус и разочарование. Затова ми се заминава, защото едва на 22 аз вече се чувствам персонално унизена от действията на цялата държавна машина. Чувствам се смазана и от собствения си идеализъм на 22-годишна. Обаче с какво съм заслужила на тези 22 да нямам надежди, че ще дочакам да получа уважение в родината си?
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ПИСМО ДО ВСИЧКИ БЪЛГАРИ
Анна Иванова, Actualno.com
Да напуснеш родината, защото си принуден е едно, а за да я напуснеш, защото нищо вече не те задържа тук – съвсем друго. Десетки хиляди българи търсят щастието си навън и „Мисис България“ Анна Иванова е една от тях.
След 12 години далеч от България тя решава да се върне, а 6 месеца в родината са достатъчни, за да напише това отворено писмо до всички българи.
„След 12 години емиграция далеч, от семейството и рожбите си, взех решението да се върна в родината си и да започна реализация, и доколкото мога да предам натрупания си опит. Но за шест месеца престой в България си зададох въпроса – аз със самолет ли кацнах или с машина на времето?
Върнах се с идеята, че вече не сме 1994-та и че няма Соц…..
Но отново е „НО“……
Положението е много по-зле дори от 1994-та, поне тогава се знаеше кой кой е. По-зле от прехода, който уж беше за добре…
Още има „мутри“ по нощните заведения, но „мутри, самопровъзгласили се за „бизнесмени“. С ланец, който сякаш го е изровил от Тракийското съкровище, с охрана от 5 човека, които държат под око дали сервитьорът е донесъл правилното количество салфетки.
Разбрах, че, ако не си човек на някого, няма как да постигнеш целите си. Или, ако нямаш човека и си що-годе добре изглеждаща жена, трябва да си легнеш с някой чичко и вече си назначен на пробен период един месец! Никой не го интересува – колко чужди езика владееш или с какво образование си.
Разбрах, че кражбите не са намалели, а обратното. Превърнало се е в спорт, като се чупят рекорди. Краде се от най-ниско до най-високо ниво в държавата.
Разбрах, че, ако не приличаш на кукла барби, не можеш да се котираш никъде. И в крайна сметка – всяка втора е идентична с другата, защото е явно, че пластичният хирург е един!
Разбрах, че сме държавата с най-много Миски на глава от населението!
Разбрах, че не мога да отговоря на 11-годишната си дъщеря на въпроса: ”Мами, защо и на теб не ти подаряват апартамент и кола, а ходиш на работа и сме разделени, за да ги имаме тези неща?…“. Въпрос, подбуден от поредното риалити предаване по национален ефир.
Разбрах, че всички тези риалити предавания промиват мозъците на подрастващите….
Няма да цитирам предавания – но от тези риалити предавания се раждат момичета за двукратна употреба!
Разбрах, че няма смисъл да инвестираш 5 години в образованието си, просто отиваш и си купуваш диплома.
Разбрах, че ако не си ВИП, значи не си интересен.
Разбрах, че в България има най-много педофили на свобода, след като на 13-годишно дете му е позволено да ражда! …. Но да! И тук отговорът е ясен – Мешерето е по-силно от Наказателния кодекс на България, защото МЕШЕРЕТО е решаващо за парламентарните, президентските и кметски избори!
Разбрах, че когато си пусна новините в 19:00 часа, ще науча поне за два смъртни случая, причинени от бързи коли!
Разбрах, че манталитетът и мисленето на моите сънародници не са променени – дано не обидя някого, но има ли обиден, значи е ясно, че не е променен!
Разбрах, че аз не мога да оцелея и да се реализирам в тази държава за пореден път!
Разбрах, че билетът ми ще е отново еднопосочен за обратно връщане в нормалния свят. Свят, където няма показност и всичко което постигаш, го постигаш със знание и много труд, защото там, където съм била 12 години, хората вече са в 23 век. И всички са равни!
Разбрах също, че ще има много засегнати след прочитането на всичко това…
Но защо ли ще са засегнати?
….Защото някой ще се разпознае в написаното от мен!
Радвам се, че разбрах навреме всичко!
НЕКА БОГ ПАЗИ БЪЛГАРИЯ И НАШИТЕ РОДИТЕЛИ И СЕМЕЙСТВА!
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ЕМИГРИРАХ ЗАРАДИ МАНТАЛИТЕТА
Станислава Ангелова*, Webcafe.bg
Аз съм от така наречените „икономически емигранти“. Ако бях родена извън Европа, щеше да е достатъчно основание да ме екстрадират обратно, просто защото искам по-добър живот за себе си и за своите все още неродени деца. Доста неща се изписват за емиграцията по бедност, за хилядите български граждани, които искат да се възползват от социалните помощи и да „въртят далавери“ (колко хубав израз).
Малко се говори за другите, които нямат проблеми да си намерят добре платена работа в собствената си страна, но искат да избягат от „манталитета“ на нашето общество.
По принцип аз съм доста краен човек, много открит и емоционален, който не обича несправедливостта и винаги изразява аргументираното си мнение. Познахте – винаги съм имала проблеми да се впиша в нашето общество. Само че когато си дете, винаги смяташ, че проблемът е в теб, защото това ти се внушава от най-крехка възраст.
Виждаш как са толерирани откровено глупави съученици, защото са деца на еди-кой-си или по други субективни критерии, колко важно е какъв телефон имаш или колко са високи токчетата ти в 6-ти клас.
Проблемът е, че ти се внушава, че това е нормално.
Нещата не са много по-различни и в работно отношение, когато се появява завистта, конкуренцията между хората, мотото е, че шефът е винаги прав и виждаш хора, издигнали се заради семейни или лични взаимоотношения, въпреки очевидната липса на качества. Но както се казва, попадаш на хора и ставаш човек.
В моя случай имах късмета да попадна в голяма международна компания и работех дистанционно за белгийски мениджър. Той беше първият човек, който видя потенциала ми и повярва в мен, а тогава аз просто помислих, че човекът много жестоко се е объркал. Защото бях свикнала да ми се повтаря колко съм глупава и да ми вменяват, че съм втора класа човек заради националността ми. Последното дойде от българския ми тийм лидер, който веднъж каза: „Как смееш дори да се сравняваш със западноевропейските ти колеги?“.
Да, наистина – за да се сравняваш с тях, не трябва да имаш комплекс за малоценност и робска психика.
Така, както се казва в един гениален филм: „The idea was planted“. След като започнах да пътувам в чужбина и да работя с чужденци, осъзнах, че всъщност искам да емигрирам.
Това не беше никак лесно, предвид българското ми образование и работен опит, както и факта, че не исках да мия чинии. И все пак ми се наложи да направя стъпка назад и след почти 3 години заминах като стажант в чужбина. Последва друг стаж и кошмарът, наречен „търсене на работа“. Не искам да си помисля за колко обяви съм кандидатствала, колко CV-та съм изпратила – може би повече от сто.
И всеки отказ, който получаваш, те кара да се замислиш дали наистина си струва да се бориш за една мечта, която изглежда толкова недостижима. Само че това, което различава успешните хора от останалите, е начинът, по които се отнасят към неуспеха. А той не продължава вечно, дори в моя случай.
В момента съм вече втора година в чужбина и бих искала да споделя моите скромни впечатления за разликите в начина на мислене.
Според мен, за да успееш да се впишеш в едно чуждо общество, на първо място трябва да излезеш от собствената си зона на комфорт и да преодолееш себе си, за да станеш накрая по-силен и мъдър. Написано звучи много добре, но аз знам колко ми е коствало всичко това. Научаваш се да разчиташ сам на себе си, да изградиш нов приятелски кръг от нулата, да се отвориш към нови култури и разбирания.
Езикът също е много важен компонент – дори и всички да говорят перфектен английски, ако си в компания от 10 души, те няма да се съобразят с тебе, а ще говорят на родния си език. Това съм го виждала и в България – и е напълно нормално да говориш родния си език в собствената държава. Всички ще оценят усилията ти, макар че веднъж ми казаха: „Френският е езикът на любовта, но не и с твоя източноевропейски акцент“.
Другият важен фактор е интеграцията в обществото – имам много приятели – българи, които излизат само и единствено в българска компания, капсулирайки се по този начин в един балон на чужденци. Милеят за родното, защото това е единственото нещо, което ги обединява, губейки реална представа какво се случва около тях.
Аз не дискриминирам хората – давам шанс на всеки да ме разочарова и те се справят много добре, независимо откъде идват. Да, хората са различни, но всички искат да са щастливи. И тук се сблъскваме с това да видиш живота по друг начин.
Проблемът на България е, че в нашата държава има твърде много мислещи еднакво българи. Нека разясня – (почти) всички сме расли по време на комунизма, всички имаме обща база за сравнение, възпитание и ценности, които определят нашата култура.
Ето защо са важни чужденците за едно общество, за да ти отворят мирогледа и да видиш света по един друг начин. Защото е нормално да се страхуваш от нещо, което не разбираш. А няма как да разбереш, ако си затворен в границите на собственото си общество, независимо дали живееш в Хасково или в Ливърпул, или не излизаш от Студентски град.
Честно казано, не съм срещала толкова негативно отношение откъм чужденците спрямо себе си.
Може би защото съм „асертивна“, както те ме определят тук, а аз бих казала – знам колко струвам и не позволявам на никого да ми се качва на главата. Западноевропейците не знаят толкова много за нас, но тук ти дават шанс да се докажеш и те питат какво можеш, а не кои са родителите ти или колко струват обувките ти.
Не искам да величая всичко и да стана чуждопоклонник
Хората тук имат много голям проблем да изразяват чувствата си, не знаят как да се оправят с негативните си емоции, което води до много високо ниво на самоубийствата в цяла Северна Европа. В неделя нищо не работи, плащам едни от най-високите данъци в целия свят, но поне виждам къде отиват парите ми. А част от тях отиват и за проекти в България, така че ще ги прежаля.
Често ме питат – всички ли в България са като теб? Може би ако беше така, никога нямаше да реша да пътувам и да живея в чужбина. Толкова сме загубени в прехода, че краят не се вижда. А това депресира хората и те се вкопчват в парите като смятат, че това може да ги направи щастливи.
Още помня как по време на лекото земетресение през 2012 г. всички се оплакваха какви щети имат по къщите си и какви обезщетения да искат, но никой не беше благодарен, че нямаше нито един загинал при сравнително високата скала на труса.
А това е манталитетът на един народ и за съжаление той се променя най-бавно, след много болезнени промени и няколко поколения.
А аз, аз живея тук и сега, и просто искам да бъда щастлива по начин, който не може да бъде оценен в моята родина. Това определя и моя избор, за който не съжалявам.
––––––––––––––––––––––––
* Авторката живее в Антверпен, Белгия.
.
