Вечерта след негативните новини по телевизията и поредните псувни срещу антинародното правителство, умореният от работата на две места Георги, си наля една ракия. Набучи с вилицата търкалце кисела краставица, глътна ракията на екс и замези. Малко му олекна. Погледна към малкия си син, който играеше на електронна игра, седнал на дивана.
– Какво учихте днес в училище, Милчо?
– Нищо! – без да вдига поглед от играта, отвърна синът му. – Класната получи инсулт и после до края на часовете психоложката ни успокоява.
– Защо получи инсулт госпожата ви?
– Щото Сияна каза, че госпожата е облякла палтото, което вчера майка й хвърлила в контейнера за смет.
– Ха! Че бива ли да говори така на учителката си това момиче?
– Тя Сияна си е такава! Да знаеш как заплаши учителя по история, ако не й оправи двойката!
– Как?
– Заяви му, че ще се оплаче на майка си от него! Че е педофил и, че я е опипвал в междучасието. А майка й е още по-шашава от нея! Ако дойде в училище, ще направи всички даскали разногледи! Може да се оплаче и в министерството дори!
– А учителят ви как реагира?
– За малко и на него да му изгорят бушоните! Особено, когато Сияна му обясни, че с парите от държавата, отпускани за нас, му плащат заплатата и е длъжен да ни пише само хубави оценки.
– Виждаш ли, Пепи! – обърна се към жена си Георги. – Добре, че не стана даскалица едно време, както се бе засилила! Сега щяха да те правят луда тия калпазани!
Жена му остави чинията, която миеше, изтри ръцете си и изпъшка:
– То, щото не ме влудява откачената ми шефка! Всеки ден крещи като изкрейзила, за какви ли не глупости! Сякаш работя в лудница, а не в сладкарски цех! Знаеш ли, че от този постоянен стрес ми се е вдигнала захарта? Ако продължава така, ще хвана диабет!
– И какво да направя аз? Скъсвам си задника от бачкане и пак няма управия!
– Сто пъти ти казах вече! Да се махаме от тази измислена държава! Ако не заради нас, то поне заради децата! Няма да робуват и те на тези крадливи изроди! Където и да идем, ще бъдем по-спокойни и ще живеем по-добре! Дори бежанците в Европа живеят по-спокойно от нас!
– Добре, готов съм! Продаваме панелката, колата и тръгваме! Обаче, като не знаем език, какво правим?
– Ще го научим, пустия му език! По-добре на стари години да уча език, отколкото да ме разиграват като мечка на панаир разни мерзавци! Всеки ден вдигат цените на тока, храните, горивата, лекарствата, повишават данъците, сякаш сме крепостни селяни, а защо? Защо, кажи ми!
– За да могат да лапат повече крадците в парламента и министерствата! Да се гушат шепа престъпници, нарекли себе си олигарси! Обаче не! Баста! До тук бяха! Утре обявявам апартамента за продан! Съгласни ли сте?
Малкият му син захвърли играта и кресна възторжено:
– Йес! Тате, ти си нумбър уан! Направо си фърст, ти казвам!
Жена му за пръв път след седемнадесет години брак дойде и се гушна в него. Целуна го нежно и въздъхна:
– Животът ни мина в мизерия! Най-после и на нас да излезе късметът!
Дочул необичайното оживление, от другата стая надникна големият им син:
– Кво става, фамилията? Да не сме спечелили от лотарията?
– По-добре от печалба, бате! Напускаме България!
Бащата присви очи. Някога бе ходил в казарма и се бе клел да пази родината си от външни врагове. Никой обаче не го бе учил как да я пази от вътрешни врагове, крадци и предатели. В скромният си, почтен живот, той никога не бе желал много. Искаше само спокойствие, ред и прилична работа. Уви, в България това бяха думи без значение и покритие!
Чувствайки се безпомощен и победен, той надигна шишето с ракия. С всяка глътка се опитваше да удави болката, да забрави проблемите и тази прокълната страна, в която се бе родил, живял, обичал и от която накрая бе прокуден. Последното, което Георги си помисли, преди да се напие бе, че дълго след като затрият България, ще има още много българи по различни места на земята.
Красимир Бачков
