Разказ от Антъни Витас Джоуид*
Старицата с кокичетата не приличаше на обичайните софийски цветопродавачки. Беше дребничка и крехка, в черно от забрадката до овехтелите обувки. Силуетът й се сливаше с настъпващия мрак, а кокичетата в сбръчканите й ръце изглеждаха по-бели от всякога. Всъщност не беше ясно дали наистина ги продава. Не подканяше с поглед минувачите, гледаше единствено кокичетата.
И те гледаха нея.
Сигурно сте забелязали по колко различни начини се държат цветята на уличните продавачки. Едни обръщат усмихнати главици в очакване да бъдат поети от нечии ръце. Разпръскват аромат и очарование. Други недружелюбно се сгушват в кофата и посърват за часове. Кокичетата на старицата не проявяваха никакъв интерес към случващото се наоколо. Не искаха нито да се харесат, нито да проверят какво впечатление са направили.
– Колко струват кокичетата? За колко ги продаваш, бабо – русоляво момче, на около 15, докосна рамото на старицата.
Тя се стресна и вдигна очи:
– Кокичетата ли? Не знам, баби.
– За левче, става ли?
– Вземи ги. Нека са ти подарък от мен.
– Наистина ли? С к’во съм заслужил? Тогава и аз ще ти подаря нещо. Вземи ръкавиците ми, получих нови за Коледа.
Жената се опита да възрази, но момчето вече тичаше към спрелия тролей с букет кокичета в ръка. Погледна ръкавиците – бяха ръчно плетени, в синьо и зелено, все още топли и ухаещи на сапун.
– Ей, жено, не може така да подбиваш бизнеса. Като искаш да подаряваш, премести се на друго място. Тук не е място за натурална размяна – сопна се една от жените, пред която стоеше кофа с оклюмали рози.
– Тъй, ами. К’во ни се правиш на много добра – подкрепи я колежка зад камара от елхови клонки.
Старицата ги погледна уморено и се отмести на няколко метра встрани. Приседна пред входа на близката жилищна сграда и притисна ръкавиците към лицето си.
– Какви прекрасни ръкавици! За колко ги даваш – попита изискана дама.
– Не се продават.
– Жалко. Дай ми тогава две връзки кокичета. Колко?
– И те не са за продан. Вземи ги, нека те радват.
– Не, не, не мога така. Ето ти шала ми, да ти е топло – жената грабна кокичетата и бързо отмина.
Зад гърба й старицата притеснено протегна ръка.
Шалът беше прекрасен – в лилаво и зелено. Ухаеше на скъп парфюм. Старицата го притисна към лицето си.
– Гледай каква хитруша си била – цветарката с оклюмалите рози стоеше настръхнала пред старицата. – Правиш се на почернена вдовица, която раздава кокичета и нищо не иска, за да си просиш милостиня: шалове, ръкавици. Скоро и шапка ще ти дадат. Изчезвай от тук, че ни срамиш.
Старицата се надигна.
– Оставете жената на мира – намеси се възрастен мъж. – Какво ви пречи тя? Бабо, искам да купя последното ти букетче. За два лева. Може ли?
Цветарката с розите наостри уши.
– Господине, не мога да приема парите ви – каза старицата. Кокичета трябва да отидат при онези, които ги искат. Да им се радват.
– Но на всекиму трябват и пари, бабо. Не вярвам на теб да не ти трябват.
– Не искам пари от кокичетата. Кокичетата са от гроба на моя син. Отиде си млад. Сами поникнаха там, не съм ги садила. Раздавам ги като за „Бог да прости”. Така съм ги нарекла. Да отидат при който ги иска. Ти искаш ли ги?
Господинът стреснато я погледна и бързо отмина.
– Аз ги искам. Колко са хубави! Никога не са ми подарявали кокичета – пред старицата стоеше момиче с омачкани дрехи и две огромни найлонови торби, натъпкани с вехтории.
– Вземи ги, дете – очите на старицата светнаха. – Ето ти и шал, и ръкавици. Ще ти приличат.
И бабата заметна момичето с шала. Подаде му ръкавиците. Когато то ги сложи, мушна в ръката му и кокичетата.
– Кокичета по Коледа! Това само по себе си е чудо. Знаех си, че ще ми се случи чудо – засмя се момичето и притисна букетчето към лицето си.
Кокичетата я погалиха и обвиха в нежния си аромат.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Авторът е 16-годишен българин. Разказът „Кокичета“ е носител на втора награда от конкурса „Ще ти разкажа приказка“ (2015 г.), организиран от дирекция „Култура“ на Столична община – София.
.
