Разказ от Владимир Георгиев
.
Там в тъмното, зад килима, прашен и избелял, две мишки си говореха тихо. Едната мишка беше сърдита нещо, имаше два големи бели зъба и ги демонстрираше като повдигаше брадичката си. Говореше бавно, важно и тържествено, сякаш очакваше на финала аплодисменти и цветя, благодарност като послевкус от виното на съдържателната тежка реч. Другата мишка схващаше това, защото го слушаше внимателно, не го прекъсваше, ръкопляскаше с мигли и кимаше усърдно с глава.
– Винаги съм оцелявал, дори и в най-тежките времена – говореше важната мишка. – Няма трудност, която да ми се опре, няма измежду живите твари същество, дето да не го катурна, ако поискам. Ти ще питаш: ама как, има много по-големи от теб, много по-силни дори, по-могъщи. Няма такова нещо! Всеки е толкова голям, колкото е силна волята му! И всеки е това, в каквото животът го е превърнал.
Малката дребна мишчица до него кимаше, мълчеше и благоговееше. Доволен, той продължи:
– Лъвът е мишка, щом не смее да убива. Мишката е лъв, когато краде от храната на хората. С други думи, когато си герой, ти си велик! Независимо какъв е героизмът ти и в какво се състои. Престъпниците са също герои, защото са изключителни. Най-важното е да не си безличен, защото тогава се превръщаш в нищо. Не смееш да излезеш от дупката си. Нещо повече – сам копаеш дупката, гроба си. Разбираш ли ме?
Не посмя да му отговори, за да не прекъсне потока от мисли.
– Един ден ще ме разбереш. В долапа ми е пълно със сирене, а други мишки няма какво да ядат. Колко са глупави! Досещат се да крадат от храната на хората, това – добре, ама не им и хрумва, че аз крада от тях. Ха-ха! Да крадеш от крадците е по-лесно, това го установих още навремето, затова забогатях. – Той се загледа в ефирното облекло на мишката до него, хареса я, обмисли нещо. – Но най-трудно е, когато се появи личност, от която няма какво да откраднеш!
– И такива ли има? – осмели се да отвори уста тя. Имаше красиви устни, грехота бе да ги отваря.
Мишокът, горд и самоуверен, изведнъж се замисли. Въздъхна тежко, погледна я с любов в очите, влага се беше събрала около тях като пране в леген, и каза:
– Не можеш да откраднеш на босия цървулите. Има достойни, едни такива, горделиви, смислени и примирени, честолюбиви, как да ти кажа… Всичко им вземеш, голи и боси ги оставиш, а те пак изправени ходят, достойнство търсят, чест искат. Че са глупаци, това е ясно, ама неудобни са ми някак, разбираш ли, убиват ми като песъчинка в крака. Направо ти казвам – страхувам се от такива. Страх ме е, че някога ще бъда наказан от някой от тях.
– Това лошо ли е? – попита пак малката мишчица, за да покаже, че го слуша внимателно.
Той се намръщи отново.
– Естествено, че е лошо. Те може и да изглеждат достойни, може да се държат като аристократи, нищо, че си им окрал и достойнството, и честта, и парите, но има нещо отвратително справедливо у тях, едно такова злобно, търпеливо, отмъстително достолепие, говори ти: „Ще ми дойдеш ти, скоро, съвсем скоро, ще ти въздам заслуженото!”. Направо тръпки ме побиват.
Някой влезе в стаята и започна да тършува из шкафчетата. Беше съвсем близо. Прекъсна разговора им, те се скриха под килима и зачакаха опасността да отмине.
– И друго има – прошепна важният мишок. – Ти го знаеш. Колкото и да съм успял в живота, хем богат съм, и красив, и млад, ти никога няма да се влюбиш в мен. Както виждаш, аз страдам като всички мишки.
– Недей така – каза красивата малка мишчица, която се беше сгушила в него, за да я пази от нечия човешка стъпка. – Докато има хора, аз винаги ще бъде твоя, тук, до теб!
– Как така? – притисна я мишокът. Възбуди се. – Не те разбирам…
– Казвам ти, че докато има външна опасност, докато някой може да ни убие или нарани, аз ще предпочета да бъда с някой силен, умен, богат и млад като теб. Не можеш да избираш, когато животът ти е от ден до пладне, когато всеки ден може да умреш. Просто се наслаждаваш на всяка минута, това е.
– Значи ме обичаш! – очите му грейнаха, прането в легена живна и се задвижи като в полуавтоматична пералня.
– Не съм казала това – успокои го малката. – Никога няма да те обикна. Обичам себе си и живота, затова ще бъда с теб, това казах и го повтарям. Не държа да ме разбираш. Но ми е приятно, че ти ме обичаш, затова ще ти позволявам отвреме-навреме по нещо.
Важният, строг, едър и богат мишок се просълзи, нищо не разбра, беше влюбен и горд, че по някакъв начин чувствата му отекваха. „Има смисъл да крадеш!”, каза си той и я целуна с белите си зъби. „И с достойните трябва да е така, стига да им намериш цаката.”
Тя побегна под килима, за да го накара да се поразмърда, да я настигне, да я хване и прегърне, в това време някой пусна отгоре нещо тежко, то се стовари върху й и я смаза. Мишокът гледаше в тъмното как кръвта й изтича, изплаши се, че и с него ще стане същото, затича в обратната посока, но не успя да стигне до дупката си. Нов удар последва, още по-силен, смъртта го покоси само на няколко сантиметра от спасението – един малък прорез в ъгъла на стаята, където беше скрил цялото си имане, всичкото откраднато сирене и хляб. Преди да издъхне, погледна към долапа, както го наричаше, досети се, че сам го изкопа, изрони го в стената, и си каза: „Това ли беше всичко? Това ли направих?”. Затвори очи, не искаше да вижда нищо повече. Слухът му угасваше, той чу някак отдалеч, защото вече се бе отделил от тялото си, говорът на двама в стаята, където той току-що умря. Жената каза:
– Много ме е страх от мишки! Ей там бяха, под килима, страх ме е да го повдигна дори…
– Няма страшно, това са само мишки. Ще почистя – успокои я мъжът и добави: – Нищо не могат да ти направят.
– Изглеждат ми страшни с тези изцъклени очи, като че ли искат да ти вземат нещо, да го откраднат, да ти го отнемат насила, за да покажат превъзходството си… Не знам как да ти го обясня.
Мъжът се усмихна и я целуна. Предните му зъби бяха големи и остри.
– Един ден ще забогатея, ще те измъкна от тази дупка, ще се оженим и ще бъдем щастливи. Няма да има никакви мишки и няма да има от какво да се страхуваш, нали така?
Тя се усмихна. Устните й бяха толкова красиви, че беше грехота да ги отваря.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор вж. тук и тук.
.
