Разказ от Ганка Филиповска
Пое си дъх и се взря в огледалото. Сблъска се с уплашените си очи. „Вземи се в ръце, Мелек – каза си. – Няма страшно, момиче, той вече не е такъв…“
От толкова много години носеше името Мила, но когато сама си даваше кураж, винаги се наричаше с рожденото си Мелек. То й беше късметът, с него някога беше щастлива. Ангел – това означаваше. И когато го произнесеше, сякаш че викаше небесния си закрилник. Всъщност не знаеше дали мюсюлманите имат ангел пазител. Половин туркиня, половин българка, не беше чела нито Корана, нито Библията. А Мила… Мила й казваше майка й, от която й беше останал спомен за копринени ръце и тъмнокестеняви коси с аромат на индрише.
Миналата седмица зълва й изстреля притеснено: “Како, много те моля, облечете се малко по-така. Кажи и на брат ми. Нали ме разбираш, дъщеря си женя, и то за германец. Не искам да ме излагате”.
Младата учителка от детската градина й даде списание с кройки, даже и директорката участва в избора на модела. Всички се спряха на разкошна дълга рокля, богато разкроена от кръста надолу. Много плат трябваше за нея, а колко получава една лелка, която по цял ден чисти подове и мие наакани дупета?
Намери едно преоценено черно парче метър и двайсет, един и десет широко. Слаба е, ще й стигне. Просна плата на пода, наложи кройката на корсажа и провери дали е спазила правата нишка. От кръста надолу щеше да бъде скосена пола, нямаше материал за друго.
Не посмя да каже на Асен, че ще си купува плат. Ще го изненада – като види резултата, ще преглътне двайсетте лева. Така не се беше вълнувала от абитуриентския си бал. Тогава беше цялата в червено, красива и млада. Но празникът не беше истински, защото Сашо го нямаше до нея – беше в казармата. После я приеха в института – щеше да учи за детска учителка, това й бе мечтата. Беше 14 август, в квартирата й дойде съученичката й Соня и я покани на дискотека. Мила не излизаше никъде, приятелят й беше войник. “Какво толкова – каза Соня. – Няма да сме сами, братовчед ми Асен ще е с нас. Сержант е в поделението. Той те е виждал…”
Доспа й се неистово, но Соня не искаше да си ходят. Тръгна сама. “Къде така? – настигна я Асен. – Ще те закарам.” Отби колата в някаква горичка. Мелек хукна, но той я настигна и я повали с един удар в главата. После я закара при родителите си. Щом отключи вратата, и двамата изскочиха в коридора. “Водя ви булка – каза. – Сега лягайте, утре ще се запознавате.” Роклята й беше с кърваво петно.
Той я насилва дотогава, докато прозорецът не просветля. След това заспа. Мелек се раздвижи тихо. Стана и видя локвата кръв на чаршафа. Облече се в коридора.
След три часа Асен заблъска по вратата и прозорчето на приземната й квартира, накрая хазяйката излезе и го заплаши, че ще извика милиция. После тя молеше Мелек да й отвори: “Миле, детето ми, какво става, леля?!”. „Остави ме, лельо Венче, искам да умра“ – проплака Мелек. Посред нощ се почука на вратата й и тя чу гласа на баща си: “Мелек, ач капъъ!”. Отвори му, не можеше да не му отвори. Той плъзна поглед по изпохапаните й устни и по моравите петна по шията й, и засрамено го вкопа в пода. “Дойде Асен с майка си и баща си да те иска. Каза, че вече си му жена. Стягай си багажа, сватбата е след две седмици.”
За първи път мъжът й я преби до смърт, когато синът им беше на година, а тя – бременна с второ дете в третия месец. Бяха излезли по изключение семейно. Отидоха в парка. Асен реши да купи пуканки. Малкият се изтръгна от Мелек – едва проходил, хукна и се препъна. Тя се втурна, но я изпревари някакъв мъж. Наведе се, хвана детето и когато се надигна, Мелек се смали под синия взор на Сашо. “Твоят син ли е – каза той. – Добре ли живееш, Мелек?” Асен се зададе. Лицето му беше червено, а юмруците му – свити. Прибраха се. Смля я. Каза й: “Ако пак те видя да говориш с него, ще убия и двама ви”.
Синът й сигурно е плакал с часове, за да се осмелят съседите да разбият вратата. Успяла е да им каже да не викат лекар, а да я закарат на село. Баща й заклал две овце и с баба й я увили в прясно одраните им кожи. Пометнала детето.
Тънеше в безкраен сън, нарушаван само от намаза на баба й, коленичила на молитвеното си килимче. Нощта, преди Мелек да се надигне от постелята, нахлу с пълна луна и църкането на щурци. Тя спеше. Сънуваше как мъжът й е убил Сашо и я гони. Бягаше, но лепкава кал беше засмукала краката й. Успя да се изтръгне, стигна до висок зид. Катереше се по него, той беше трънен и от кръвта й разцъфваха рози. Знаеше, че е кошмар, и извика три пъти “Бисмиллях!”. Не изплува от съня. Асен я застигаше, чуваше накъсаното му дишане. Тя се изкатери до края на стената, но не можеше да се прехвърли през нея. Тогава се появи благ мъж с дълга коса и брада – беше го виждала и преди. Помнеше – много е малка, майка й я държи, в другата си ръка стиска свещ и плаче пред образа на млад дългобрад мъж. Същият беше, но очите му сега бяха Сашовите. „Не се бой“, каза й той и я прехвърли през стената.
На следващия ден Мелек, обута в шалварите на баба си, отиде до съседното село – беше българско и имаше черква. Прости ми, Аллах, прости ми, прошепна и прекрачи прага. Старицата, която продаваше свещите, я изгледа изумено, но нищо не каза. Мелек застана пред иконата на Христос. Пламъчето пареше ръцете й. Нещо в гърдите й се спука като мехур, препълнен с черна кръв, и за първи път от толкова време насам сълзите й рукнаха.
Шиеше на старата крачна машина пердета за кухнята и не беше чула колата на Асен. Баба й влезе при нея, хвърли с погнуса на пода нова забрадка, зелена с пембени гюлове, и каза на Мелек, че баща й я вика. Асен стоеше с наведена глава, на масата имаше шише “Плиска” – любимото питие на баща й, и кутия “Черноморец” – нейните любими бонбони. Детето се радваше на новото си камионче.
Когато тръгваха, мъжът й целуна ръка на баба й и на баща й. Исмаил каза на дъщеря си: “Нерде коджа, орда ханъм”. Където е мъжът, там е и жената. Така Мелек разбра, че в бащиния й дом няма място за нея.
Повече не забременя. Не отиде да учи, Асен отсече да си наляга парцалите. Намери си работа по заместване в детска градина. Където и да се местеше, Сашо винаги я откриваше. Видя го и днес. Пушеше до оградата. Тя не посмя да излезе на двора цял час, но работното й време свършваше, а имаше боклук за изхвърляне. Сашо я погледа, погледа, обърна се и замина.
Мелек тропоса роклята и я облече. Налагаше се да повдигне малко пенсовете – бюстът й беше висок, и да задълбае свивките в талията. Измина на машината шевовете. Пак сложи роклята. Деколтето беше по врата – Асен щеше да я убие, ако е дълбоко. Дължината покриваше коляното, малка цепка разкриваше десет сантиметра от лявото й бедро. Трябваше бързо да прибере всичко, защото мъжът й скоро щеше да се върне, но не се стърпя. Изрови от гардероба червените си абитуриентски обувки на висок ток, други официални нямаше. Прасците й блеснаха в цялата си прелест. Глезените й бяха непокътнати, въпреки възрастта. Вдигна косите си на хлабав кок и шията й се източи беззащитна.
Отварянето на вратата я втрещи. „Какво е това? – изкрещя мъжът й. – Сватба ли, сватба ли? Кой ти е казал, че ще ходиш? Тя е за бели хора, ма, не за мангасарки като тебе!“
Острият звук на съдрана рокля поряза сърцето й. Асен я повали и я зарита с кубинките си.
Тя се насили да отвори очите си. Не можа. Беше тихо. Когато я пребиеше, Асен винаги отиваше при майка си и слушаше вайканията й, че оная кадъна му е провалила живота. Мелек се опита да се раздвижи, но ръцете и краката й не я слушаха. Сигурно беше паднала в коридора. Трябваше да изпълзи до хола, там беше телефонът й. Този път ще се обади на “Бърза помощ”. Не помръдна и сантиметър, внезапно потъна някъде – беше нещо засмукващо и дълбоко.
Свести се. Не виждаше, не можеше да се движи. И тогава я заля ужасът – преди да замине за Англия, синът й каза на баща си: “Удариш ли пак майка ми, ще се върна и ще те убия”.
Напрегна силата, която вече нямаше. Пак й прилоша. Помоли се и на мюсюлманския, и на християнския бог. Аллах, помогни ми! Исусе, помогни ми! Исусе, спаси ме! Аллах, спаси ме! Тогава усети коприната на майчините си ръце и аромата на индрише от косите й. Последното, което чу Мелек, беше: “Нани, Миле, нани на, сладка рожбо мамина!”.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка вж. тук и тук.
.
