Авторът на публикувания по-долу текст Илиян Хаджиев е инвалид първа група. Казва, че все по-малко очаква от живота. Г-н Хаджиев има блог, където публикува свои текстове от 2010 г. насам.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„РАВЕН СТАРТ“
Помните ли как ни подготвяха за равен старт? Представяха ни го, че стартираме на една линия, а реферът с пистолет в ръка беше едва родената ни демокрация. Надявахме се, че по-способните от нас ще пресекат финала с гордо вдигната глава и с повече финикийски знаци в джоба. Но това беше състезанието, а подготовката за него беше много по-рано.
Аз започнах със самочувствие. Вярвах, че щом по Татово време съм заработил в „частния сектор“, ще съм подготвен после за състезанието. Правехме огледала за коли. Малко преди да падне Тошо, беше разрешил някои „частни дейности“. Трябваше да си прикрепен към някаква държавна структура, за да работиш. Ние бачкахме като луди под шапката на едно ТКЗС. То си удържаше някакъв процент, а другото оставяше за нас. А то не беше малко. Както казах, работехме здраво ,защото имаше за какво. Произвеждаш, после пласираш и ако огледалата ти се търсят, печелиш добре. Печалбата беше толкова добра, че се налагаше да водим хора, които не работят, за да си вземем парите. Мъртви души. Така ги наричахме.
Какво правеше в това време моя конкурент за състезанието с „равен старт“? Той учеше във военно училище. Искаше да стане офицер. И стана. Беше командир на едно поделение. Делеше една ограда с „Нефтохим“ – Бургас. Тази ограда после стана решаваща за неговото състезание при „демокрацията“. Шефовете на „Нефтохим“, като във всяко голямо държавно предприятие, печелеха добре. Не само от заплати. Хиляди тонове гориво излизаше нелегално от завода, а парите отиваха в джоба на шефовете. Натрупваха се големи суми. Започнаха да строят вили. Материали си имаха. Трябваше им работна ръка. А тя беше под носа им. Само да „прескочат“оградата на поделението. А там услужливият капитан им предоставяше безплатна работна ръка. Войници. Така се затегна дружбата между поделението и „Нефтохим“.
Не ви казах, че за да станеш шеф в държавно предприятие, трябваше задължително да си член на БКП. Това важеше и за офицерите от армията. Та и по партийна линия всичко беше бетон. С тези хора щях да се състезавам на финалната права.
И ето, че дойде 10-ти ноември. Скачах по площадите. „Кой не скача, е червен…“. Знаете как беше. „Конкурентите“ не скачаха. Те изчакваха. Скачаха после. След финала.
Стартирахме. Аз направих магазинче. Във входа на блока. Теглих заем. За оборудване. И за стока. Работата потръгна. Тогава беше глад в големия град. Хората имаха пари, а нямаше какво да купят. Печалбата беше добра. Мислех, че добре съм се подготвил за бягането.
И тогава се появи капитанът от поделението. Познавахме се от преди. Идваше да преспива у нас, когато го пускаха „градска“ от Военната академия. Та той каза как е стартирал в „капитализма“. Беше времето на“югоембаргото“. Там беше война. Нямаше гориво. Имаха го бившите шефове на „Нефтохим“. Бяха си направили вече частни фирми. Бяха теглили милиони от частни банки. После не ги върнаха, защото банките фалираха. Та те, както казах, си бяха взели услужливия капитан за изпълнителен директор.
Признателни бяха. Не можеше да им се отрече. Изнасяха гориво. Нелегално. Чрез трибуквените застрахователи. Натрупаха милиони. Тези същите „застрахователи“ дойдоха и при мен. Отначало се дърпах. Но после разбрах, че без тяхната лепенка на стъклото не можех да съществувам. И клекнах. Те ми увеличаваха вноските все повече. Докато фалирах. Така финиширах. Огледах се за капитана. Той и днес прави поредната си почетна обиколка. Не е финиширал.
Днес вече не ме познава. Не ме иска за приятел и във Фейсбук. Наскоро го видях, сниман под логото и на „Лаянсклуб“. Беше му като ореол. Не му завиждам. Той е по-добър от мен. Като състезател. Да, състезанието не беше честно. Да, не се игра по правилата. Но се броят само победителите.
На резервната скамейка сме много. Гледаме отстрани състезанието. Псуваме. Злобно пишем в интернет. Полудяваме бавно. Оредяваме. И бачкаме за победителите.
Илиян Хаджиев
