„Тъй като в качеството си на министър-председател след провала на съдебната реформа не сте носител на лице, а на пародийна маска, нямате право да продължавате да представлявате гражданите…“
Това се казва в ОТВОРЕНО ПИСМО до премиера Бойко Борисов от адвокат Маргарита Илиева, директорка на Правна програма на БХК, публикувано в сайта на Българския хелзинкски комитет.
Еврочикаго публикува цялото писмо на адв. Илиева. Но преди това чуйте какво каза адвокат Илиева тази сутрин в предаване на програма „Хоризонт“ на БНР с водеща Силвия Великова.
.
До
Министър-председателя
на Република България,
Бойко Борисов
ОТВОРЕНО ПИСМО
от
адв. Маргарита Илиева,
Директорка на Правна програма на БХК
Господин Министър-председател,
Настоящето искане е заради провала на съдебната реформа, за която бяхте поел пред българските граждани ангажимент, на който изменихте – в случай че някога е бил действителен, в което всъщност няма основание за доверие. Категорично дължите да подадете оставката си.
Съдът е значително по-важен от правителството, на което сте началник, а независимостта му е несравнимо по-важна от интересите, които олицетворявате. От нея зависят правата на лицата в България. Лицата зависят от своите права, а България зависи от лицата. Ето защо, България зависи от независимия съд.
Тъй като в качеството си на министър-председател след провала на съдебната реформа не сте носител на лице, а на пародийна маска, нямате право да продължавате да представлявате гражданите – лицата, чиито права са застрашени вследствие Вашия провал или отказ да изпълните ангажимента си за съдебна реформа.
Намирам за неприлично, че сте министър-председател на България. Това, разбира се, винаги е било така, откогато сте в тази позиция, но днес има и основание да Ви бъде посочено. Вие бяхте заснет в игрален екип на футболно игрище, докато в парламента се разиграваше гласуване, което за момента погубва възможността правата на лицата да заемат следващото им се място, като осуетява независимостта на съда и така застрашава страната.
При избирането на Делян Пеевски за председател на ДАНС БХК още на 14 юни 2013 г. поиска оставката на премиера Орешарски заради срив на демокрацията, като форма на държавно управление, и парламентарната република, като форма на държавно устройство. След като съдебната реформа, която трябваше да поправи тази щета, бе подменена, днес отново сме в условия на срив.
В лицето на протести на съдии в тоги на открито може би и у Вас се прокрадва разбирането, че България изживява криза на правовия си характер и отговорността за това е Ваша, доколкото сте заел отговорната за това позиция. Ако на тази позиция сте безсилен или недобросъвестен да изпълните обещанието за съдебна реформа, не е следвало да заемате тази позиция. Тъй като обещанието жалко се срина – доколкото е било обещание, а не лъжа – не следва да заемате тази позиция нито сега, нито занапред.
.
третият забранен въпрос – съществува ли реалната опозиция
която може да противодейства на този модел?
Отговорът: не, няма. Христо Иванов и Радан Кънев се оттеглиха от управлението, само че достойният им жест не повлече крак, не зарази никого, а само усили неприятното чувство от назландисването на техните колеги. Онези, които твърдяха, че, влизайки във властта, РБ заплаща твърде висока цена, а именно смисъла и философията на своето съществуване, за съжаление, се оказаха напълно прави. Пред РБ като че ли не остава нищо друго, освен да се разцепи и престане да съществува.
Цитат от тук: http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/12/11/2667460_az_li_nosia_praseto_ili_to_mene_nosi_g-n_borisov/
това нещо, представяно ни по един кичозно-възторжен начин за „реформа на реформите”, беше чисто и просто проектче на „Америка за България” и на няколко финансирани от тази фондация НПО-та и медии. Истинската цел на въпросното проектче нямаше нищо общо с желанието на мнозинството български граждани – да има най-после справедлив и бърз съдебен процес. Истинската цел на фалшификацията, наричана от американските стипендианти „съдебна реформа”, беше тъкмо те да овладеят ключовите постове в системата, да си назначат свой Висш съдебен съвет и свой главен прокурор. Мечтаната цел на т.нар. „съдебни реформатори” беше не да излекуват системата от тежките й недъзи, а да я върнат в състоянието й от края на 90-те години, когато там колеха и бесеха хората на един бивш премиер и настоящ лаборант. И след като напълно логично се провалиха в това си намерение, „реформаторите” опищяха света с воплите си как България „неотвратимо затъвала” и „ставало страшно”. Да четеш в наши дни изданията, чиито журналисти си получават заплатите от „Америка за България”, е все едно да четеш библейския Апокалипсис.
Цитат от тук.
И за здравната реформа:
Реформа всяка забравете
ГЕРБ и ДПС не искат да спрат кражбите в здравния сектор, затова няма значение кой ще е министър
Янина Здравкова
Някой разбра ли официалния мотив на Петър Москов да остане министър? Обясненията му са в толкова широк спектър, че е трудно да се осмислят – остава, за да не падне правителството; напук на ДПС, които отдавна искат главата му и той няма да им я даде ей така, на тепсия; защото само чрез присъствие във властта и с „лостовете на управлението“ може да има реформи. С други думи – Петър Москов е незаменим и единствен и без него не просто здравният сектор, но и цялата държава отиват по дяволите.
Действителният мотив на Москов също е въпрос на различни интерпретации. Да продължи реформите; да остане, защото Борисов държи на него – иска да си режат ленти, да го вози с джипката по обекти, да си пушат пури, да се хващат на бас и срещу това му обещава безусловна подкрепа за всякакви промени; заради суета, алчност, самозаблуда, реваншизъм, страх, инат…
Всичко това няма особено значение, защото след катастрофата с конституцията вече е кристално ясно, че тези управляващи не възнамеряват да правят каквито и да било реформи – нито съдебна, нито здравна, нито друга (промените в образованието не се броят, тъй като не касаят достатъчно пряко олигархията, която паразитира върху повечето останали сектори). Затова и за всички освен за Борисов, Москов и „Демократи за силна България“ е абсолютно несъществено кой е министърът на здравеопазването. Ясно е, че в управлението става това, което искат ДПС и ГЕРБ.
Останалите са параван
и ако слушат, може да получат и трохичка от софрата или мимолетно погалване на егото – всеки според вкуса си.
В случая със здравната реформа и ДПС, и ГЕРБ не искат такава. Те нямат нищо против парите от здравната каса да се леят в посока знайни и незнайни болници на правилните хора, плюс тук-там някоя по-малка далаверка с търгче или ремонтче. Все пак при първото управление на ГЕРБ започнаха дефицитите и преразходите на здравната каса, а всеки опит на собствените им министри да въведат поне малко ред приключваше с безславна оставка, в някои случаи гарнирана и с активно мероприятие като повдигнато от прокуратурата обвинение за престъпление, което след това пада в съда. И колкото и Борисов да гали Москов по главата публично, партията му си прави това, което си знае.
За 1 година единственото реално нещо, което направи Москов, е да спре ръста на разходите на здравната каса. Това, естествено, не е малко, а и особено радва Борисов, защото не Му прави дефицит. Премиерът не пропусна и вчера да се похвали, че е заварил НЗОК с 400 млн. лв. на минус, а тази година те ще са само 10 млн. лв. Реално обаче тази година разходите на здравната каса са почти колкото и през миналата, има и скрит дефицит – над 100 млн. лв. просрочени дългове към чуждите болници и фондове, които са лекували българи и сега чакат да си получат парите. Единствената причина болниците да не стигнат до традиционния преразход пък бяха твърдите им лимити и отчетената над тях дейност не беше платена. В резултат се образуваха листи на чакащи. За догодина лимитите обаче отпадат изцяло.
Грандиозната реформа с разделянето на пакета лечение на основен и допълнителен си я спря сам Москов, като сложи в допълнителния пакет единствено операциите при инконтиненция и робота Да Винчи. Обещаната комплексна грижа при лечението на социалнозначимите болести се изчерпва до това онкологично болните да получават и палиативни грижи там, където получават химиотерапия и лъчетерапия. Останалите опити за промени срещнаха сериозна съпротива от ГЕРБ, някои минаха, други – не.
Всички малки или големи промени бяха пренасрочени
от 1 януари за 1 април, а бюджетът на здравната каса за 2016 г. изглежда по същия начин, по който изглеждаше и през 2015 г.
Най-важното, което се чака сега, е националната здравна карта, която да каже къде болниците са в повече и не следва да се финансират до една от НЗОК. С други думи – картата е важен и основен инструмент на реформата, тя следва да въведе ред и правила и да не позволява всеки да си открива каквото му хрумне, а касата да го финансира само защото съществува. ГЕРБ вече бламираха една подобна карта при предишното си управление. Сега гласуваха промените в закона с отвращение и както с останалите промени, замислени от Москов, оставиха всички важни промени в подзаконови актове, които да напише здравният министър. Той вече смело обяви, че 3000 легла в страната са излишни, което е над 5% от сега съществуващите. Черно на бяло обаче няма нищо все още, не са ясни и критериите, по които ще се решава кой да получава пари от НЗОК и кой – не. Не е трудно да се предположи обаче, че ефектът от картата отново ще е нулев или близо до нулев. Един пример – в София никнат онкологии като гъби след дъжд, защото – както казва и самият Москов – изписването на лекарства е много сладка работа. Една от новите онкологии вече успя да изпревари по финансиране от НЗОК отдавна съществуващите държавни и общински болници и за 2015 г. е получила близо 17 млн. лв. за химиотерапия. В общ план разходите на касата за лекарства за рак са скочили с 90% за 3 години, тази година тази дейност беше една от малкото без лимити, а за догодина ще се платят 210 млн. лв. В същото време, правейки здравна карта, Москов и министерството му трябва да решат дали вече съществуващите онкологии са прекалено много и ако случайно решат, да напишат критерии, които да принудят здравната каса да отреже някоя от кранчето. А може и да решат, че онкологиите не са много, дори напротив. По-логично е второто. Първото задължително води до познат сценарий – протести, в които участват и хора, които са всичко друго, но не и пациенти, последващо политическо недоволство и на финала „справедливостта“ възтържествува, а министърът в най-добрия случай е на килимчето.
ДПС може и да твърдят, че не искат за здравен министър Петър Москов. Ако той обаче действително им пречеше, отдавна щяха да са направили така, че да си отиде.
И един друг адвокат:
Адв. Михаил Екимджиев
„Това са моите принципи, aко не Ви харесват, имам и други“
Приписват този лаф, който избрах за заглавие, на великия комик Граучо Маркс. От вчера (понеделник) той става за девиз и на някои смешници от местния политически театър, подвизаващи се като „реформатори“. Преди малко повече от година те бяха удостоени с честта да управляват заедно с Бойко Борисов. Направиха този ценностен компромис в името на възвишени цели и идеали – да европеизират политическия живот в България, да реформират съдебната система, да ни освободят от захапката на олигархията, да върнат държавата на хората …
Тринадесет месеца по – късно все по – малко се говори за идеи и идеали. Сякаш упоени в задушливата прегръдка на Б. Борисов, реформаторите притихнаха, снижиха се, размиха се в безличната маса на по – едрия коалиционен партньор. Успани от медийните сирени на Пеевски, повечето министри от Реформаторския блок зациклиха в зоната си на институционален комфорт, явно изпълнили личните си кариерни проекти. Хъс за промяна остана само в Христо Иванов и Петър Москов. Логично и двамата срещнаха жесток отпор от мафиотски лобита, овапцани с боите на целия политически спектър. Целите и залозите на двамата министри обаче бяха несравними. Докато Москов трябваше да се справи главно със схемите за източване на здравната каса, Христо Иванов целеше конституционни промени, отнемащи огромни властови и корупционни ресурси. Затова Москов тактически губеше само басовете с Борисов за резултатите от разни мачлета, а Христо Иванов беше превърнат в боксова круша на премиера и на целия му разноцветен отбор. За разнообразие, в боя се включиха и резервите от ДПС.
Тъй като реформите в съдебната система целяха повече независимост на съдиите и повече отчетност на главния прокурор, те a priori бяха неприемливи за босовете, които практически назначиха главния прокурор и неговите протежета във Висшия съдебен съвет (ВСС). Тяхната логика е желязна. Който има главния прокурор, получава три в едно. Той държи всички прокурори, а чрез Цацаровото мнозинство (16 от 25 члена във ВСС) командва парада в съдебния съвет и в цялата съдебна система. Емблематични примери за това са назначенията на Владимира Янева, Георги Колев и Румяна Ченалова на ключови места в най – важните съдилища. Поради това провалът на съдебната реформа бе предопределен и предизвестен лично от премиера в интервюто му пред „Панорама“ от 4 декември. Пет дни по-късно Борисов предпочете да рита топка, докато се решаваше съдбата на Конституцията. Затова и парламентарният аборт на промените в Конституцията не е изненада. Не е изненадваща и оставката на Христо Иванов и оттеглянето на подкрепата към управляващите от Радан Кънев.
Изненадата дойде от Москов, Лукарски и Кунева. Те спонтанно решиха, че стабилността на управлението е върховна ценност, а „реформата“, каквото и да значи това след бламирането на конституционните промени, може да бъде постигната само ако останат във властта. Те вече не говорят за принципи, а за „неизбежните“ компромиси на коалиционното сътрудничество. Нищо, че от договорената реформа останаха само компромиси. Нищо, че поредното безволево приклякане пред силовашките методи на Борисов прилича повече на ритуално самоубийство, отколкото на разумен компромис.
Традиционно в българската политика принципите не са на почит. Вероятно принципи няма, защото в новата ни история няма и потомствени принцове. Убили сме последния български принц „в името на народа“, чрез „народен съд“. Традицията ни не познава нито рицарските турнири, нито дуелите. У нас конфликтите се решават със засади и с предателства. Затова еволюционно сме развили рутинна способност, без угризения и свян, да обясняваме и да оправдаваме удобните лъжи и предателства. За съжаление, подобно на Конституцията, и тази тъжна политическа традиция не беше реформирана.
Има популярен психологически тест. Дават на дете бонбон и му казват, че ако устои на изкушението да го изяде през следващите 10 минути, ще му дадат още един. Така се пробва зрелостта и способността да се преценяват ползите и загубите във времева перспектива. Москов, както и хората на Кунева и Лукарски, спонтанно, по детски избраха сигурността и сладостта на първия бонбон. Да им е сладко! Нищо, че това доуби илюзията за възраждането и консолидирането на българското „дясно“. Нищо, че само обединени десните формации могат да бъдат реална алтернатива на ГЕРБ и коректив на поддържания от Борисов, АБВ и ДПС олигархичен ред. Парадоксално е, че към зрелост и далновидност призова точно Петър Москов, който първи грабна първото бонбонче.
Така, демонстрирайки пълната клинична картина на „стокхолмски синдром“, „реформаторите“ „со кротце со благо“ станаха заложници в кабинета Борисов и васали на Пеевски и ДПС. Като в немислима сюрреалистична бурлеска, видяхме и чухме в един хор Москов и Близнашки, Кунева и Цветанов, Лукарски и Цацаров. Следвайки личните си амбиции, интерпретирани като грижа за стабилността на управлението, те предадоха Републиката, заради която съществува цялата държавна машинария.
В култовия си филм „Туин Пийкс“, Дейвид Линч миксира реалността и паралелните светове със страхотни визуални метафори. Уродливо джудже прескача с танцови стъпки от белите на черните квадрати на шахматния под, минава зад кулиси и пред огледала, парцелиращи и същевременно размиващи границите между паралелните реалности. Слоган на тази всепоглъщаща двойнственост във филма беше „Совите не са това, което са“. Оставащите във властта „реформатори“ също вече не са това, което бяха, или поне това, за което се представяха. Те стабилно застанаха на черните квадрати, над които вездесъщите кукловоди приплъзват кулисите на българските политически реалности.
Тези дни харесах статия на Калин Донков за индианските мъдрости. Според една от тях „Дори мъртвата риба може да плува по течението“. Явно Борисов, като тесен познавач на „Винету“ и на индианския фолклор, предвиди действията на „реформаторите“, които избраха да реформират своята реформа вместо неговото управление. Сред мъдростите има и нещо окуражително за хората с илюзии и за изоставените от своите съратници Радан Кънев и Христо Иванов- „Ако забележиш, че яздиш умрял кон, слез!“
М.Е.