Пепа Витанова, Reduta.bg
Изборът на Екатерина Захариева за министър на правосъдието показва две неща. Първо: че не бива да се подценява Росен Плевнелиев. Всички решаващи назначения в държавата са от неговата свита. Слуховете за разрив между президента и Борисов са силно преувеличени. Политически и личностно двамата може и да не си хармонират, но очевидно ги свързват други бартерни дела. Може да се окаже, че Захариева е произведена в правосъден министър, за да парират амбициите на мъжа й към овакантения пост на главния архитект в Столична община. (Защото той вече е обещан на друг.)
Вторият извод от избора на Захариева е, че кадровата банка на ГЕРБ е празна. Герберите могат да се хвалят с нарастваща членска маса, симпатизанти и електорат, но това е само маса – от партийни натегачи, кариеристи и лумпени, липсват политическите фигури с професионален опит.
Неслучайно председателката на НС Цецка Цачева, също както водещите на бТВ, обърка името на новия министър на правосъдието – вместо Екатерина Захариева обяви за номинарана Екатерина Михайлова. Лапсусът е логичен. От левицата правилно се пошегуваха, че Михайлова би била по-добрият кандидат за поста.
Жалко, че новите поколения не помнят коя е проф. Екатерина Михайлова. Дясната ръка на Иван Костов във времената на триумф на десницата в момента е член на Комисията по помилвания към администрацията на президента. Наричаха я Класната, заради прецизността, всеотдайността и търпението, с което ковеше закони и тушираше сблъсъците между съпартийците от СДС и ДСБ. Брилянтен юрист и деликатен човек, на когото десните така и не позволиха да се издигне от класна до директор на школо.
Точно обратното на адашката й, която като пионка местят от висока към още по-височайша позиция. „Мнозина от тези, които ме критикуват, могат само да си мечтаят за постовете, които са ми предлагали и съм отказвала”, изцепи се Екатерина Захариева при обсъждането на кандидатурата й за министър на правосъдието. Работили с нея коментират, че демонстрацията на мегаломания е само началото – жената е изтъкана от патологична амбиция и парвенюшко Его. Колкото по-некомпетентна се чувства, толкова по-истерично агресивна става. А тя е компетентна само в управлението на държавната администрация, друг професионален опит няма. Лимитът й е на началник на кабинет или главен секретар на ведомство. Управленският й стил е на колоездач – преклонена главица пред шефа, а с педалите мачка всички под нея. Като министър на регионалното развитие в служебния кабинет на Георги Близнашки Захариева само разчисти кадровия терен за ГЕРБ и преподреди схемата на обществените поръчки. Експерти от МРР разказват за нервните й пристъпи, когато се обсъждали специфични въпроси като санирането на сгради, в които се изискват професионални знания. Бившият й началник, проф. Близнашки предупреди какво да очакваме сега: „Захариева няма компетентност в съдебната реформа и има едно лошо качество, което се надявам министър-председателят да коригира – на моменти тя е изключително агресивна в преследване на своите цели. Така че ситуацията е много рискова и трябва да се гледа на действията на тази дама особено внимателно.“
Най-точното определение за нея даде юристката Татяна Дончева: „Няма смисъл да се задават въпроси на новия министър на правосъдието, тъй като тя не е компетентна да отговори. Момичето няма възгледи за това и не го мъчете. То е назначено да бъде администратор.”
В кадровата банка на ГЕРБ има главно „дялани камъни”, както Петьо Блъсков нарече Екатерина Захариева – „слагаш я на определеното място и тя пасва”. Рециклират я в различни роли. Ако не пасва, изчегъртват мястото, за да я наместят. В нормалния свят принципът на кариерно израстване във властта е друг – на търкалящите се камъни. Пускат един кадър по склона и го оставят да се търкаля, докато се очука и намери точното си място.
Кадровите банки на почти всички политически партии у нас страдат от дефицит на компетентност. „Банката” на БСП се напълни с деца и внуци на „наши другари”. Десните никога не са се грижили за кадрите си. Сега берат плодовете на лекотата, с която отлюспваха или забравяха верните си хора. И Екатерина Михайлова е резултата на тази системна грешка – изолираха я и тя се приюти в екипа на президента. Там, където беше и Георги Близнашки, преди да се изпокара с Плевнелиев и да се ситуира при ДПС като съветник на движението във временната парламентарна комисия за промяна на Конституцията. Сега го използват като лице на повикване. При затягането на примката около Христо Иванов бившият служебен премиер, за когото бяхме започнали да позабравяме, изведнъж цъфна във всички студия. Отрече се от Иванов, който беше част от служебния му кабинет: „Той ми беше натрапен”. После се включи и в обсъждането на кандидатурата на Захариева (и тя сигурно му е била натрапена). Пътьом цапардоса и председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов („Това е един пречупен човек, наплашен човек. Подобен човек не вдъхва доверие.”) Приятно е да бъдеш възмутен. Едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство. (По Александър Геров) Проф. Близнашки сигурно се надяваше да припомни, че и той става за министър на правосъдието или му се иска някоя политическа сила да го посочи за кандидат в предстоящата президентска кампания.
Защото от ДПС няма да го посочат. ДПС е единствената партия, която пуска кадрите си по наклонения склон и много внимателно преценява кой за какво става. Докато другите партии използват и захвърлят кадрите си, ДПС ги отглежда и инвестира в тях. Финансира обучението на млади надеждни симпатизанти. Изтегля ги от провинцията в София и им осигурява работа и квартири. Ситуира ги в държавната администрация и гарантира за устойчивостта на позициите им. Ако са верни. При всяка смяна на властта и левицата, и десните оставят кадрите си да се спасяват кой както може. Само ДПС се бори за всяка секретарка, за всеки шофьор. Няма верен техен кадър, останал без препитание след катаклизмите във властта.
ДПС може да е изгубило 1/3 от избирателите си, но това вече няма кой знае какво значение. Институциите са пълни с техни хора. Движението е внедрило кадрите си на точните места. Те крепят статуквото. А статуквото сега се приема за синоним на стабилността. „Хората гласуват за стабилност, не за реформи”, както каза Иван Костов, самоопределил се за най-усмихнатия политик на прехода.
.
