В нашето пътеписно наследство – цветно и многообразно, немалък дял заемат пътните бележки или т.нар. наброски. Кратки по обем текстове за посетени места и за впечатленията, които са оставили те у създателите си. Тези пътни бележки скромно допълват творческата биография на авторите. Но редовете съхраняват ценна информация за световъзприемането в една или друга епоха. За психологическата нагласа и готовността на хора от предишни поколения да се докоснат до нов за тях цивилизационен модел. Да го осмислят и съпоставят с палитрата на родния край. Като да разкажат за него на събеседниците от „чужди“ народи. С патриотична гордост и… с недоумение, даже с възмущение, че не са чували за нас из Европата. Кой знае защо…
Един от тези автори е Стефан Панаретов – първият наш пълномощен министър в САЩ (1914–1925 г.). Биографията му е известна, човешките дела – оценени по достойнство. Роден е през 1853 г. в Сливен. Завършил е Робърт колеж в Цариград, където по-късно става преподавател по български език. След потушаването на Априлското въстание е пратеник на екзарх Антим I и ректора на колежа Джордж Уошбърн в Англия, където публично информира гражданската съвест за случващите се ужаси с “раята“. Дипломат и политик, неизменно защитаващ интересите на България. Делегат към Обществото на народите в Женева. Съпругата му, Лидия Гейл, е американка. Двамата завещават 2,5 млн. лв. на Българската академия на науките и на Американския колеж в София. Панаретов умира през 1931 г., погребан е в гробището „Рок Крийк“, Вашингтон, окръг Колумбия.
За Стефан Панаретов може да се говори много, но повод за тези редове са именно наброските му „Пътни впечатления“, отпечатани във вестник „Напредък“ – Цариград, бр. 8 от септември и бр. 15 от ноември 1874 г. В тях се разказва за пътуването му от османската столица до Инсбрук, през Гърция и Италия. С кораб и влак, по маршрута Сира – Наварино – Корфу – Триест, от която точка, по признанието на автора, започва за него истинската Европа. Следват Юдине – Верона и очакваният Тирол.
В условната първа част на текста, до влизането в la bella Italia, описанието е сравнително сухо. Може би защото източните краища са му познати и малко различни от пейзажа – географски и социален, на Отоманска Турция. Мимоходом споменава остров Делос и свързания с него мит за Аполон. За буря край нос Матапан и за конвоирания грък, хвърлил се от борда още с тръгването, за да остане в Цариград.
Втората част е много по-емоционална и картинна. „Уловена“ върху фона на красивата италианска природа и очевидното трудолюбие, което местните хора – усмихнати и дружелюбни, притежават. С него, подчертава младият Стефан, те не се различават от българския селянин. По редовете се мяркат бели чисти къщи, „изрядни“ шосета прорязват страната в различни посоки. А общото впечатление е, че тук има правителство, което не щади усилия за благосъстоянието на своите поданици. За жалост, има и гюмрукчии – митничари. Явни побратими с турските си колеги по страст към рушвета. Тихи и вежливи, те винаги са в услуга на пътниците. Като срещу дребна сума си затварят очите кой какво пренася. Тази изпитана рецепта, коментира нашенецът, е успешна също колкото чейрека – монета от пет гроша в Цариград. Не ще припомням смайващото равнодушие към парите на гюмрукчиите у нас в ХХІ столетие. Някои неща под слънцето остават непроменени.
Затова пък е любопитно описанието на Панаретов на римски амфитеатър, което е сред първите за нашата литература: „Той е направен в вид на един сплюснат кръг и се намира на едно широко и отворено място, което се счита като главната пияца на Верона. Арената е в вид на търкало, и наоколо са издигат 45 реда седалища, които, казват, могат да съберат около 22, 000 жители. Зданието си стои извътре тъй непокътнато, каквото е било и в времето на Римляните, освен една малка част, която е била съборена от едно землетресение в 1814. Разните затънтени подземни дупки, които едно време са служили като тъмници на дивите зверове и на някои си християнски мъченици, са си останали здрави и неповредени. Въспоминанията с които този Амфитеатр е тясно свързан, правят го едно доста любопитно нещо за всекий пътник. И наистина, когато са исправите на върха на този плачевен паметник на миналата слава и величие на един силен народ, и погледнете връз арената, дето някога си кръвта на диви зверове и человеци е течала размесена, вий не можете освен да настръхните при напомнянието на такова ужасно зрелище…“. След кратък престой железницата хуква към Тиролските планини, пълни с останки от крепости и много исторически спомени. „Голяма безопесност владее по тези страни, и аз чух много души да казват че человек може да пътува пеша да же и нощя без да има да са страхува от нещо“.
Подробен, за общия обем на наброските, е разказът за историята на Инсбрук. За произхода на името му и свързаните с него видни личности: особено император Максимилиан І и Андрей Хофарт. Не е подминат и здравият климат, поради който в днешно време чужденците прекарват тук горещите летни дни. Финалът на пътеписа-епистола, обаче, разчупва традиционното описание. Изтъкан е от национална гордост и пренебрежение към уж учени човеци, които не са чували за българското племе. Всъщност, това е причудлив диалог между намиращия се в трена свещеник – англичанин и Панаретов с фес на главата. Това пособие ражда любопитството на „католишкий поп“ и той последователно пита спътника си от каква е народност: китаец, или мексиканец. Оказва се, че не е чувал нищичко за нас преди разказа на Стефан Панаретов. Авторът пък е изумен: “Чудно нещо ! си помислих аз, щото един такъв человек да знае повече за дивите племена в Африка и Австралия, от колкото за един народ който живее в Европа!“. И може би заключението към читателите, формулирано така отчетливо, е намек за нещо временно и случайно. За своето място, което страната ни ще заеме в пулса на Стария континент.
Панаретов не е сам в тези свои размисли. Нещо подобно споделя и Илия Йовчев в дописките си от САЩ, пак в същия исторически период: „„Друга причина, защо света гледа на нас като на любопитни твари, е защото нас ни няма в света! Тук всякога има хиляди Японци и Китайци и жители от разните острови в Океания, и от четиртях точки на света, които правителството или народа им ги поддържа в високи училища и които се завръщат в отечеството си. А само следующите десет Българи са видели Америка: 1-вий (не му зная името). Той умря в последната Американска война с Републиканците. 2-й г. Андрея Султанов, който се разболя от охтика и умря у дома си в Габрово. 3-й г. Андрея С. Цаков, който следва кратак курс в различни колегии и сега издател на един нов вестник в Ц/град. 4-й г. Рану К. Господинов от Железник. Той продава гюлово масло в Бостон. 5-й Илия С. Йовчов от Сливен. 6-й г. Юрдан И. Икономов от Елена. 7-й г. Тодор г. Бойанов от Самоков. 8-й г. Трайко К. Тесличков от Щип. 9-й Стефан Томов от Котел. Всинца сме ученици в различни училища с цел да са завърнем в отечеството си. 10-й (забравих му сега името) от Търновските села; той ся яви за малко време. Той е гемиджия между Филаделфия и Западно-Индийските острови…“
И, без да изреждам повече имена, нека припомня възклицанието на Алековия герой след спора му с чиновника на американската митница: „Чудно нещо – повтаряше той, – хич България да не знае къде е? Остави ги, невежи!“
Е, за света като за света. И за Европа с България в пределите й, и извън тях – също. Но е добре, независимо от забързания ни делник, да не забравяме имената на светли наши съотечественици, сред които е Стефан Панаретов. Дал много за мира и хармонията между разноезичните човеци. Това подсказва житието му, допълнено със скромните текстове. В които има ясно, отчетливо видимо родолюбие. И самочувствие на човек, който и преди да е възкръснала на картата Третата българска държава, знае, че неговият народ не заслужава никаква неизвестност или пренебрежение.
Георги Н. Николов
