Или за поуките от историята
От дереджето си на потърпевши от своеволията на властниците, ние рядко се замисляме за възможните трагични последици за тях самите по време на резки политически обрати, заради безотговорността и потисничеството им спрямо суверена – собствения народ. Многобройните преврати, загубените войни и най-вече революциите са съпроводени с обилно кръвопускане в редовете на сваления политически елит. Не е нужно да се връщаме в епохата на Великата френска революция, когато главите на недосегаемите преди аристократи са подритвани по улиците като топки от разбеснелия се уличен плебс. Или към разстрела на царската фамилия Романови след Октомврийската революция и многобройните жертви на дворянството в разгорялата се след нея Гражданска война в Русия.
Може би мнозина сред днешните управници наивно се успокояват, че в днешните „цивилизовани” времена това е вече невъзможно. Но съдбата на доскоро всесилни диктатори – като Чаушеску, Кадафи, Саддам и на редица африкански и латиноамерикански лидери от „Третия” свят – сочат друго. И тук не иде реч за понятието справедливост, а за поуките от историята. В политическа история на България също не липсват драматични примери.
„Национална катастрофа” в българската историческа наука е сборно понятие за изключително неблагоприятните последици от пораженията в Междусъюзническата и Първата световна война, които разкъсват България на няколко части. Те са ужасяващи – откъснати са огромни територии и това води до остра криза в икономиката. Освен това от отнетите територии идват стотици хиляди бежанци. Следва втората национална катастрофа, която е следствие от Първата световна война, като мирният договор в парижкото предградие Ньой сюр Сен отнема от България извоюваните през войната територии и Беломорието. Многократно се отбелязва, че в историята няма „ако“, или по-точно „какво би станало ако…“. Това, че Фердинанд не е на висотата, която изискват предизвикателствата на времето, е ясно. Особено що се отнася до безумието му за започване на Междусъюзническата война. Все пак Фердинанд абдикира и част от виновниците са съдени и изпратени в затвора. При Деветоюнския преврат е зверски убит министър-председателят Александър Стамболийски. Следва въстанието от септември 1923 г., жестоко потушено. Следват други жестокости, атентати, преврати и противопоставяния, често братоубийствени. Следва Втората световна война и нови братоубийства. На Ялтенската конференция, благодарение победата на съюзниците и сервирането ни от Чърчил в чинията на Сталин само с едно драсване в листчето, попадаме в Съветския блок. С всички произтичащи от това страшни последици.
Т.нар. Народен съд е събирателно название за съдебните процеси, проведени в България от края на 1944 г. до пролетта на 1945 г. срещу българските управници и граждани, обявени от ОФ властта за „изменници, вредители, народни предатели” и по тогавашна дефиниция – „виновници за националната катастрофа”. Този т.нар. Народен съд е много подобен всъщност на революционния конвент при Великата френска революция.
Светкавично е изготвен законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. От ЦК на БКП на 25 септември 1944 г. нареждат: „Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което ще се прави от наши вътрешни тройки.” Някои изследователи посочват най-малко 18 000 жертви на „революционния“ терор – убити и безследно изчезнали в първите месеци на режима. „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля”. С тази заръка на Георги Димитров от Москва до ръководството на Българска работническа партия (комунисти) в София през януари 1945 г. започват процесите на „Народния съд“. Само за няколко месеца 12-те върховни и 68-те областни състава на този съд гледат дела на над 11 хиляди подсъдими. България се нарежда на челно място по брой смъртни присъди сред всички държави, в които се провеждат трибунали след Втората световна война. Присъдите:
смъртни – 2730
доживотни тъмнични – 1921
20-годишни – 19
15-годишни – 962
10-годишни – 727
по-кратки присъди – 3241.
Тогава се смята, че „Ретроактивното действие на Наредбата-закон за Народен съд е обществено оправдано, защото като революционен акт тя е насочена против контрареволюционните сили и цели наказването на българските фашистки престъпници от различен ранг, за защитата на народнодемократичната власт”. По същността на съдебният процес също има доста спекулации и митове. Според някои прависти, от юридическа гледна точка процесът при „Народния съд“ е издържан и е воден в руслото на съществуващото тогава законодателство, наслеедено от царство България все още. Спазени са, поне формално, нормите, изискуеми за провеждането на един съдебен процес – има следствие, има адвокати, обвинение, право на свидетели, събиране на доказателства, право на последна дума. Всичко е издържано в юриспруденцията на тогавашното законодателство. Но съществува проблем от морално-политическа гледна точка – дали изобщо съдът е бил допустим и законен. Има силен политически натиск отгоре за възмездие над подсъдимите. Това е безспорна истина и от тази гледна точка процесът е несправедлив и необективен. След 1989 г. възникна голям интерес към морална и към материална реабилитация на осъдените, тъй като много от присъдите са свързани с конфискации на имущество, за което се водят дела и до ден-днешен.
Редица журналисти, икономисти, както и политици твърдят, че днес страната ни е на прага на Четвъртата национална катастрофа и това не е сух публицистичен термин, а жестока реалност. Както и при предишните катастрофи, икономиката на страната е в жалко състояние, вследствие на узаконения грабеж и съсипване на собствеността на държавата, изградена с усилията на цялото общество. С природните ресурси на страната се разпореждат чуждестранни корпорации, които извличат големи печалби от предоставените им условия в изгодни за тях, не и за самата държава договори. Градят и чужди, и свои. Затова се получи тази пропаст между бедни и богати, която никога не е била по-голяма и продължава да се задълбочава. Жертва на политиката на управляващите през провлачилия се „преход” са два милиона бежанци, но с обратен знак, т.е. това са емигрантите ни, които осъзнаха, че нямат бъдеще в собствената си страна. Провинцията опустя за сметка на столицата и няколко областни центъра.
На границите ни са тълпите от „бежанци” от Третия свят. Около нас се вихрят големи регионални конфликти, с потенциал да се разразят в международни такива. Армия, за да се противопоставим, фактически нямаме, тя е редуцирана горе-долу до размерите, продиктувани някога от Ньоския договор. На територията ни има американски военни бази, превръщащи ни фактически в мишена за ответен удар, спрямо евентуалните противници на НАТО. Небето ни пък ще го пазят турски самолети, защото свои нямаме. При все това, ако нещо не се променя, това е традицията да сме „образцов сателит“. За разлика от страни като Чехия и Унгария например, които не биха такива нито при соца, нито сега. Но така или иначе, войната вече е в ход. Макар и засега „хибридна” и отвъд границите ни, тя има характеристиките на горски пожар. Посоката й зависи от вятъра, който е непредсказуем.
Навлезли сме в предверието на четвърта национална катастрофа. При евентуална драстична промяна в събитията около нас и техни рикушети в „задния двор“, който сме, бентът на акумулирания гняв на широки слоеве на обществото може да се отприщи. И тогава приливната вълна може да помете цялата самодоволна и безотговорна политическа класа. А както винаги в подобни ситуации, докато се уталожат нещата и се въдвори законност, покрай сухото, гори и суровото. И тогава, както са казвали древните римляни: „Vae victis” („Горко на победените“).
Светослав Атаджанов
