За 12-годишния Йоан от забравеното с. Долец, който има право на бъдеще

Повечето приказки започват с “Имало едно време…”. Нашата приказка няма да започне така, защото тя се случва в момента.

В малкото село Долец, област Търговище, където посрещнахме 2015 година, живеят около 20 души, повечето на над 60-годишна възраст. В селото няма обхват на телефоните, няма интернет, повечето къщи са пусти, на центъра има Хоремаг, навяващ спомен за социализма, вече няма училище, няма детска градина, няма хора по улиците, няма живот…

На фона на тази тъжна картина има нещо светло. В село Долец живее 12-годишният Йоан. Съдбата не е била благосклонна към това умно и будно дете. Майка му се отказва от него в съда в Търговище, баща му е безработен и харчи малкото пари, които препечелва, в Хоремага за цигари и ракия.

В къщата на Йоан няма ток, няма телефон, няма телевизор. Единствените хора, с които комуникира, са бабите и дядовците в селото.

Най-верният му приятел е едно куче. Ходи на училище в съседното село, шести клас е, но автобусът не бил редовен и той често пропускал занятия. Естествено, резултатите не са големи.

Йоан едва може да прочете 3 последователни думи, не може да смята, бележникът от миналата година е пълен с двойки, а снимката липсва, защото е залепена на новия бележник и то не с лепило, а със смес от вода и брашно.

На първи януари дойде да ни сурвака, събра около 20 лева и беше най-щастливото дете. И знаете ли какво си взе? Купи си две парчета шпеков салам и ги изяде с огромно удоволствие. Разхождаше се с нас, каза, че това била най-хубавата Нова година, която е имал.

Попита откъде сме, казахме от Пловдив, а той с учудване отвърна: „Това град ли е, в България ли е?“

Много му харесаха игрите на нашите телефони, веднага разбра как се играе и си пожела някога и той да има такъв телефон. Казахме му, че ако бъде послушен и си учи уроците в училище, другата година Дядо Коледа може да му донесе и на него телефон, а той отвърна: „Телефонът се купува с пари, които татко трябва да даде, така че е невъзможно аз да имам телефон“.

Заведохме го на разходка в град Попово, взехме му банани и плодово мляко, а той каза, че бил опитвал някога подобни неща. Когато на шега го попитахме дали има приятелка в училище, отговорът беше: „Нямам приятелка, аз съм беден…“.

И с трепет в гласа изведнъж каза: „Ех, само ако имах колело…“

Тръгнахме си със смесени чувства – бяхме щастливи, че доставихме поне малко удоволствие на малкия Йоан; и нещастни, че след минута той се връща в нелепото си ежедневие със скитане по пустите, непочистени от снега улици, без приятели, при пияния си баща, в студената къща с кучетата.

За довиждане се обърна към нас с думите: „Вие сте много добри, досега никой не се е държал така с мен…“

Тези дни един приятел мина специално от там, за да го види, положението е същото…

Не знаем как да помогнем на това дете, не знаем какво ще е неговото бъдеще, дали няма да е още по-зле в някой дом за деца, дали баща му няма да го пребие, ако дойдат хора и се интересуват за него. Нека повече хора разберат за него, нека и тази приказка бъде с щастлив край.

И когато се тревожите за малките неприятности в живота си, сетете се за Йоан!

Йоан Димитров Иванов
с. Долец 7858
общ. Попово

Димитър Михов

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Бел.ред.: Историята за Йоан от с. Долец е разказана на 11 декември т.г. на личната стена на Димитър Михов във Фейсбук и е била споделена вече стотици пъти. Надяваме се тази история да стигне до полезрението и на ресорни институции и неправителствени организации, които да се опитат да помогнат на това оставено на произвола на съдбата момче. Що се отнася до самото село, Долец е разположено на десния бряг на Буюк дере (Голямата река). Намира се в полупланински район, на 17 км на юг от гр. Попово по пътя за Антоново.